Разказ от Миролюб Влахов – Миролич

Мъжът напуснал къщата малко преди обяд. От запустялата кариера на Бели бряг Гърмича го видял как излязъл на чардака, как се поразкършил, загледан към низината, където като разпилени костилки се червенеели покривите на Добриня. В тъмното око на вратата се появило момичето. То подало на мъжа риза и докато той се обличал, двамата говорели нещо и се смеели. До Гърмича не достигал нито един звук. Картината била няма и в нея мъжът целунал момичето, качил се на джипа и го подкарал към усоя на дерето, където се смъквал пътят за селото.

Над низината и хълмовете около нея натегнала тишина, слънцето напичало. Гърмича останал загледан в къщата – била постегната и измазана, дървенията боядисана с орехов лак, стените ѝ се белеели като заметнато върху ската платно, прозорците проблясвали като рибета на бързей. Поляната пред нея била заградена с висока телена мрежа.

Зад гърба му пропели чановете и той тръгнал. Козите бръстели храсталаците и хлопките им се обаждали меко и тихо, но свикналото ухо на Гърмича не ги отделяло от хармонията на тишината. Вече било време да събере стадото и да го вкара в някой сенчест дол да пладни.

Разказ от Светла Андреева

(С този разказ авторката спечели наградата на СБУ за участие в четвъртия национален конкурс „Атанас Липчев“ – Варна, 2018 г. )

Стоян  Велев   седеше пред  телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село,  през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше,  идваха си   едва десетина души, но все пак…И все пак, каза си той, като раздвижи  устните си и механично потърси малката чашка с ракия пред себе си. И все пак, почеса яростно носа си,  селото не заслужава това. Току що по телевизора казаха, че  такова село- Варушници,  вече няма – закрито било…И май че той бе последният човек, който живееше тук в момента, през октомври, преди зимата да засипе Балкана…

Той  тупна с  ръце по коленете си и стана  от стола. Сега пък го засърбя небръснатата му буза, почеса се и хвърли поглед към ъгъла на стаята. Багажът му –  протрит сак с дрехи, малък бидон с  почти готова туршия, която бе направил от хилавите зеленчуци, отгледани в двора, два вързопа с мръсни чаршафи и калъфки, които щеше да извърти в пералнята в къщи, и  тоалетен несесер от изкуствена кожа, стар и протъркан, стоеше и чакаше. Канеше се сутринта да  тръгне за в къщи,  в града, където да изкара зимата. Само че новината за  закриването на Варушници го  стъписа. Как така селото го няма, като си бе тук? Или пък да, може би Варушници го няма  вече на картата или в административния регистър, но той, Стоян, бе тук, в селото. По телевизора казаха още, че повече от сто селища били заличени – тези, в които не живеел нито един човек през зимата. В стаята бе полутъмно, от тавана жално блещукаше слабата електрическа лампа, все се канеше да я смени с нова, по-мощна, ама закога?  То селото вече го няма, той лампата иска да сменя, усети  Стоян абсурдността на намерението си. Огледа още веднъж варосаните в бяло стени, леглото в ъгъла, покрито с  жакардова постелка, над него висеше същото килимче, на масичката до телевизора  стоеше недовършената му вечеря  – пържен салам със салата от последните домати, шише с жълта ракия и две филии хляб…

Разказ от Марек Вадас

Ще седна на скалата и ще изкарам тук цялата нощ. Ще гледам. Тук има няколко кирпичени колиби, от едната страна е полето с портокаловите дървета, а от другата гората със стърчащите плодове папая, по средата е пътеката към езерото.

Когато седна веднъж, трудно някой ще може да ме помръдне от това място. А и за какво му е. Никой няма дори да ме забележи. Ще седя и ще гледам. Ще чакам и ще слушам. Шумулкането на мравките, воя на хиените, крясъците на маймуните, хъркането на старците, фученето на вятъра.

Отдавна не съм идвал тук. Никой няма да ми повярва колко бързо могат да забравят хората. Eй го кога беше, май че няма и петдесет дъждовни сезона, имах тук колиба и трима синове. Постепенно всички заминаха, а къщата ни беше размекната от водата. Стената в кухнята изчезна, покривът пропадна. За навеса и склада да не говорим, напълно се свлякоха, а вятърът отнесе всичко. Съседите сега са си вдигнали нужниците там, мизерници!

