Литературните сдружения, дружества, съюзи и пр.
Издателските къщи
Литературните вестници и списания
Писателите, които не членуват в съюзи

Уважаеми дами и господа,

Община Ракитово за девети път ще проведе конкурс за Националната литературна награда „Милош Зяпков”.

Националната литературна награда „Милош Зяпков” се присъжда за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като Милош Зяпков е творил в тези жанрове.

Тази година Наградата ще се присъди за издадена през 2017 или през 2018 година книга. Присъждането й ще се определи от петчленно жури.

Награденият автор получава грамота, плакет и парична сума от 1500 лева.

Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси ще се връчат на специално тържество в град Ракитово, което се провежда традиционно по време на Празника на града в началото на месец юли.

Каня Ви да направите предложение по Ваш избор за присъждане на Наградата на автори, чиито книги познавате или сте издали през 2017 или през 2018 година.

Авторите могат да изпращат свои книги и без предложение на издателството.

Крайният срок за получаване на предложенията в Община Ракитово е 23 април 2019 г.

Желателно е три екземпляра от предложените за награда книги да се получат на адрес:

4640 гр. Ракитово, ул. „Ал. Стамболийски“ № 4
ОНЧ „Будилник 1898”, до Теодора Казакина – библиотекар
За литературния конкурс „Милош Зяпков”

След приключване на конкурса книгите ще бъдат дарени на библиотеката към читалище „Будилник” в града ни.

За допълнителна информация – тел. 0897573162, bibl_budilnik@abv.bg.

Костадин Холянов
Кмет на Община Ракитово

От Борислав Гърдев

12 години след „И така нататък“ Владо Шумелов издава новата си книга с разкази „Крадец на спомени“.

Тя излиза след дълго и мъчително чакане, самият автор се вайкаше дали ще намери издател, такъв все пак се появи в лицето на Ангел Колев от Филаделфия и излезе в рамките на проекта „За буквите“.

„Крадец на спомени“ е и нова сбирка, и сборник – равносметка.

За мен е по – скоро преглед на постигнатото от автора през последния четвърт век.

Толкова време измина от излизането на „Двойно“ през зимата на 1994 г., с който спечели наградата  за проза на конкурса „Южна пролет“.

Свидетел съм как се раждаше първата му книга, той ми четеше някои от разказите на терасата на един мрачен и зле поддържан апартамент , в който се помещаваше издателство „Елпис“,в което аргатувахме за създаването  на „Съвременна българска енциклопедия“ (1994 – 1995).

Разказ от Миролюб Влахов – Миролич

Мъжът напуснал къщата малко преди обяд. От запустялата кариера на Бели бряг Гърмича го видял как излязъл на чардака, как се поразкършил, загледан към низината, където като разпилени костилки се червенеели покривите на Добриня. В тъмното око на вратата се появило момичето. То подало на мъжа риза и докато той се обличал, двамата говорели нещо и се смеели. До Гърмича не достигал нито един звук. Картината била няма и в нея мъжът целунал момичето, качил се на джипа и го подкарал към усоя на дерето, където се смъквал пътят за селото.

Над низината и хълмовете около нея натегнала тишина, слънцето напичало. Гърмича останал загледан в къщата – била постегната и измазана, дървенията боядисана с орехов лак, стените ѝ се белеели като заметнато върху ската платно, прозорците проблясвали като рибета на бързей. Поляната пред нея била заградена с висока телена мрежа.

Зад гърба му пропели чановете и той тръгнал. Козите бръстели храсталаците и хлопките им се обаждали меко и тихо, но свикналото ухо на Гърмича не ги отделяло от хармонията на тишината. Вече било време да събере стадото и да го вкара в някой сенчест дол да пладни.

От Владимир Шумелов

От печат излезе поредният седми брой на Годишник „Любослов“ – издание на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго, Илинойс, САЩ. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. Основан е в Чикаго и е регистриран по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на страната. Целта му е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи (а днес българите по света са една четвърт от населението на България). Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина и е посрещнат с изключителен интерес от читателите и критиката. Втората книга-годишник със заглавието „Любослов“ е публикувана през 2013 г.

В началото на 2019 г. се появи поредният Годишник на Съюза, в който в 333 с. събира 44 автори от България и зад граница, с различни по жанр текстове. Авторите са представени със снимки и биографична информация, подредени азбучно. Съставители и редактори на новия брой са Виолина Б. Иванова (поетеса, писателка) и Симеон Гаспаров (председател на Съюза, журналист, писател и поет). Оформление на корицата – Иво Рафаилов (фрагмент от картината на Найден Петков „На нивата“). В своя предговор „Нашите мостове“ С. Гаспаров пише:

„Алманахът „Любослов“, който ние, имигрантите в Чикаго, от Съюза на българските писатели в САЩ и по света, издаваме вече седма година подред, е един от тези животоспасяващи, жизнено необходими за нас мостове. Той е най-съкровеното дело, което можем да направим заедно с всички вас, обичащите българското слово по света, за да останат тези мостове живи.

