От Борислав Гърдев

 

Той беше от най – големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара….

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

Продължи четенето… →

От Тянка Минчева

От втората четвърт на XIX  век движението за новобългарска просвета се превръща в една от най-масовите изяви на Българското възраждане.  То се проявява в стремеж към освобождаване от гръцкото влияние и  в  амбиция за духовно обновление и приобщаване на нацията към културно-просветните и научни постижения на Модерна Европа. Началото му се поставя на 2 януари 1835 г. в Габрово, с откритото  по инициатива на Васил Априлов взаимно училище. В него за пръв път започва да се прилага Бел-Ланкастерският метод на обучение. За съжаление утвърждаването му не обхваща масово всички българските земи, тъй като възрожденските процеси в тях не протичат еднакво. В някои  селища обучението остава на ниво „килийно“ до Освобождението.

Твърде късно – едва след Кримската война (1853–1856 г.), започват проявите на възрожденските процеси и във Варна. Причините за забавянето им се коренят както в специфичните особености на стопанския  живот на града през първата половина на  XIX век, така и на разнородния му етнически състав¹. В началото на 50-те години на XIX век населението му наброява 16 000 души. От тях 8000 са турци; 6100 православни християни; 1000 арменци; 30 евреи и 150 елини – йонийци². Преобладаващ етнос сред  православното население са гагаузите, чиито представители вярват в Бога, но говорят на  турски език³. Впрочем, в средата на  XIX век, този език  се използвал от всички народностни групи  в града, използвали го даже при църковна служба⁴.

От изложената по-горе статистика относно демографския облик на Варна става видно, че най-малката православна общност в морския град била гръцката. Благодарение обаче на успешната си търговия и на добре уредените си църкви и училища, тя успява да се наложи като господстваща   над всички православни  етноси, особено над гагаузите, които се опитвала да погърчи⁵. Не по-различно било отношението й и към  българите, които до 60-те години на XIX век, поради липса на  български църкви и училища в града, посещавали гръцките.

            Историческата истина обаче налага да отбележим, че до 40-те години на XIX век приобщаването на българите към гръцката образователна система оказва положително въздействие за духовното им пробуждане.* Това се потвърждава и от факта, че през Възраждането преобладаващата част от оформящата се българска интелигенция преминава през елинските училища. С разрастването обаче на панелинистичните  амбиции на гръцката буржоазия, проводник на които става Цариградската патриаршия, те стават пречка в стремежа им към културно-просветна, църковна и политическа независимост. Асимилаторската политика, провеждана чрез тях, заплашвала културно-просветната им идентичност с обезличаване. Това подтиква младата българска буржоазия да се отдръпне от гръцката просвета и образованост и да  насочи усилията си към изграждане на свои училища – национални по характер  и светски по съдържание. След  Кримската война (1853–1856 г.), в резултата на настъпилите социално-икономически промени, във връзка с развитието на занаятите и търговията, този стремеж постепенно започва да се проявява и във Варна. Градът се превръща в голям стопански и търговски център. Много будни и предприемчиви българи от цялата страна, оценявайки възможностите, които предоставя за печалба и материално благополучие, се стичат към него. Особено голям бил притокът на заселници  от Търново, Горна Оряховица, Елена и други селища от старопрестолния  край. В скоро време нарасналият брой на българското население променя както  демографския, така и  стопанския, и духовния  облик на  града⁶.

Повечето от пристигналите  пришълци във Варна били просветени българи,  преминали най-напред  през школовката на българското възрожденско училище в съответното селище от което пристигали. Благодарение на предприемчивия си дух в скоро време те успяват  да се реализират в стопанския и икономически живот на града и  да заемат  някои  ключови  позиции в него. Това довежда, макар и бавно, до разместване в социалните пластове на градската структура. Имената на мнозина от тези успели българи-пришълци  се  вграждат сред  богатия градски  елит. Техният социален статус  повдига самочувствието на увеличилата се  българска общност в града и я превръща във фактор в целокупния му живот. Това в голяма степен благоприятства разрастването на националната идея  най-видим показател на която е новобългарското образование.

Бързо променящият се стопански облик на град Варна мотивира и много държави, водени от своите икономически и политически интереси, да разкрият   консулства  в него. От 40-те години на XIX век, до Освобождението, броят им достига 14. Сред тях са Австрия, Русия, Франция, Англия, Гърция, Холандия, Белгия, Италия и др.⁷ Присъствието на чуждите консули оказва благоприятно влияние както за  развитието на  възрожденските процеси в града, така и за пробуждане на българската общност в него. Особено положително  се отразява идването през 1859 г., на руския консул Александър Викторович Рачински⁸ .

За  духовното пробуждане на българите във Варна допринася и разрасналата се църковна борба, чието организирано начало започва 1838 г. от Търново⁹. Дръзкият акт, извършен от митрополит Иларион Макариополски  (Стоян Стоянов Михайловски от гр. Елена ) по време на тържествената Великденска литургия на 3 април 1860 г., в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград – не споменава името на гръцкия патриарх, задължение, което изрично се предписва от църковните канонически закони, дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с Цариградската патриаршия и с гръцката църковна зависимост. Постъпката му окриля националната енергия в подетата борба за независима българска църква. Добива самоувереност и българската общност във Варна, която на 11 май 1860 г. учредява Българска училищна община в града. Сред инициаторите за учредяването й са крупните търновски търговци – братята Никола и Сава Георгиевич,  сарафинът хаджи Стамат Желязков Сидеров от Горна Оряховица и други родолюбиви българи, живеещи по това време тук.