Разказ от Христина Гутева

Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:

– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.

Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:

– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!

                                   ***

И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.

                                 ***

И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:

Разказ от Ружа Велчева

Вяра нетърпеливо погледна часовника на стената. Още час до края на работното време. Утре съпругът й Валентин имаше рожден ден и искаше да обиколи след работа етажите на МОЛ-а, за да му избере подходящ подарък.

Хубавец е Валентин и всяка дреха му отива, но най му прилягаше ризата на нежно-сини каренца, която му подари миналата година. Сините му очи искряха, щом я облечеше….Жалко, че преди дни каза, че я изцапал с масло покрай колата и Валя разбра, че от яд я беше хвърлил к коша на сервиза….Нищо, ще му потърси подобна сега, само да изтече този дълъг, дълъг час…

Из бележките на Ивелин Любенов

„Господи, спаси раба твоего грешнего Исаила и благослови его” Яс не памтев шчо е глад, во Влашко прав пат го изпитав до болка. Си ранев слабо и дèвойче, шчо избега со мене – Наса се зове, Анастасия аджи Йованович. И оно – чорбаджийска керка, от татко куюмджия, па изнежено, сем фурка, не фатило казма (тур. мотика). Знаит тантела да вежит (да вези), не знает огин да накладит! Знает кааве со небет-шекер да пийт, не знает од геран вода да извадит. Се мачивме, продадов и конь, и жолтици, во едно кръпче спастрени од кадъната во Солун, и тие дадов. И Наса имаше грабната неко връв со пендари, се по(х)арчи. Гладот ке ни умореше. Сем диви круши, нишчо немаше, и ни гора наоколо, ни бърдо. Некои биволари, църни ко гюпци, дошле пред сто години из Бугарско, ни даваа млеко, шчо-току издоено. – Сте ко ангели бели и убаи, велаат, пу пу, да не ви е уроки. Арно, дека имаше невестата синьо манисто против уроки и конец црвен врзан. Си ги преминавме много села по понтот за Крайова, барав со шчо да се бавам, ама конецот на жетвар-месец (август) никако не е време да се цаниш.

Разказ от Бисера Дживодерова

Цанка Ц. беше задължена да напише три курсови работи, за да я допуснат на изпити. Това не беше никак приятно и лесно за студентите, но преподавателите бяха приели тази практика. Те бяха забравили, че някога са били от другата страна на катедрата. Сега се опитваха по всякакъв начин да усложнят живота на младите хора. Цанка Ц. се беше примирила с тази истина. Твърдо беше решила, че когато тя започне да чете лекции и да изпитва, независимо в кой университет по света, ще бъде много, ама много либерална към тези очарователни девойки и младежи, които са решили да учат сериозно, вместо да си живеят весело живота. Сега трябваше да напише каквото искаха от нея. Нямаше избор и затова отиде в библиотеката.
Този път попадна на млада русокоса библиотекарка.
– Какво Ви е необходимо, госпожице?
– Ами, … нещо по средновековна философия за курсова работа… и още нещо по детска педагогика… и по руска класическа литература… някъде в чанта си имам темите… ето ги… Представете си – трябва да напиша за две седмици три курсови работи! Това е твърде много дори за толкова умен и организиран човек като мен.
– Не се притеснявайте, ей сега ще Ви намеря много подходящи материали. Ще Ви помогна с каквото мога.
След десетина минути красавицата беше донесла на Цанка Ц. куп книги и списания, като прилежно беше отбелязала точно на коя страница се намира необходимия тест и деликатно й обясняваше какъв увод е най-подходящ, как да направи изводите, колко да е голямо заключението.

Разказ от Миро Владим

Никой вече не очаквал завръщането на дядо. Когато преди единадесет години заминал за Австрия, той бил млад и силен, имал бозави потури и нов астраганен калпак. Това било първото му излизане в странство. Хората приказвали няколко дена, че Димитър Малага има да пати, дето праща момчето си толкова далеко, но прадядо ми се усмихвал под мустак, побутвал към тила стария си астраганен калпак – новия бил подарил на сина си, – и пускал само едно „Нека!”, което старците и жените дълго разчепквали по кръчми и шури. Но всичко минало и затихнало.

