За допълнителни въпроси:
Тел. 02 963 49 81; 02 963 48 07; 0884 088 860; 0889 648 927.

От Сава Василев

Бележка в дневника на Асен Калудов:

Никога повече няма да приема работа по контрактация. Приключих романа. Излишно време и труд, за да открия, че знам азбуката.

P. S. Асен Калудов не получи златната статуетка при връчването на първите литературни награди на низината. Тя бе дадена на друг писател за дългогодишните му заслуги към темата. Присъдена му бе специалната награда за белетристика. Критиката прояви благосклонност и дори подчерта, че тази книга е нов, по-висок етап в развитието на производствения роман. Последното още повече засили завистта и омразата на специализиралите се в този жанр писатели. За да покаже, че изобщо не му пука и от едните, и от другите, а може би и за разнообразие, скоро след излизането на романа Асен Калудов се разведе за трети път. Вместо дежурното утешително писмо Николина Н. му изпрати мнението си.

От Сава Василев

ПРИРОДЕН ФЕНОМЕН

бележка от рубриката “Любопитни факти” в същия брой на в. “Строител”

Внезапно връхлетелият преди два дни дъжд напомни на учените, че все още не са разкрили много от тайните на природата. Дори пчелите с непогрешимия си усет не разчетоха знаците, предвещаващи пороя. Явно става дума за природна аномалия, при която сензорите на крилатите работници не са задействали. Пчелари с многогодишен опит твърдят, че не са виждали подобно чудо. В суеверните представи на старите хора необичайното явление е лоша поличба. Ние обаче знаем, че заблудите растат там, където все още не е утъпкала пътеките си науката. Засега голият факт е, че една стара, отдавна заспала тръвна в местността “Кованлъка”, се е роила, но внезапният дъжд е издавил мухите. Думата имат учените.

СЛУЖЕБЕН ДОКЛАД НА ПОДЕЛЕНИЕ КАТ ДО РУ НА МВР

Изпращаме на вашето внимание Акт № 17, връчен на лицето Кирил Борисов Киров, водач на тежка гъсенична машина, с 25 годишен стаж като водач, до момента без особени произшествия. На съответната дата, видно от направения акт, чрез паркиране на управляваната от него булдозерна машина по средата на шосето, лицето е спряло движението по крайбрежния път между низината и окръжния град.

От Сава Василев

ОТГО­ВОР­НОСТТА ПРЕД ПРОФЕСИЯТА И ПРЕД ИСТОРИЯТА – ДЪЛГ НА РАБОТНИКА И УЧЕНИЯ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА НОВО, ПО-СЪВЪРШЕНО  ОБЩЕСТВО

дописка на Пламен П. в многотиражката “Строител”

      Преди два дни в местността “Кованлъка”, недалеч от административния център на низината, приключи работата по консервирането на археологически обект № 4. Поради закъснение на земекопните (в нашия случай земезакопните) машини консервацията се извърши без ръководителя на обекта – н. с. Николина Н. Ние, бригадирите от студентска бригада “Йордан Йовков”, сме силно обезпокоени от този факт. Ето един типичен пример на човешка и професионална безотговорност. В случаи като този мълчанието е равносилно на съзаклятничество. Водени от убеждението, че дългът стои над личните интереси, ние тревожно се питаме кой ще носи отговорността за последствията. Налице е грубо нарушаване на трудовата дисциплина, заслужаващо сурово наказане. Това се отнася както за багеристите, така и за въпросната археоложка.

От Сава Василев

ЗЛАТНИЯТ ОРКЕСТЪР

разказ от Пламен П. в литературен алманах “Горосвет”

Цветята сложихме отпред, Мартинката заповяда:

– Двеста и три!

Свирихме кратко.

Сухи, устните ни се слепваха, преди да е свършил куп­ле­та. Тогава още не подозирах колко дървото е обречено. И ми­гът бе по-тържествен от всякога.

Спряхме. Гледаха ни от прозорците. От прозорец светът е пле­­бейски нареден.

Дървото се опита да размаха клони – не го забелязаха.

– Остави ги – успокои ме Мартинката. – Те са в нашите стъ­п­ки. Нищо че никога няма да ни настигнат.

Беше посребрял.

Казват, русокосите съхранявали младостта. С него не бе­­ше се случило. Сега имаше вратовръзка и шофьор, но преди да му завидим, до един се бяхме учудили.

– Добре дошъл! – приветствах го кратко. Сигурен бях, че през тревите, коренчетата и буболечките Маестрото ни наб­лю­да­­ва и претегля. Само че Мартинката закъсня. Не по своя ви­на, разбира се, но закъсня. А закъснелите изкупват вината с мъл­чание. Тя, вината, е такова нещо, че се помни от онези, ко­­ито могат да се възползват от нея.

При Маестрото не останахме дълго. Пръстта над него се бе­­ше слегнала, а цветята стърчаха увяхнали. Свежите на­ре­дих­ме неловко. „Пръстта е комка за памет, трън в очите на спо­ме­­на по слепия път през живота.“ Така каза Маестрото, като дъл­баехме плитко за крехкия корен на полезното дело. Какво че се правеше да не вижда плюем ли върху розовите мехурчета на ръцете ни.