Никола и Сава Георгиевич се установяват във Варна още през 40-те години на XIX век – Никола пристига  през 1842, а Сава през 1846 г. Тук те отварят търговска кантора,  която се занимава с комисионна търговия и корабно агентиране.

            Редом с търговската си дейност двамата търновчани дейно участват и в обществения живот на града. Учредената с тяхно съдействие Българска община  пробужда  българите в морския град. Едно от първите решения, които  взема още при учредяването си, е да се открие българско училище, в което българчетата да се ограмотяват на родния си език¹⁰. Израз на укрепналото й самочувствие е и печата, който си изработва. Изписаният около гурата му текст: „ПЕЧ. НА БЪЛГ. УЧИЛ. ОБЩ.  – СОГЛАСIЕ.   ДЕРЗОСТЬ И УСПЕХЪ, ВАРНА 1860“¹¹ бил в съзвучие с възраждащия се дух на българите в града, които все по-ясно осъзнавали, че най-важният залог за народното преуспяване е просветата, че на този етап гръцките училища са в разрез с  промените в цялостния им живот.

Много пъти новоучредената Българска община повдига пред Варненската християнска православна община въпроса за отваряне на  българско  училище, но искането й било хитро  отклонявано от гърците с лъжливи обещания, че ще й  отделят за тази цел няколко чина в една от стаите на гръцкото училище¹². В същото време  Варненската християнска православна община изисквала от българите, като нейни членове, да внасят значими парични суми за издръжката на градските църкви и училища, в които богослужението и обучението се извършвало само  на гръцки език.

Пръв опит за откриване на българско училище във Варна бил направен през 1850 г., но поради липса на средства и добра организация, завършил без успех¹³. Идеята обаче не загасва. В средата на XIX век всенародният порив към културно-просветна независимост и духовно обособяване вече прониква дълбоко и тук. Начело   на усилията  на българите, да си открият българско училище, застава учредената на 11 май 1860 г. Българска училищна община.

Въпросът за отваряне на българско училище често бил обсъждан между бившия управител на Варненската митница Христо Попович и новите му работодатели – търновчаните Сава и Никола Георгиевич, в чиято кантора той работел като писар.  На едно от поредните събрания на общината Христо Попович прочита пред присъстващите писмо, което бил съчинил предварително от нейно име и адресирал до Петко Р. Славейков и Никола Златарски в Търново. С него общината умолява известните просветни и обществени деятели да се погрижат да й намерят подходящ учител за първото българско училище, което щяло да се открие в скоро време. Присъстващите на събранието одобряват единодушно текста. Единственото допълнение, което правят, е избраният учител да знае турски и гръцки език. В края на май  (1860 г.) братя Георгиевич лично подписват и изпращат писмото в родния си град на именитите възрожденци¹⁴. През това време  общината започва  усилено да търси подходяща къща, в която да настани училището щом пристигне учителя.

Петко. Р. Славейков и Никола Златарски се отзовават веднага на отправената им молба. След сериозни размишления изборът им пада на двадесет и три годишния КОНСТАНТИН (КОСТАДИН) ТОДОРОВ АРАБАДЖИЕВ (ГЕОРГИЕВ) – техен възпитаник, който знаел добре гръцки, тъй като в родното му село Арбанаси – Търновско,¹⁵ основно  се говорело на  този език¹⁶.

            Константин Арабаджиев е роден през 1837 г., в семейството на кожухаря Тодор Георгиев. Образованието си получава в търновските училища – най-напред в  гръцкото, а след това в българското взаимно и класно училище, при учителите Петко Р. Славейков и Никола Златарски. През 1855 г. завършва учението си с „Похвален лист за превъзходен успех и благочинно поведение“ и веднага се посвещава на учителската професия. В продължение на пет години учителства  в търновските села Самоводене и Лесичери¹⁷. След като П. Р. Славейков и Н. Златарски го избират и условят за пръв български учител във Варна, в началото на юни 1860 г. той  пристига в морския град и с всеотдейната си дейност на възрожденски будител се вгражда в духовния му живот.  Когато пристига, всичко вече било подготвено от Българската община – нает бил за училище горния етаж на скромната двуетажна къща на  Балтаджи Пейка,  намираща се на североизток от площад „Йосиф I“¹⁸. Той имал три стаи – едната от тях била предвидена за обучение на момчетата, другата за момичетата, а третата – за училищни потребности¹⁹.

За съжаление вестта за българското училище била посрещната изключително враждебно от гърците и гагаузите в града и те направили всичко възможно, за да  попречат на отварянето му. Долните им интриги и лъжливи доноси  успяват  да убедят тогавашния варненски мютесарифин (окръжен управител) Ашир бей, че училището  се   отваря с политическа цел – не по искане на българите, а по искане на руския вицеконсул Рачински. В резултат Константин Арабаджиев бил подложен на полицейско разследване, а спорът за училището се разраснал  и пренесал в Мезлиша. Там Стоянчо хаджи Иванов (Джумалооглу) – член на Идаремезлиша (Окръжния съвет), в спор с варненския  владика Порфирий²⁰, разобличил користните цели на гърците и припомнил на владиката, че гърците ядат хляба на българите и с деянията си предизвикат само недоволството им. С присъщата за гърците хитрост Порфирий веднага отговорил, че той лично нямал нищо против отварянето на българското училище, но се възпротивявал, защото се страхувал, че могат да възникнат разправии между гърци и българи, подобно на тези в Силистра.

