Категория Архиви: Лаборатория

Киномагът Станли Кубрик

От Борислав Гърдев

 

Той беше от най – големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара….

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

Продължи четенето… →

Литературни срещи при пълнолуние

 

На 3 февруари 2015 г. писателят и литературен критик Владимир Шумелов се срещна с Бургаската писателска общност в КЦ „Морска казино“, като срещата-разговор премина под наслова „Край на литературата или литература без край“. Автора и неговите последни три книги „Лисица в кокошарника“, „Каквото дойде“ и „Pink Floyd“ представиха писателите Милка Иванова, Иван Сухиванов и Атанас Радойнов.  В разговора участие взе и талантливият белетрист Николай Фенерски, творци от Бургас.

Вечерта бе водена от Роза Боянова – поетеса, председател на Дружество Български писател Бургас. (На снимките са: Седнали Ат. Радойнов, Милка Иванова, Владимир Шумелов и Иван Сухиванов; Николай Фенерски;  Владимир Шумелов, Милка Иванова и Ат. Радойнов; Изглед към морето от Морското казино.)

 

Владимир Шумелов

Край на литературата или литература без край*

Така поставена, темата разбира се крие няколко подводни рифове. Единият е скрит в парадокса: както неизчерпаемо е човешкото въображение/фантазия, така и краят на едно от изкуствата, свързани пряко с човешкото слово, би бил невъзможен. Този извод несъмнено отвежда към втората част „литература без край“, която звучи оптимистично; всъщност тя засяга въпроса за бъдещето на литературата. Ето няколко подвъпроса: Дали кръстопътят към това бъдеще са аудио/електронните книги или книжните книги ще останал приоритет и занапред? Дали онова, което Владимир Трендафилов наричаше „Назад към бъдещето“ (по повод романа „Девети“ на Анчо Калоянов), няма да се окаже много вярно; от друга страна упрекът, че българският писател не пише „интересно“ беше донякъде верен (днес вече не е така, дори напротив – писателят твърде много взе да угодничи на масовката, да минава от високото в мейнстрийма). Наистина, трудно е да бъдеш висок и дълбок, и едновременно да си интересен, четивен. А трябва да отчитаме, че се промениха и параметрите на гилдията, на категорията писател; промениха се в крайна сметка читателите и отношенията читатели – писатели. Промени се светът, неговият културен бекграунд […]

А иначе за апокалиптичните прогнози, че Интернет ще убие книгата, Г. Господинов казва в едно интервю: „Понякога изкуството много прилича на Радичковата лисица, която все се прави на умряла. „Краят на литературата“ може да бъде мислен само като една от темите на литературата. Понеже литературата вече си свършва темите, измисля своя край. И може да ни го разказва 10 години, докато се окаже, че такъв просто няма“.

А може би е необходимо да цитираме и миналогодишния Нобелист за литература Патрик Модианò, който казва в своята Нобелова реч: „Моето поколение беше преходно. Бъдещите поколения писатели, родени в ерата на интернет, мобилни телефони, имейли и социални мрежи, ще изразяват литературата в свят, в който всеки е вечно свързан с всичко около него и социалните медии изяждат онази интимност, която дава дълбочина на всяка индивидуалност и може да даде главната тема на един роман. Но аз ще остана оптимист за бъдещето на литературата.“

Продължи четенето… →

КЪМ ЛАБОРАТОРИЯТА НА РАЗКАЗА (от гледище на личния опит)

 

От Владимир Шумелов

(Целият текст е представен в три последователни публикации – б.р.)

 

* * *

… така изчезна имигрантът Джон Атанасов. Когато отидох в Ел Ей, първата ми работа беше да завъртя една шайба. Завъртях. Въртях като откачен, защото бях съвсем сам. Никога телефонен секретар не ми беше казвал „Ъхъ…“

– О’кей – отговорих му и се отправих към залеза.“

 

А Уестърн“? Типична постмодерна игра, с колажиране на стари текстове от оня роман-пародия, писан на майтап и като игра от края на 70-те до началото на Прехода, с нови свързващи текстове, в които герои са двама аутсайдери – мъж и жена, от които единият пише цитирания роман, а жената в края умира.

Появява се в сб. „Между Бекет и Аз“ (1999, 2003), но има доста други публикации с леки редакторски намеси в тях: най-интересната – в сп. „Витамин Б.“ (София), бр. 3, 1996 г.; но и в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 12.06.2012 г.; сп. „Море“ (Бургас), бр. 2, 2014 г. Разказ, удобен за колажиране и с други текстове от разкази; в „Pink Floyd“ използвах само пасажите с героите – мъж и жена – от настоящето и се получи сравнително монолитен и смислен текстови корпус.

Продължи четенето… →

КЪМ ЛАБОРАТОРИЯТА НА РАЗКАЗА (от гледище на личния опит)

 

От Владимир Шумелов

(Целият текст ще бъде представен в три последователни публикации – б.р.)

 

 

ЯЙЦЕТО

 

Борба ли е прегръдката?

Сьорен Киркегор

 

Вятърът спря и бирата свърши. В стаята притъмня, касата лежеше като опоскано прасе след сватба в ъгъла, пушекът на лениви вълни пълзеше към прозореца, всички приказваха и никой никого не слушаше.