Когато през есента гурбетчиите  започнали да се завръщат, отново се отворило дума за дядо ми. Единствен той не си дошъл.

– Остана там – казали на баща му. – Никой не го е пъдил. Пазихме го, ама младо пази ли се?

Вечерта всички вкъщи мълчали. Мълчали и на другия ден, цялата седмица. Дядо ми бил най-малкия и любим син на баща си. На третата седмица прадядо ми вече се бил скарал с домашните си, на шестата изгората на дядо, Ангелина, която дотогава се фукала сред останалите моми, че нейният Добри не е във Влашко, а в Немско и че ще й донесе от там  коприна, пристанала на друг.

След сватбата на дядовата изгора вкъщи настъпил мир. Всички приели събитието като изневяра към рода ни и това ги сплотило.

Зимата се изтърколила. Доста от градинарите били мераклии да отидат на гурбет в Австрия, предната година там паднала добра печалба, били сигурни, че ще вземат тлъсти земи и тази. Но когато пристигнали, ги чакала изненада.  Градините били вече наети, дори работници шетали из тях. Стояли нашенци като попарени и най-сетне попитали какво означава това. Тогава се появил дядо, поздравил ги с добър ден и добре дошли. Като видели свой човек, нашите  веднага го наобиколили и заразпитвали – защо, аджеба, хер Вилке е дал земите си на чужди.

Разказ от Виолета Бончева

Тампико или Темпико, както се пееше в една песен.

Казваха, че като курорт е няколко класи под Акапулко и

Канкун, но това за мен нямаше абсолютно никакво значение.

За мен беше важно, че след две години отново бях на брега на

океана, в прекрасен хотел, построен на плажната ивица, от

чийто прозорец се вижда как небето и водата се сливат в един

невероятно син цвят. И цялото крайбрежие, застроено с

капанчета, заредени с текила, десетки марки бира и люти ястия

за туристите, си беше тук, с по двама-трима дежурни местни

мачос, с широки сомбрера, разкопчани ризи и с лъснати

от жегата чела. На фона на носталгична, романтична музика,

в която затъваш с двата крака…

Хотел „Маева“ сигурно би могъл да побере поне хиляда

курортисти, които да си тръгнат задоволени във всяко отношение

– чистотата, обслужването, близостта на океана, както

и от храната, на която мексиканците особено държат.

Денонощно се консумираше, денонощно се разливаха

коктейли, в които се стапяха тонове бучки лед, звучеше тиха

музика, носеше се аромат на плажно масло и зелени

водорасли.

Разказ от Николай Фенерски

Децата ми. Този най-голям изпит, този най-важен изпит в битието ми на планетата Земя.

Всеки ден от моето време, който съм им посветил, ми е по-ценен от вечност самотно съществуване, по-скъп от самия ми живот. Споделените ни мигове, минути, дни остават заковани и се запечатват не като спомени в миналото, а като непрекъснати, постоянни, неотминаващи, райски парчета щастие и блаженство, в които мога да се разтварям, когато си пожелая. Те не са минало. Тези моменти са рай, който е винаги в сегашно време.

Раят със сигурност има такъв вкус. Качваме се на влака от Бургас сутринта и слизаме около обяд в Карлово. Оттам с градския автобус до Сопот и накрая пеша се добираме до лифта, който ще ни издигне на по-високо място. Целта е децата ми да разберат, че България си има гръбнак, здрав гръбнак, наричан още Балкан. И че няма сила на света, която да го пречупи. Целта обаче не се заявява директно и няма нужда от уточняване. Всъщност, просто си правим фемили билдинг без майката, щото тя е на работа и не може да отдели толкова дни да се скитори с нас по джендемите. Целта е да се запилеем сред букове, поляни, върхове, понеже там времето и пространството имат други мерки, други величини са, не тези същите от ниското. А младите умове още не познават разликите. Смятам много полезно за възпитанието да накарам децата да вървят часове наред с раници на гърбовете си десетки километри в планините.