Благодарение на наставленията, които Никола Георгиевич  дава на Константин Арабаджиев – какво да говори и как да отговаря по време на разпита, а така също и  на убедителната защита на Стоянчо хаджи Иванов (Джумалоолу), младият учител е оправдан. Ашир бей проумява целта на гръцките интриги и лично пошушва на Стоянчо Джумалооглу: „Българите нека си отворят училище, без да чакат официално разрешение!“²¹

На 12 август 1860 г., с водосвет, извършен от местния свещеник Костадин Дъновски, Константин Арабаджиев  открива първото българско училище във Варна и  полага основите на българското образование в града. То започва занятията си с 30–40 ученици – момчета и момичета, в наетата от Българската община къща на Балтаджи Пейко. Отварянето му се посреща с радост както от българите живеещи в града, така и от възрожденския печат. Вестник „България“ отбелязва по този повод: „Чрез добросклонностьта на Варненският управител, Ашир бей, варненските Българе сполучили да надвият интригити, които пречали до сега за отварянето на едно българско училище във Варна, тоя български град. На 12 август ся осветило това новоотворено училище и на същия ден са фанали преданията на учителя, г. Констандина. На 28 август Константин събрал народът в училището, дето им приказвал едно слово, с което им доказал ползата от учение, но и нуждата да се изнамерят средствата за поддържането на това народно заведение. Събранието се заключило с една песен испята за здравето на Н. И. В. Султанът и на неговият варненски наместник Ашир-бея. На излезувание секий от събраните си дал реч да са намери до другата неделя на същото място. И наистина на другата неделя, 4 септември, секи дошел в училището и без много прикаски секи, според силата си, написал една годишна помощ за съдържанието на училището, което са турило под настоятелството на Г. Христа Т. Груева, търговец във Варна. За да допълнят помощи си почтенити събрани решили за постоянен приход на училището да са зема по 60 пари на баля, която минува от тоя град.“²²

За съжаление бедната материална база, с която разполага училището,  разнородният състав на учениците му и постоянните пречки от страна на гърците и гагаузите, не позволяват на Константин Арабаджиев да въведе взаимоучителния метод на обучение още при откриването му. Това първо българско училище в морския град, по своята уредба и съдържание на учебната програма, било от типа на обществените български килийни училища. Обучението в него се водело по  познатия за килийната система на обучение буквен метод. Предметите, които Константин Арабаджиев преподавал, били типични за този вид училище – Четене, Писане, Новия и Вехтия завет, Свещена история и Катихизис²³. Независимо от това броят на желаещите да се обучават в него нараствал постоянно. Само пет месеца след откриването му  – през януари 1861 г., те били вече 75.²⁴

Тъй като наетата частна къща на Балтаджи  Пейко се оказала тясна за  постоянно нарастващия брой на желаещите да учат в българското училище, още през първата учебна година, въпреки ограничените си финансови възможности, Българската община във Варна решава да построи общинско училищно здание. В тази връзка тя открила подписка сред българите живеещи във Варна, Шумен, Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и  др. селища за набиране на средства. Сред крупните дарители са Хаджи Стамат Сидеров от Г. Оряховица и братята Никола и Сава Георгиевич от Търново. Общината закупила  място, на което да го построи, за 13 600 гроша (2 720 лв.) на името на търновеца Сава Георгиевич и на Коста М. Тюлев. С него целият училищен разход за първата учебна година възлиза на 21 360 гроша (4 272 лева)²⁵.

Първата учебна година приключила тържествено в края на месец юни 1861 г. с публичен изпит. Успешният й завършек е триумф за българската просвета в града, която има вече основа за надграждане и бъдещо развитие.

Ценни сведения, относно отправената му покана да стане пръв български учител във Варна и за интригите, които тамошните  гърци създават, за да попречат на откриването на училището, оставя в спомените си Константин Арабаджиев. „През месец май 1860 г. – пише той, – учителите Петко Славейков и Никола Златарски в Търново показаха ми писмо от братия Георгиевич, в което последните молеха да се намери и услови лице за учител във Варна, гдето ще се отвори българско училище. Аз склоних да учителствувам в град Варна. Славейков и Златарски ме условиха за четири хиляди гроша годишна заплата. Като пристигнах във Варна училището не се отвори тутакси, ако и да беше наета за училищно помещение къщата на Балтаджи Пейка, защото главно гърците и гагаузите силно пречеха, като интригуваха пред тогавашния управител на града Ашир бея с цел да не даде позволение за отваряне на първо българско училище във Варна. Гърците изтъкваха пред управителя, че колкото българи са станали варненски граждани, все са се женили за гъркини и гагаузки. Децата на тия женени българи ходят в гръцки училища и говорят, както децата на гърците и гагаузите, турски език; затова няма нужда да се отваря училище, дето да се води обучението на български език, който не се говори в града. За да осуетят отварянето на училището пред Ашир бея изтъкнаха и тая интрига: не българите, а руският консул Рачински настоява да се отвори българско училище, за която цел довел и условил учител. Интригата направи на Ашир бея силно впечатление; той заповяда на терджуманина – грък, на име  Камияно, да ме изследва. Придружен от варненския житель Хаджи  Иван Калинооглу, доста добре владеющъ турския езикъ, азъ, подготвихъ и наученъ от Никола Георгиевич какво да отговарямъ предъ властьта, отидохъ въ Конака при терджуманина. Последният ми зададе следните въпроси: От где съмъ? Ходилъ ли съмъ въ странство да се уча? И кой ме е викалъ да дойда тукъ? Същите въпроси ми зададоха и от гръцкия владика Порфирия в митрополията. На горните въпроси аз отговорихъ, че съм виканъ от варненските граждани да им уча децата. На въпроса кой именно ме е викалъ за учитель – отговорихъ – българите! Отговорих така, защото Никола Георгиевичъ бе ми казалъ да не обаждамъ имената на онези българи, които ме каниха за варненски учитель. Калинооглу който ме представи на управителя и на неговия терджуманинъ, следъ свършването на следствието, яви се пъкъ при управителя, комуто каза следните думи: „Моля ви се най-покорно отъ страна на българите – варненци дайте позволение за отваряне на училището; здание сме наели, децата се скитатъ безъ работа по улиците и на учителя плащаме, без той да върши работата си…“²⁶