На масата бе останала бутилка шампанско. Зад чашите с искрящо вино се набиваше в очи лицето на млад мъж. Скулите му бяха изпъкнали като на татарин, а главата му напомняше яйце на щраус. До него бе седнало момиче, което мечтаеше за ръцете на хлебар.

(…)

Потеглихме след продължителна подготовка рано сутринта в пет. Потеглихме с мисълта, че не знаем къде сме тръгнали. Това ни караше да се усмихваме, очароваше ни мисълта за Пътя въобще, докато, вече движейки се, един не се усъмни: „А не ни ли ограничава Пътя в рамки – като онези жълтогривести зверове, които изминават разстоянието от клетките до манежа и обратно… Те са с наведени глави… Нали търсехме хаоса, свободата?“ – „Та тя е навсякъде“ – отвърнахме му.“

Продължи четенето… →

КЪМ ЛАБОРАТОРИЯТА НА РАЗКАЗА (от гледище на личния опит)

 

От Владимир Шумелов

(Целият текст ще бъде представен в три последователни публикации – б.р.)

 

 Харесва ми да съм жив. Понякога. Знам, че е проста синхрония между физиологично и психично, но все пак. И ако слушам любимото парче, или чукам любимата жена, е върхът. После? Се уморявам и трябва да пиша. Отново. Отново. Пак. Увлича ме моментното, фрагментарното, ужасът, стресът, страхът от смъртта, емоцията да си жив, благодарение на искейпизма; да пиша на „един дъх“ без пречки, препятствия; мисъл без излишен рационализъм.

Понякога ми се струва, че съм изпуснал юздите на времето, че вървя след него, че не съм в него. Понякога – обратно, че твърде съм във времето; и почти никога – че съм го изпреварил…

Толкова много ми се пише, че изпомпвам вътрешната съпротива от многото четене… Това ме уморява и изсушава. Нужна ми е емоция, почивка, аванс… Търся… Животът е един непрекъснат ритъм и изпуснеш ли го, губиш. Изкуството е непрекъснато търсене на ритъма, да влезеш в него, да бъдеш тамада, да влезеш в многогласието му, да го дирижираш и същевременно да бъдеш уникален и разпознаваем…

Продължи четенето… →

Любовни досиета

От Ружа Велчева

Книгата, която написах с толкова любов

Тази година се навършват 10 години от отпечатването на книгата ми. Когато дописвах заключителните редове, мислех, че съм затворила един важен етап от живота си между кориците, но явно съм се лъгала…Понякога така се случва с авторите –тръгвайки по широкия бял свят, книгата започва свой собствен живот!…А може би тъкмо това е най-хубавия момент след писането…

            Не предполагах, че моите истории ще будят интерес в толкова хора, много от тях никога не бяха се докосвали отблизо до света на пишещите…Явно все пак, всеки от тях откриваше сходни истории със собственото си битие и така, оказа се, че моите „Досиета…“ се четат на един дъх, независимо от пола и възрастта…А каква по-голяма награда за един творец!

            С допечатките тиражът на „Досиетата“ достигна 400 броя, единприличен тираж по време на криза!…А желаещи да четат книгата – много повече. Тогава реших да я пусна в необятната река на интернет…

Продължи четенето… →

Как се поддадох на изкушението

От Ружа Велчева

Идеята за този разказ ми хрумна през годината,когато работех като наемен работник, прикрепена към една възрастна, 82 годишна дама и едно също така доста възрастно куче на дъщерята на дамата. На бабата правех компания, пазарувах, понякога готвех, а кучето трябваше да разхождам по колкото пъти да ден поискаше то!…Дъщерята често отсъстваше от града и от България и тогава даже оставах да спя при тях – в истинския смисъл да думата!…Понеже кучето беше свикнало да спи на леглото до господарката си,а аз спях на неййното легло, та трябваше да се понасяме с него взаимно!…Както и да е!Заплащането беше повече от отлично и приемах всичко,само и само да са доволни и бабата, и кучето!…

Продължи четенето… →

В началото на пътя

Разказът е включен в книгите: „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“) и „И така нататък“ (2007, ИК „Фабер“, В. Търново); публ. във в.„Литературен вестник“ (бр. 43, 5–11.12.1994 г.). Един традиционно написан авторефрексивен текст (въпреки имитиращата обективност третолична гледна точка), с който обичайно се откриват сборници с кратка белетристика, но който носи белезите на все още недосъзрелия (голям) белетрист…

 

Притча от прахта

От Миролюб Влахов – Миролич

Миналата година седяхме на терасата у дома с Владимир Шумелов и умувахме върху съдържанието на първата ми книга с разкази. Положението изглеждаше сериозно, поне за мен, а по всичко изглежда и за него. Бях нещо като новобранец след почти двадесет години извън бранша и разчитах само на остатъци от някогашни представи и умения, на естетика, която напоследък бе просъществувала извън актуалните тенденции. Докато  подбирах разказите (първоначално и след това), докато  редактирах и качвах на файлове, докато се метлявех из правописните дебри, ми се налагаше да разчитам повече на дисциплина и принципи, които винаги съм считал за важни в  редакторския, авторския и оформителския труд, макар и те да бяха

Продължи четенето… →