Разказ от  Йордан Атанасов

Живях 25 години в Уредания (да я наречем така, защото там всичко е „у реду“, но не по сръбски, а по тяхному), а сега живея и на двете места: зимата там – защото разходите са по-малки, а пролетта и лятото тук ме приласкава носталгията по родния Балкан. И не само: с приличната ми чуждоземска пенсия тук си надвивам всякак на масрафа, а остават пари и за кърпене на бащината кирпичена къща… И за женички, защото без тях животът е скука…

Но да ви разкажа тази история:

Годината бе 1988, пътувахме на екскурзия с колегите от отдел „Озеленяване“ на Общината. Зелени сме, но искаме да видим и по-зелено. Защо не и да пипнем банкноти със същия цвят. Къде-къде, та до Брюксел – в сърцето на Запада.

Последния ден на екскурзията, в последния свободен час за разходка, се скатах в една обществена тоалетна за по-дълго време, а после се прикривах от автобуса който ни докара,койтощесе върне с един пътник по-малко. И видях, накрая, след четири часа, той тръгна… Тръгнаха и сълзи от очите ми, защото в автобуса беше незаконната моя любов – най-хубавото нещо в живота ми досега. В България пък остана законната ми жена, бременна в седмия месец. И къде отивам аз на моите 45 години, какво ще търся? Свободата, разбира се! Иска ли питане. Възможностите за развитие, които ти дава Другият свят, без да те пита кой е дядо ти, баща ти, брат ти, член ли си на партията. И те оценява другия свят какво можеш да правиш с ръцете и с ума си. И ти казва „да“ в аванс, o’кей, действай…

От Йордан Атанасов

На 16 май в къща-музей „Гео Милев“ в Стара Загора беше представена книгата на бившия главен уредник Георги Янев „Писано и недописано“ – мемоари, издадени от Марин Георгиев в поредицата „Българска сбирка“. Проф. Светлозар Игов обобщи, че книгата представлява 15-16 фрагмента, посветени на различни личности от българската литература от Елисавета Багряна до Неделчо Ганев… И един последен откъс, който има автобиографичен характер. Както посочи проф. Игов, в  тази финална част на книгата   „… има много горчиви страници“ за това как през 90-те години на ХХ век и след този период старозагорските поети и писатели бяха озверели един срещу друг… жерва на изключителен политически натиск…“

Подробности в тези „горчиви страници“ непредубедения читател ще открие сам. Според мен авторът Г. Я. още не се е успокоил от „озверяването“ и се е опитал да присвои истината за това време. А „трябва да бъде несебичен“ (проф. Св. Игов) и равно отдалечен от крайностите. Налице обаче е обратното: той си е позволил безпардонно да обижда и клевети редица починали и живи писатели, творци, общественици интелектуалци. Защото не мислели като него, противоречали му, а той единствен утвърждавал „правата вяра“. И посочва мястото на всеки местен автор, дръзнал да хване перото. Или ще го скастри, или ще му даде път „нагоре“. Живите могат да се защитят някак, но мъртвите за съжаление – не.

От Владимир Шумелов

В навечерието на коледните празници в Унгарския културен институт в София писателят и преводачът проф. Румен Стоянов представи новата прозаическа книга на Йордан Атанасов „Пясъчни видения“.

След романа „Хамовото семе“ (2011), това е втора книга с проза на старозагорски, поет, писател и журналист Йордан Атанасов. Тя събира 15 разкази и новели и 15 пътеписа.

„В планината няма обхват“ е разказ за един изпаднал планински санаториум за гръдноболни по времето на т. нар. Преход. И както почти всяко подобно заведение в посочения период, и то събира на едно място изпаднали, болни, маргинализирани хора, „все хора извън борда на активния живот“. „Беше едно общежитие за несретници. Късен соц. Нещо като хоспис, но безплатен.“  Порутина, в която „лекуват“ най-вече по „природния лечебен метод на д-р Луи Кюне от края на деветнадесетия век“. И ето, нараторът – алтер его на автора, започва продължителни разходки из природата с лекарката пулмоложка, която се грижи за него. Разбира се, между тях припламва искрата на привличането, но двамата запазват чисто приятелски си отношения. Разказът завършва в превръщането на санаториума в съвременен СПА-център за ВИП-особи.

Йордан Атанасов на седемдесет години

Премиера на стихосбирката „Машина за чистота” предстои на 21 януари (вторник) в Стара Загора. С нея ще бъде отбелязана 70-годишнината на автора и Йордан Атанасов – поет, белетрист, журналист и общественик (роден е през 1943 г.). Представянето ще е от 18.00 часа в Регионалната библиотека „Захарий Княжевски” и е част от програмата за отбелязване на 25-годишнината на Народно читалище „Даскал Петър Иванов – 1988”. То ще е придружено и мултимедийна презентация и изпълнения (поздрав и към юбиляря) на ансамбъл „Загоре”. Очакват се творци от различни поколения, сред които и Марин Георгиев (писател, поет и преводач, един от основателите на първото българско частно издателство „Литературен форум”), д-р Тошо Дончев  (писател, преводач, социолог, директор на Унгарския културен институт), Янислав Янков (поет и прозаик), издателят на книгата Пламен Анакиев и др. Рецитал по творби на автора ще представи Стойчо Маджарски, който е и водещ на мероприятието.