През втората учебна 1861–62 година училището остава пак в къщата на Балтаджи Пейка, срещу същия наем от 1 200 гроша (240 лева). За сумата 15 772 гроша българската община закупува още едно място до предишното и върху тия две места  започва строежа на двуетажно училищно здание (днешната стара българска черква). Разходът на българската община от началото на юли 1861 до юли 1862 г. възлиза на 93 447 гроша (18 689.40 лв.). Тази сума обаче се оказва недостатъчна за завършването и покриването на сградата. Затова събирането на дарения продължава не само от Варна, но и от селата на Варна и Шуменско (в храна), от някои градски общини и от познати български търговски къщи в Румъния и Русия²⁷. Най-голямо дарение прави Хаджи Стамат Сидеров от Горна Оряховица – 13 750 гроша²⁸. Значителни суми даряват също Петър Берон – веднъж 1 140 и втори път 706 гроша, и руският вицеконсул Рачински – 6 402 гроша.

Паричните затруднения за доизкарване на училището се оказват голяма грижа за българите, но с тях не свършват проблемите им, тъй като пречките от страна на гагаузите и гърците не спрели през цялото време на строежа му. Когато сградата стига до покрив местните гагаузи започнали да отправят открити заплахи към работниците и да ги нападат вечерно време. След като заплахите им не дали резултат те организирали  протест пред Конака с искане да спре работата по довършването на сградата. Под напора на гневните викове на тълпата мютесарифина Ашир бей изпраща стражари, които да отстранят работниците от строежа.

В същото време не спирали  интригите и от страна на гърците. С жлъчни доноси те успели да убедят Високата порта, че новата сграда  се прави с руски пари и то не за училище, а за свърталище на опасни за държавата хора. Доносът им постига целта си и правителството  нарежда строежът да спре.

Българите обаче не се примиряват с решенията на местната и централна  власт. Чрез представителя си по черковния въпрос в Цариград – Атанас Георгиев от с. Голица, те подали писмено заявление до Високата порта, подписано и подпечатано от  селата на много околии – Добричка, Провадийска, Балчишка и др. Атанас Георгиев  бил уважаван, влиятелен и отзивчив българин, кален в борбата. Той успял да издейства султански ферман за направата на училището, но до издаването му изминали цели девет месеца. През това време българите с болка наблюдавали как всеки ден гагаузите  отмъкват материалите  от строежа.

В същото време, чрез Иларион Макариополски, братята Сава и Никола Георгиевич организирали изпращането на жалба  до Високата порта, от страна на  българските търговци  в града. Иларион Макариополски успял да издейства  Високата порта да изпрати чиновник, който да се запознае на място с въпроса. Още с пристигането си той констатира, че не става дума за грамадно здание, а за училищна сграда и  разрешава строежът й  да продължи и да се завърши, а Високата порта издава ферман за построяване  на едно Централно българско училище във Варна, за целия Варненски окръг. Ферманът е прочетен от мютисарифина Ашир бей в двора на Окръжното управление (Конака) в присъствието на нарочно повиканите за това  кметове от Варненско, които са подписали заявлението до Високата порта, и на цялото варненско население, от всички народности²⁹. Скоро след това училището било завършено и тържествено открито на 25 юли 1862 г. с водосвет, в присъствието на варненския мютесарифин Ашир бей, на руския вицеконсул Рачински и на цялата българска общност във Варна. Водосветът се извършил лично от тогавашния гръцки митрополит Порфирий. „В новото здание – разказва Константин Арабаджиев, – съградено със средства на варненските видни българи-търговци и със средства, събирани из околните български села и из други градове (Одеса, Болград и др.) числото на учениците достигна до сто и повече; от учениците бяха много местни гагаузчета, които – аз предполагам това – идеха в нашето училище, за да учат български език, защото в града доста търговци бяха българи и още – задето не им зимаха училищна такса“³⁰

След построяването на училищната сграда Константин Арабаджиев се премества да живее в нея, а за охрана и чистач общината назначава  Стоян от Тулча.  Една вечер, привлечен от  сватбената музика, която долитала от съседната махала, той  оставил училището без надзор и отишъл да погледа сватбеното хоро, което се виело там. През това време злодеи счупват стъклото на прозореца срещу стълбата на горния кат, запалват свещ и тъкмо да се вмъкнат в стаята на Константин Арабаджиев, Стоян се връща. Изненадани от появата му те бързо се измъкнали през разбития прозорец и покрива на съседната къща. След този инцидент Константин Арабаджиев не остава повече да нощува в училището – нощувал у приятели-търговци, най- често у Константин Тюлев (Михайлов).