Откъс от романа „Ничия“  на Христина Панджаридис

* * *
Слънцето свиваше гнезда в есенните клони и не
бързаше да си ходи. Тополите, останали почти без
листа, приличаха на скелети за изучаване на човеш-
кото тяло. Някъде светлееха още десетина жълти и
попарени от сланите тъмнозелени, но повечето вятъ-
рът бе съборил на земята и ги трупаше. Преспи от
шума. Пролетната и лятна премяна на есента.
В паметта – изранен остров на нерадостта, се бе
настанило лицето на Милена. Не й се отгатваше въз-
растта на жената, но големият й син спомена, че той е
на четиридесет и една. Значи са връстници – Доротея
и той.
Изглеждаше свеж, отпочинал и с лице на бебе.
Висок като някогашен фабричен комин, със започна-
ло да се оформя коремче.
Косите на Милена падаха на леки и закачливи
букли, черни, набиващо се черни. Не личеше намеса
на химия. Лицето продълговато, но симетрично.
Синът позвъни и я помоли да им помогне. Били
пред полицията, но после се поправи, нека да дойде
до статуята на мечето и дървото, символа на Мадрид.

От Сава Василев

* * *

Реферат-чернова от Пламен П., предназначен за политическата учебна година на бригадирите. Без заглавие.

(Ръкописът е предвидливо иззет с протокол № 4 от оперативния работник М. Дочев)

Живеем в странно време. Тежестта на греховете ни отмерва желязната везна на верноподаничеството. Уж всички сме равни, а все има повече и по-малко заслужили. Карат ме да се чувствам виновен. Нищо, ще пораснеш, ще се научиш, често ме утешават. Важното е съзнанието. Излиза, че такова имат само една категория хора – за доказателство им издават и документ. Ами ние, простосмъртните? Докога ще се промъкваме като нередовни пътници в електричката на дръзновеното ни общество! Излиза, че сме гратис…

От Сава Василев

ПОЕМА ЗА НОВОТО ВРЕМЕ        

Късен, непубликуван ръкопис на Пламен П.

                                         Детето: “Тате, защо не идем на битака?

                                                       Не искам вече в парка! Там има само

                                                       лелки и дървета”

По-мазен и от гъша трътка,

животът ми се вижда вече друг.

Опитах всичко.

Дори любов по покрива на чуждото нещастие.

(Валяха ме звезди,

прогонените от комина гларуси

пикираха над мен

и цвъкаха по грешното ми тяло.)

Спокойствие!

Навсякъде продават вече жълти вестници.

С хартията, която им остана

от лозунгите по стените,

сега набират розовото бъдеще.

На път към Новата империя.

След ляв завой

платното води все надясно.

(Опасно е да имаш днес посока своя.

Все някой “-изъм” ще те връхлети,

душата крехка ще погуби.)

Откъс от новия роман на Христина Панджаридис „Ничия“

(Заглавието на откъса е само за тази публикация – б.р.)

1 1 .

Дъщерята на Фернандо, Хуанита задържа дъха

на присъстващите. Разговорите спряха, потропвани-

ята на вилици и ножове запазиха минутно мълчание.

Високата млада жена, с леко матов тен и сини очи,

примамливо сини, подаде ръка на татко си. Той я

прие от възпитание и заради Доротея. Бялата рокля

до коленете контрастираше с черната дълга рокля на

приятелката й Натали.

Момичето – крехко, чупливо, стройно, с поне

двайсетина сантиметра по-ниско, се усмихна и без из-

лишни формалности седна до искрящите сини очи.

Хуанита развяваше дълги почти до кръста изру-

сени коси, прихванати на опашка, с втъкани пет мар-

гаритки. Получаваше се игрива жълто-бяла лента.

Другата носеше кестенявите си коси разпуснати по

раменете. И двете гримирани леко, с едва докоснало

устните розово червило.

Започнаха с гаспачо и прясно изпечени хлебче-

та. Натали и Фернандо се спряха на патладжани, пъл-

нени с месо, а Доротея и Хуанита поискаха ризото

с морски дарове. Подправките насищаха обонянието

със слънце и подклаждаха апетита на масата.

Виното беше повече от думите през вечерта.

Кестенявата Натали измести започналата да дразни

тишина на четворката, подобно препълнен пепелник,

който стои, а келнерите минават и не забелязват.

– Отидохме до музея Прадо, отдавна планувах

да му посветя цял ден от живота си, да видя платната

на Веласкес, Ел Греко и Гоя. Каква разсеяност! Както

много други музеи по света, и той в понеделник не ра-

ботеше! – започна Натали. – Разгледахме катедралата,

кръстена на покровителката на Мадрид, не й запом-

них името… – погледна с очакване приятелката си.

– Алмудена. Катедралата Алмудена.

– Да! Отвън е впечатляваща, но отвътре… не

искам да ви обидя, но я намирам твърде семпла, не-

запомняща се. Бяхме и в Барселона, и наистина съм

съгласна, че градът е едно безценно съкровище! Пре-

ди време гледах филм и в него героинята твърдеше,

че мечтае да живее в Барселона – най-красивия град

на света. Запомних казаното и отидохме да проверим

истина или реклама са мечтите й.

От Сава Василев

* * *

– Спиш ли?

      – Не зная.

      – Видях те как се усмихваш насън.

      – Тогава не ме събуждай.

      – Трябва най-сетне да се събудим.

      – Толкова е рано и недовършено…

      – Няма нищо по-грешно и по-завършено от едно легло в неделя сутрин…

      – Не може ли без сентенции…

      – Нищо не си разбрал. Казах само, че най-хубавите неща са грешни и съвсем завършени.

      – Хубави не се римува с истински.

      – Не, истински не се римува с хубави.

      – Говориш така, сякаш никога не ти се е случвало…

      – Просто не ми се разказва.

      – Ти никога не разказваш достатъчно.

      – Аз никога не разказвам достатъчно.

      – Признай, че не знаеш нито една реплика за…