          „Машина за чистота” е книга- антология, събрала най-доброто от поетическите  търсения и достижения на автора през последните петнадесетина години.  Освен стихове, в нея са включени и две поеми,  както и отзиви за творчеството  на Йордан Атанасов.  Той е автор на още над дузина стихосбирки и съставител на две антологии. Интерес сред читатели и специалисти предизвика и романът му „Хамовото семе” („Фабер“, Велико Търново,2011). Йордан Атанасов е главен редактор на вестник „Литературен глас” (единственият по рода си извън столицата) и председател на Народно читалище „Даскал Петър Иванов – 1988”. Той е и един от авторите на сайта http://razkazvachite.mirolich.eu

От Йордан Атанасов

Автобусът пъшка, двигателят ръмжи от зор нагоре по път, който змийски се вие към сърцето на планината.

Ето ги боровете, къпините, дивите череши и круши… Движи час и нещо. Най-после изхърква за последно, спира на километър от болницата, защото пътят нагоре е в ремонт. Продължаваме пеша. Няколко човека  – раби Божии сме, и всичките с  дихателни болежки, пъплим нагоре към санаториума. Лек ще търсим. Високо при Него. По пътя се опознаваме: турци, цигани, българи, власи – все социално изпаднали. Кой от къде е и що е, се питаме. На пресекулки говорим, въздух не достига до целите бели дробове… И пътеката ни се вижда черна. Влизаме в един от блоковете, единствен от седемте крила, който работи т.е. приема… лекува. Останалите са изоставени на произвола на времето и на любителите на скрап. Спираме в просторното фоайе и отправяме поглед към вратата с надпис: Приемна.

– Само по един – провиква се отвътре женски глас.

Дойде и моят ред: Една дама на средна възраст, възпълна, с изрусени коси и уморени очи, протегна ръка и любезно изрече:

– Документите, моля: лична карта, направление, здравен картон, снимки, епикризи от лечение, решение на ТЕЛК ако имате, за да не плащате престоя…

Пишеше някъде и говореше между това за реда в санаториума. Като привърши, ме насочи към стаята със санитарките:

– Господине, кажете им да ви заведат в 68-а стая, тя е с три легла, виждам, че сте интелигентен човек, да ви е по-спокойно. Другите стаи са с по 8 човека. Ако има нещо, може да ме питате по всяко време – усмихна се и сякаш ми намигна с две очи или просто с едновременното им затваряне искаше да каже, че разговорът е приключил.

Санитарката взе, каквото ми се полага от склада, и ме поведе към стаята. Оправяше леглото, като не пропускаше да се наведе така, че задникът й да лъсне няколко пъти. Видяха се и розовички гащички.

     От Йордан Атанасов

(Откъс от романа „Хамовото семе“)

Ля­то­то бе­ше в раз­га­ра си. Су­хо­то кон­ти­нен­тал­но ля­то и из­га­ря­що­то чети­ри­де­сет­г­ра­ду­со­во слън­це бя­ха ха­рак­тер­ни за август.То из­пичаше зе­мя­та, зър­но­то, хо­ра­та и жи­вот­ни­те. Из­кар­ва­ше им во­да­та. По­ле­то и хар­ма­ни­те ди­мя­ха. То­ва вре­ме бе­ше бла­го­дат­но за Сто­ян Ге­мов – един стран­ник, ко­го­то по­вечето дра­гой­нов­ци смя­та­ха за луд. Из­г­леж­да­ше 65-70 го­ди­шен. Труд­но бе да се оп­ре­де­ли въз­раст­та му, за­що­то бе­ше жи­лав и слаб, ко­са­та му естествено чер­на, ле­ко про­ша­ре­на, а очите му – жи­ви въг­ле­ни. Жи­ве­е­ше сам. Но има­ше и дру­гар – един стар дръг­лив вол. Бе­ше го кръс­тил Ар­жен­ти­нец. Бай Сто­ян, та­ка го­во­ре­ха се­ля­ни­те за не­го по­меж­ду си, но той ис­ка­ше да се об­ръ­щат към не­го с „Гос­по­дин Ге­мов”. Беше независим човек, демократ. И го доказа на Първи май, когато произнесе вдъхновена реч срещу насилието над хората, за  човешките права и свободи. Тогава много хора си промениха мнението за него.

 Както и преднате години, той пра­ве­ше кир­пич на бре­га на Ян­т­ра. Ав­гус­тов­с­ко­то слън­це из­пичаше бър­зо ка­лъ­пи­те. Кой­то стро­е­ше плев­ня или ду­вар, зна­е­ше, че тук ще на­ме­ри ев­тин и качествен стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. За­ку­пе­но­то се но­се­ше фран­ко ад­ре­са на ку­пу­вача. Майс­то­рът са­мо­ръчно то­ва­ре­ше ка­ру­ца­та, впря­га­ше Ар­жен­ти­не­ца и с пе­сен на ус­та из­вър­ш­ва­ше дос­тав­ка­та.

От Йордан Атанасов

Света гора е един от емблематичните хълмове на Велико Търново, който поне до момента, за разлика от Царевец и Трапезица, не е проучен археологически, не е социалиризан, независимо от своите несъмнени природни дадености. Това е пространството, в което през Средните векове е работила Търновската книжовна школа, място, свързано с бележити личности, с духовни водачи и светци като Патриарх Евтимий Търновски и многобройните му сподвижници и ученици, олицетворяващи българското културно и духовно излъчване в християнска Европа, споделя проф. д.п.н. Пламен Легкоступ, презентирайки ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Хълмът се нарича Света гора, защото през средновековието тук се намирали няколко манастира, между които и манастирът „Св. Богородица Одигитрия“, в който Евтимий Търновски преместил книжовната си школа от манастира „Св. Троица“. За хълма Света гора Григорий Цамблак пише: „При града Търново има едно място, отделено само с река. То се вижда цяло и е пълно с трева, напоява се обилно от течащи води и преди да наслади вкуса, наслаждава очите с волните си красоти;