На третата учебна 1862/1863 година Константин Арабаджиев въвежда Белланкастърския (Взаимоучителния) метод на обучение в училището. Той му позволява да обучава едновременно, с помощтта на по-напредналите ученици, до 100 деца. Тъй като броят на учениците  непрекъснато се увеличавал, обучението им вече не било по силите само на един учител и затова  Българската община уславя  втори  –  Сава Илиев Доброплодни от гр. Сливен. Още с пристигането си през 1863 г. той  подбрал двадесет и пет от най-добре подготвените ученици на Константин Арабаджиев и с тях положил основите на класното образование в града. „На третата година – съобщава в спомените си Константин Арабаджиев, – се въведе Ланкарстерската метода и тогаз дойде за главен учител Слави Доброплодни, който измежду по-силните ученици отбра 25 и отвори първи клас…“³¹

Тригодишното учителстване на Константин Арабаджиев  във Варна – от 1860 до края на 1863 г., изпълнено с ежедневно напрежение, притеснения, спорове и доказване в битката за отстояване на българщината в града, го изтощава до краен предел. Натрупаната умора го принуждава да се оттегли от учителската профессия и от 1864 до 1878 г. работи като писар във варненската търговска банка „Звезда“. В същото време се занимавал и  с търговия. След Освобождението се завръща в родния си край и от 1878 до 1893 г., заема длъжността държавен ковчежник в Търново. През 1893 г. се пенсионира и остава да живее в старопрестолния град до края на живота си – 27 юли 1913 г.

Приносът на Константин Арабаджиев за полагане основите на българската духовност във Варна е изключително голям. На практика той побългарява гърчеещия се морски град. Израз на признание към делото му, от страна на българското гражданство, е  приемането на името му (през 1911 г.) за патрон на едно от градските училища (намира се на днешната ул. „Ангел Кънчев“ № 1).

Редом с Константин Арабаджиев принос в културно-просветния живот на Варна имат и други личности от  Търново и Търновския край. Сред тях са: Петко Р. Славейков от Търново – учител във Варна през 1864 г.; Петър п. Димов от Търново – учи в гръцкото училище на о-в Халки и търговска гимназия в Швейцария, а през 1865 –1868 г. работи като учител във Варна; Константин Драганов Кумански от гр. Елена – учител (1845–1853) и свещеник (1863–1873) в с. Девня – Варненско. Дарява средства за изграждането на българската църква и девическо училище във Варна; Спиридон Петров Грамадов от Търново (или Арбанаси) – учител във Варна през 1872 г.; Георги Живков от Търново – учител във Варна (1864–1866 г.); Никола Атанасов Живков от Търново – преди Освобождението (1877–1878 г.) работи като учител, а след Освобождението като училищен инспектор във Варна; Вела Живкова (по мъж Благоева) от Търново – учителка във Варна преди Освобождението; Георги Стоянов Смилов от Търново – учител във Варна 1889 г.; Тодор Раев от гр. Елена – учител във Варненската гимназия от 1881 г.; братята Сава и Никола Георгиевич от Търново – търговци,  крупни дарители на просветното дело във Варна преди Освобождението; Стамат Сидеров от Горна Оряховица – търговец,  крупен дарител на просветното дело във Варна преди Освобождението; Пантелей Минчевич Чович от Търново – лекар, губернатор на Варна 1879 г.; Тодор Николов Шишков от Търново – прокурор във Варна след Освобождението; Георги Антонов Кърджиев от с. Арбанаси – редактор на вестник „Варненски вести“ през 1880 г.; Никола Ненов Киселов  от Търново – банков чиновник, който подпомага с парични средства Ботевата чета и др.

От изложеното става видно, че установилите се след Кримската война търговци и интелектуалци от Търново и Търновския край в град Варна, допринасят съществено за духовното пробуждане на българската общност тук. Особено голяма  заслугата за това има Константин Арабаджиев, който открива първото българско училище в морския град и въвежда новобългарското образование в него. На практика той побългарява гърчееща се Варна.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

* Най-рано възрожденските процеси на Балканите се проявяват в Гърция. В резултат гръцките училища се реформират първи и изпреварват в развитието си училищата на останалите балкански народи. В тях младежите получавали широк кръг от познания по редица светски дисциплини – философия, история, математика, природознание, различни езици и други предмети, запознавали се с европейските идеи  и с културните постижения на Модерна Европа. В същото време господството на гръцкия капитал в Турция налагал гръцкия език като официален в търговията. Това карало българските търговци да го изучават, а заможните  семейства изпращали децата си да се учат в гръцките училища.

 

1. 1. ТОНЕВ, ВЕЛКО. Към историята на българското учебно дело във Варна през Възраждането, Известия на Варненското археологическо дружество, Кн. XIII, ДИ – Варна, 1962.
2. VRETOS,A. R. La Bulgarie ancienne e modern. St.Petersburg,1856 p. 215, с. 128.
3. Гагаузите са етнос, относно произхода на който, няма едино становище сред изследователите.
4. КАБАКЧИЕВ, СТ. Спомени за града Варна от времето на Кримската война (1853/56), ИВАД, III, 1910, с. 33.
5. КАБАКЧИЕВ, СТ., Спомени за град Варна от времето на Кримската война (1853/56), ИВАД, III, 1910, с. 32–35; П. НИКОВ. Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата корреспонденция, С., 1934, с. 49–50.
6. НИКОВ, П. Българското възраждане във Варна и варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция, С., 1934, с.195 ; ОДА – ВАРНА, ф. 75,оп. 1, а.е. 11, л. 1 – 3 Книга за венчилата в гр. Варна и околността, 1873 -1898 .
7. ДИМИТРОВА, СТАНКА.Приносът на търновци за възраждането на българщината във Варна, ИРИМ Велико Търново, XX, 2005, с. 332.
8. ЙЕРОМОНАХ ИНОКЕНТИЙ, В. Рачински, ИВАД, IV, 1911, с . 6–11; ВЛАХОВ, Т. Въъзраждането в град Кукуш, ИП, год. XVI, кн. 6, 1960, с. 31–33; АРХИВ НА Г.С. РАКОВСКИ, Т. II, С., 1957, с. 162, 392, 393.
9. МАРКОВА, ЗИНА. Борби за националнокултурна и църковна независимост. – В: История на Велико Търново, Т. II, В. Търново, 2000, с.200–217.
10. ДИМИТРОВА, СТАНКА. За дейността на българската община във Варна преди Освобождението. – ИНМВ, 22/ 37/, 1986, с. 147–160./ 11.ЦЕРОВ, ИВ. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61 – 1910/11, Варна, Печатница „Войников“, 1911, с. 5./ 12. АРАБАДЖИЕВ, К. Т. Спомени, ИВАД , 1910 , Т.  IV, Варна, 1911, с. 30 .
11. ТОНЕВ, ВЕЛКО, Към историята на българското учебно дело във Варна през Възраждането, ИВАД, кн. XIII, 1962, Варна, с. 128.
12. ЦЕРОВ, ИВ. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61 – 1910/11 г., Варна, 1911, с. 6 .