Чрез алманаха „Любослов“ ние не търсим слава. Не търсим признание. Не търсим печалба. Това са неща, които ние никога не сме целели. Това, което сме искали и искаме е – да не загубим пътя към нашите мостове. Мостовете към себе си. Мостовете, в които зазидахме душите си.

Благодарение на вас, скъпи автори в този алманах, благодарение на вас, скъпи читатели и приятели, тези мостове никога няма да се сринат“.

В Годишника интерес биха предизвикали стиховете на Анелия Велева (Франция), Владислав Христов (Шумен), Божидар Пангелов (София), Виолина Б. Иванова (Чикаго, САЩ), Керана Ангелова (Бургас), Петър Чухов (София); прозата на Ангел Колев (Филаделфия, САЩ), Владимир Шумелов (В. Търново), Георги Ганев (Финикс, Аризона, САЩ), Добри Карабонев (Чикаго, САЩ), Евгения Атанасова (дългогодишен журналист в БНТ), Здравка Евтимова (Перник), Ина Иванова (Пловдив), Здравка Евтимова-Момчева (Лондон, Обединено кралство), Йорданка Белева (Тервел), Миролюб  Влахов (В. Търново), Симеон Гаспаров (Чикаго, САЩ), Христина Мирчева (Пловдив), Христина Панджаридис (Франция) и др. Изданието дава трибуна и на редица млади автори: Васил Анастасов (1999,  Смолян), Весела Кучева (1990, Плевен), Виолета Кунева (София), Мария Игнатова (2000, София), Стефан Гончаров (1996, София). Представени са и известни музиканти и текстописци – Адриан Иванов, Милена Славова, Васил Гюров.

Пожелаваме успех и дълъг живот на задокеанското литературно издание! За българите извън България да продължи да бъде един от „мостовете, които да ни помогнат да не загубим пътя към земята, от която сме потеглили. Мостовете към нашата България“. За българите в родината – да помагат тези мостове да останат живи.

От Борислав Гърдев

След  тежка борба с рака и след като в последните години се придвижваше с инвалидна количка.

За него съм писал пространен портрет, познавам и обичам всичките му филми.

За мен смъртта му е тежка и голяма загуба за италианското и световното кино.

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.

Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. – , обичаше и уважаваше своята публика.

Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.

Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).

Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).

Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Разказ от Светла Андреева

(С този разказ авторката спечели наградата на СБУ за участие в четвъртия национален конкурс „Атанас Липчев“ – Варна, 2018 г. )

Стоян  Велев   седеше пред  телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село,  през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше,  идваха си   едва десетина души, но все пак…И все пак, каза си той, като раздвижи  устните си и механично потърси малката чашка с ракия пред себе си. И все пак, почеса яростно носа си,  селото не заслужава това. Току що по телевизора казаха, че  такова село- Варушници,  вече няма – закрито било…И май че той бе последният човек, който живееше тук в момента, през октомври, преди зимата да засипе Балкана…

Той  тупна с  ръце по коленете си и стана  от стола. Сега пък го засърбя небръснатата му буза, почеса се и хвърли поглед към ъгъла на стаята. Багажът му –  протрит сак с дрехи, малък бидон с  почти готова туршия, която бе направил от хилавите зеленчуци, отгледани в двора, два вързопа с мръсни чаршафи и калъфки, които щеше да извърти в пералнята в къщи, и  тоалетен несесер от изкуствена кожа, стар и протъркан, стоеше и чакаше. Канеше се сутринта да  тръгне за в къщи,  в града, където да изкара зимата. Само че новината за  закриването на Варушници го  стъписа. Как така селото го няма, като си бе тук? Или пък да, може би Варушници го няма  вече на картата или в административния регистър, но той, Стоян, бе тук, в селото. По телевизора казаха още, че повече от сто селища били заличени – тези, в които не живеел нито един човек през зимата. В стаята бе полутъмно, от тавана жално блещукаше слабата електрическа лампа, все се канеше да я смени с нова, по-мощна, ама закога?  То селото вече го няма, той лампата иска да сменя, усети  Стоян абсурдността на намерението си. Огледа още веднъж варосаните в бяло стени, леглото в ъгъла, покрито с  жакардова постелка, над него висеше същото килимче, на масичката до телевизора  стоеше недовършената му вечеря  – пържен салам със салата от последните домати, шише с жълта ракия и две филии хляб…

Христина Гутева е родена на 5.01.1966 г. в гр. Бургас, но израства и учи в Балчик. През 1991 г. завършва ТУ-Варна.  Остава да живее в морската ни столица, където през 1999 г. издава първата си книга с разкази и есета „Бягство в светлината“ в книгоиздателство „Зограф“.

Същата година става член на Съюза на свободните писатели в България и започва активно да сътрудничество на „Литературен прилив“. През 2011 г. нейни стихове са публикувани на английски език в списанието „The Brinks Virtual Gallery Cafe“. Творческите ѝ търсения продължават успешно в областта на поезията, хайку, разказвачеството…