15.В някои архиви и документи за негово родно място се сочи Търново. – В: РАДЕВ, ИВАН. История на Велико Търново XVIII–XIX век, В. Търново, 2000, с. 404; Арабаджиев, К. Т. Спомени, ИВАД, Т. IV, 1910, с. 27.

16. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61–1910/11, Варна, 1911, с. 7.
17. ПОПОВ, Б. Костадин Арбаджиев. – Семейство и училище, 1967, № 7, с. 24–26/; КОНСТАНТИНОВ, БОРИСЛАВ, Костадин Арабаджиев – Малко познати имена на родолюбци, А н т е н и, бр. 48, от 26 ноем. 1980, с. 15; ЦЕРОВ, ИВ., Цит. съч., с. 6; БЕЛЕЖИТИ ТЪРНОВЦИ – Биографичен и библиографски справочник за дейци, родени, живели и работили във Велико търново през XII–XIX век, С., 1985, с. 87–89/.
18. Тази къща е съборена при ориголиране на площада през 1908 г.
19. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна…, с. 7.
20. ЦЕРОВ, ИВ. Цит. съч., с. 6.
21. АРАБАДЖИЕВ, К.Т. Спомени…, с. 28.
22. Б ъ л г а р и я, год. II, бр. 79, от 21 септ. 1860 г.
23. Б ъ л г а р и я, год IV, бр. 19 от 20 авг. 1862 г.§ бр. 20 от 27 авг. 1862 г.
24. Ц а р и г р а д с к и в е с т н и к, год. XI, бр. 13 от 25 март 1861; ДЪНОВСКИ, К. Спомени, ИВАД, IV 1911, с.21.
25. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина…, с.8.
26. АРАБАДЖИЕВ, К. Т., Спомени, ИВАД, IV, 1911,с. 27–28.
27. ЦЕРОВ, ИВАН, Петдесетгодишнина…,с. 9.
28. По време на Освободителната война този родолюбец и меценат на българското възрожденско училище във Варна, бил заподозрян от турците че е в услуга на руските войски. Заловен той бил откаран в Добрич и обесен там /Виж: ЦЕРОВ, ИВАН, Петдесетгодишнина…, с. 9.
29. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнината…, с. 10.
30. АРАБАДЖИЕВ,К. Т. Спомени на първия български учител. ИВАД, 1911, Варна, кн. IV, с. 29.
31. АРАБАДЖИЕВ, К. Т., Спомени…, с. 28–29.

От Борислав Гърдев

 

„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”

 

Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.

И е техен продължител.

Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.

Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг  от 12 октомври 1994 г. – „първото голямо студио от 59 години насам”.

Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният  щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.

Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на близо 3 млрд.долара, но  честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил 45 години.

Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.

Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават  не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.

Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.

За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени  каузи.

Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президента Барак Обама .

През 1996 г. дарява 100 000 долара, като  от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света?

Но не прави филми  за Виетнам, Афганистан или  Ирак.

Защо ли?

Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.

В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд  и майка пианистка Лиа Адлер.

Типична идилия за средната класа на САЩ.

Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.

Още тогава усеща, че има богато въображение.

Как да не се насочи към киното?

През 1963 г. снима 140 минутен любителски  филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.

Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал  на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.

Филмчето прави впечатление на Сид Щейнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и  похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.

Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.

А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.

Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!

Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!

След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…

Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.

И оттогава досега…

Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.

Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.

Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.

Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е  ограбван и не е виждал труп.

Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .

За да може да ги реализира.

Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.

За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и  Том Круз .

Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най  –  висока класа  – от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.

Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.

Той определено е фен на Голямото приключение.

Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.

Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – тетралогията за Индиана Джоунс(1981 – 2008), като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989),  смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2015) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).

И същевременно  търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).

Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).

Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.

Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).

И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.

На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по  въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.

Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.

Първите опити не са от най – успешните  – ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.

По – късно се появява амбициозната  черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).

Закономерно идва следващата стъпка –  епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.

Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.

„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и  имат шумен успех.

В „Братя по оръжие”  детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.

Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни” и „Писма от Ива Джима”(2006).

Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.

Но за Виетнам и Ирак мълчи.

Не снима и не продуцира нито един проект.

Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.

Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.

Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).

По – красноречиво заглавие не може да се измисли.

Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.

Спилбърг не бяга от телевизията.

Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.

Напротив!

Винаги присърце  приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.

Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!

През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.

През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.

На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).

Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.

Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.

Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн  – Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.

Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).

Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.

Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980),  „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 – 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и  „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и трилогията  „Мъже в черно”(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от  2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.

Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.

Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.

Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има  брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу  от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!

Но си казвам – какво пък, нека има и  любимци на съдбата.

Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.

Те винаги са очаквани с интерес,  радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.

Спилбърг  се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди  по земното кълбо.

За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?

И колцина са Посочените и Талантливите като него?

 

От Владимир Шумелов

 

През юли 2016 г. отбелязахме 117 години от рождението и 55 години от смъртта на писателя

 

Писането? „Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него.“ (Хемингуей) Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико, като „добле дичо“. А писането, ако профанираме Хем, е „фасулска работа“: „Трябва ти само абсолютно вярно ухо, усета на панаирджийски фокусник, всеотдайността на религиозен фанатик, дебелоочието на крадец с взлом, никаква съвест, освен към писането, и готово“.

 

* * *

 

Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата „Упражнения по стил“ (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.

Продължи четенето… →

 

От Светла Андреева

(Есето е прочетено в Миндя, при посещение на литературен клуб „Васил Попов“ в родното място на писателя – по случай 85 години от рождениеото  и 35 от кончината му.)

 

Учителю,

Позволи ми да се обърна към теб с тези думи.Със същите  тези  думи ти се обърна към  Емилиян Станев, на гроба му във В. Търново по  повод първата годишнина от смъртта му. Спомням си колко гневен бе, че не можа да присъстваш на погребението му, тъй като  се оказало, че място в самолета за теб нямало.Затова дойде на панихидата във връзка с годишнината от смъртта му.

Учителю /ето че сега ние се обръщаме с тези думи към теб/, честита ти годишнина! Така каза ти  и на Салвадор Алиенде в словото си за него в книгата, издадена през 1979 г. „сборника с есета „Слова”.Честита ги годишнина – ако днес бе жив, щеше да си на 85 години.Една не  толкова патриаршеска възраст –  като биологична възраст, но  патриаршеска – като  интелектуална зрялост.През есента на 1980 година ти си отиде внезапно от този свят.Тогава бе същата златна есен, горите край Миндя пожълтяха от скръб, както написа във в.”Народна култура” търновецът Серафим Северняк.  Тридесет и пет години по-късно   горите все още зеленеят – все още очакват завръщането ти тук, в родния край.Очакват  бавната ти, самоуверена походка.Очакват тежкия ти,  изпод вежди поглед. Очакват усмивката ти – срамежлива, контрастираща с грубоватия ти външен вид.Външен вид, който криеше  една чувствителна и лесно ранима душа . Такава е душата на твореца – ако  душата му не бе ранима, той нямаше да бъде творец.

Учителю, честита ти годишнина! Тогава, през октомври  1980 година,, една нощ спря да бие сърцето ти – „във Пловдив, във града вековен, там, далеч”, както написа за теб твоя приятел Николас Гилен в „Малка балада за Пловдив”. А тук, в родния ти край,  всички те очакват.Ето, Жегъла стои край кантона, където Улахът и Улаинката  коландрят многобройната си челяд, а  Улахът просвирва кранлето.Ето,  Спас е приседнал под огромния орех, гледа немите прозорци на родната си къща, замислен за  кръговрата на времето.Ето,  Генерала стои пред бюрото си, подпрял глава на ръце, а клавишите на пишещата му машина са онемели. Ето,  тук е и баба Неделя, а вечните й, зеленикави  котешки очи   ослепяха от взиране по пътя  – да не изпусне завръщането ти. Ето, тук е и Илариона, изправен бодро, в стойка „мирно”, за да ти отдаде чест, сякаш все още е портиер в столичното заведение, но и той се завърна в родния край и купи наново къщата си.

Учителю, честита ти годишнина! Очакваме те и ние, твоите ученици и приятели от В. Търново. Очакват те проф. Анчо Калоянов, очаква те проф. Иван Станков, акад.Иван Радев.Очакваме те ние,  членовете на литературния клуб „Васил Попов”. Очакваме те, за да донапишеш недовършения си роман. Очакваме те, за да раздадеш справедлива и  строга, но вярна преценка над графомани и  кадърни.Очакваме те, за да завършиш своя урок по честност и принципност,  по родолюбие и  глобализъм.Като стана дума за глобализма, очакват те още твоите приятели  от Латинска Америка, от Куба и от Испания, очакват  те и в Каса  де лас Амерака в Мадрид.

Учителю, честита ти годишнина! Засега мълчиш долу, в „твойта най-дълга зима” /а ла  поетесата Башева/. Но пази се, и бъди готов! За благодарност и  омраза, за  ирония и  признателност, за  жал и обич, за  жлъч и радост!  И ето на, пак посърнаха вейките на дърветата в родния ти край, пак ронят дребни жълти сълзи, мъглите  отново спускат траурни воали над предпланината,  но балконът  остана  отворен!  Поклон пред  творчеството и дущата ти!

На снимките: Васил Попов; в музейната сбирка  в Миндя, посветена на живота и творчеството му; пред родната къща на Васил Попов заедно с брат му Любен.

 

Рад­ко Рад­ков е ро­ден на 31.01.1940 г. във В. Тър­но­во, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. За­вър­ш­ва Духовната се­ми­на­рия край Че­ре­пиш (1959) и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“ (1967). Работи като ре­дак­тор на от­де­ла за ста­рог­ръц­ка и ла­тин­с­ка ли­те­ра­ту­ра в изд. „На­род­на кул­ту­ра“ (1966–1969), спе­ци­а­лист по ран­нох­рис­ти­ян­с­ка и ви­зан­тийс­ка ли­те­ра­ту­ра в Ин­с­ти­ту­та за бал­ка­нис­ти­ка. Пре­по­да­ва­тел по кла­си­чес­ки ези­ци във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ и за­веж­дащ До­ма за ли­те­ра­тур­но твор­чес­т­во към Ок­ръж­ния ко­ми­тет за кул­ту­ра във В. Тър­но­во (1973–1979). Ос­но­ва­тел и ор­га­ни­за­тор (за­ед­но с ре­жисьо­ра Ал. По­пов) на Ста­рин­ния те­а­тър в Со­фия.

Ав­тор на дра­ми с ис­то­ри­чес­ка те­ма­ти­ка: „Бал­ду­ин Флан­дър­с­ки“, „Хан Ас­па­рух“, „Све­ти Ев­ти­мий Пат­ри­арх Тър­нов­с­ки“, „Все­на­род­но бде­ние за Апос­то­ла“, „Цар Пе­тър Де­лян“, „Те­о­фа­но“ и др. (по­ве­че­то от ко­и­то пре­из­да­де­ни в пос­лед­ни­те го­ди­ни във ве­ли­ко­тър­нов­с­ко­то изд. „Аба­гар“). Ре­дак­тор на ан­то­ло­ги­я­та „Ан­тич­на по­е­зия“ (1970). Ли­ри­ка­та му въз­раж­да ста­рин­на­та фор­ма на цар­с­кия со­нет, чи­и­то об­раз­ци в Бъл­га­рия съз­да­ват Ив. Ва­зов, К. Хрис­тов, Д. Де­ле­ля­нов, Д. Бо­я­джи­ев, Н. Ли­ли­ев. Двукратен носител на Международната Наполеонова наг­ра­да „Со­лен­за­ра“ в Сор­бо­на­та за тра­ге­ди­я­та в сти­хо­ве „Те­о­фа­но“, ка­ва­лер на френ­с­ка­та кул­ту­ра под ку­по­ла на Сор­бо­на­та. Ла­у­ре­ат на на­ци­о­нал­ни наг­ра­ди за дра­ми в сти­хо­ве. Носител на наградата „Велико Търново“ (2001), Почетен гражданин на Габрово (2006). През 2005 г. получава международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли.

Пуб­ли­ку­ва сти­хос­бир­ки­те: „Со­не­ти“ (1978), „Ви­зан­тийс­ки за­пе­ви“ (1978, 2001), „Слово за Търновград“ (1991), „Цар­с­ки со­не­ти за лю­бов­та“ (1995), „Бъл­гар­с­ки­ят са­ти­ри­кон: гей­со­не­ти“ (1997), „Апо­ка­лип­сис се­га: сонет­но пос­ла­ние към ми­нис­тър На­деж­да Ми­хай­ло­ва“ (2000), „Багренородна звездопис“ (2004), „Сонети на Любовта“ (2006) и др.

Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст.

 

 

БЪЛГАРИЯ

 

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

            икона от селска девойка?

Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди

            и ражда мъже-легендария?

            Кой Левски и Ботев роди –

                        България!

 

Кошута ли пие от извор вода,

елен ли с клонати рога я размъща,

с очи я избистря, когато в беда

            юнак от Балкан се завръща

и в струите кървава риза пере,

            че пукнала пушка обжари я.

            Кой с билки кръвта му ще спре –

                        България!

 

Когато на паметник хладния бронз

върл флаг с ятаган-полумесец загърля,

от старите църкви излиза Христос

            и в пъкъла флага захвърля.

Защото си нямаме две знамена,

            едничък е стягът ни, стария,

            с лъва в трикольор-светлина –

                        България!

 

Димящите турски окопи помни

и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.

Поручика, паднал със сабя встрани,

            на лоба с разперена птица.

Кой вдига пехотата прашна на щик,

            кой с въглена жертвен обгаря

            да хвръкне със страшния вик

                        България!

 

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пънища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

            арапина с кон аждраханин.

Напет капитан бяла риза пере

            през лютия мраз в януарiя.

            Кой няма за теб за умре,

                        България!

 

 

От Владимир Шумелов

На 9 януари 2015 г. се навършиха 95 години от рождението на големия български писател Стефан Дичев.

Стефан Дичев се ражда във В. Търново, където през 1938 г. завършва гимназия. Учи строително инженерство в Чехия, но завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“ (1943). След деветосептемврийския преврат през 1994 г. работи като редактор и пише активно. Той е директор, един от създателите на поредицата „Световна класика“ на изд. „Народна култура“. В тази поредица издава книгата на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“, поради което е уволнен от издателството, защото книгата още не е била одобрена и пусната от руснаците в СССР (бивш). Основател е на сп. „Космос“ и в периода 1962 – 1990 г. е негов гл. редактор.

Дебютира в художествената проза с историческия роман „За свободата“ (1954–1956, първа и втора част). Следват: „Рали“ (1960), „Първа българска легия“ (поема, 1960), „Пътят към София“ (1962), „Младостта на Раковски“ (1962), „Ескадронът“ (1968), „Демонът на империята“ (киносценарий, 1971), „Крепости“ (1974), „В лабиринта“ (1977), „Съдбоносната мисия“ (1978), „Рали“ (киносценарий, 1978), „Пътят към София“ (киносценарий, 1978), „Среща на силите“ (1978), „Отвъд отчаянието“ (драматургичен сценарий, 1978), „Суровото време“ (сценарий за тв театър, 1981), „Среща на силите“ (киносценарий, 1982), „Подземията на Сен Жан д’Акр“ (1988), „Завоевателят на миражите“ (недовършена трилогия, 1999). През 2010 г. с романа „Пътят към София“ ИК „Жанет 45“ започна издаването на избраните творби на Стефан Дичев.

Негови книги и отделни произведения са превеждани на английски, немски, руски, испански, френски, италиански, полски, чешки, словашки и др. езици.

С основен фокус историята, творчеството на писателя я интерпретира по един интересен и динамичен начин, следвайки примерите на най-големите имена в българската историческа проза.