Отзив от Владимир Шумелов
Книгата с „избрано“ на Иван Кирилов излиза под „шапката“ на Национален литературен музей в София, Къща-музей „Емилиян Станев“ във В. Търново и Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ със спечелен конкурс за подпомагане финансирането на книгоиздаването в Община Елена. Съставител на тома „Избрани творби“ и автор на предговора „Иван Кирилов – забравеният майстор на идилията“ е д-р Радка Пенчева – гл. уредник на Къща-музей „Емилиян Станев“. Това не е случайно, ако погледнем изследователските интереси на съставителката в по-голяма част от нейните книги и статии, защото в немалката си част те са ориентирани именно към връщане на паметта ни за малко известни и напълно незаслужено забравени имена на български писатели и интелектуалци. Името на Иван Кирилов (1876 – 1936) е едно от тях. Малка утеха е, че изданието излиза в годината, в която се навършват 140 години от рождението и 80 години от смъртта на писателя. По-важното е, че подобни издания, макар и с „избрано“, обогатяват литературната ни памет и вадят от забравата имената на писатели от класата на Иван Кирилов. А той е автор, на когото могат да завидят мнозина – от творческия си дебют „Бдения и мечти. Лирически стихотворения: 1895 – 1896“ („Паничков“, Свищов, 1897) до края на живота си издава повече от 40 книги в различни жанрове: стихове, разкази, приказки, драми, комедии, повести, романи, биографични очерци (между които и за големия си приятел от детинство, негов меценат и естетически съидейник П. Ю. Тодоров). Според Георги Константинов към края на живота си Ив. Кирилов е имал намерение да издаде свои събрани съчинения в 16 т., от които е успял да реализира само 4, с включени повести, романа „Габарите“, драми-легенди и комедии.
Името му обаче се свързва не толкова с обема художествена продукция и качествата й, колкото с жълтевини от типа: бил от ромски произход (признавал го пред Антон Страшимиров), скандално-трагичния финал на първото му семейство – жена му и дъщеря му се хвърлят от Варненския вълнолом през 1909 г., след което го преместват в София, където опитва да започне живота си отначало с втори брак и три деца. По отношение на творчеството му критиката и преди 9 септември 1994 г. и след това, а и след 10 ноември 1989 г. не е твърде благосклонна; името му няма да видим дори в „Речник по нова българска литература. 1878 – 1992 г.“ (изд. „Хемус“, С., 1994). Литературното му дело е свързвано с определения като „съпътстващо явление“, „един позабравен реалист“ и под., макар че реалистичният метод на художествено изображение не е най-присъстващия в творчеството му. Всъщност аналитичната уводна статия на д-р Пенчева ни разкрива многостранно един интересен и непознат образ на български творец – като житейска биография и професионална писателска реализация, като са цитирани добросъвестно и неговите изследователи, които очертават основни страни от обемното му творчество.
Трудна и непосилна изглежда задачата да се селектира един представителен том с избрани творби, които да разкрият пред съвременния читател образа на писателя Иван Кирилов. Д-р Р. Пенчева се е справила с този проблем, като се е спряла на повестите „По Руманя“ (I изд. 1923 г., Плевен), „Гергьовденска приказка“ (I изд. 1921 г., Плевен), „Блуждаещи огньове“ и на драмата „Змейна“. Избраните произведения очертават наистина доста пълно творческия профил на писателя, а техният избор и анализ от д-р Пенчева е базиран на четирите тома със събраните му съчинения от 1928 г. В предговора освен тях са разгледани и други възлови за автора творби от четиритомника: романа „Габарите“ (I изд. 1920 г., Плевен; влязъл във II т. от съчиненията му), драмите „Любов и дълг“ (с подзагл. „Старопланинска легенда“), „Дарба и завист“ (с подзагл. „Осоговска легенда“) – включени в III т. на съчиненията, заедно със „Змейна“ (с подзагл. „Родопска легенда“), избрана за настоящия еднотомник. Разбира се, освен драмите-легенди в уводния очерк са споменати и драмите със съвременна тематика, писани под влиянието на модерните за времето си европейски автори Х. Ибсен, Г. Хауптман, Ст. Пшибишевски и др.: „Слепец” (1905), „Чучулига“ (1906), „Маяци“ (1906), „Жерави“ (1907), „Из стръмнините“ (1910), „Силата на кръвта“ (1911), „Към иго“ (1911), „Запоена“ (1919), „Жълти пламъци“ (1926), „Пред възхода на зората“ (1926) „Не са вчерашни“ (1927) и др. Според критиците на Иван Кирилов това е драматургия с повече достойнства в психологически план и диалог, но не толкова в стила. Той е автор и на няколко комедии, влезли в ІV т. на събраните му съчинения, които са насочени към осмиване недостатъците в обществения живот на българите.
Ще отбележим с няколко думи представените в този том произведения. Той се открива с повестта „По Руманя“, която представлява апология на труда на селянките от Балкана, отишли да жънат по руманя нивите на Исмаил Бег. Обърната към идилията и патриархалните отношения, повестта е апотеоз на любовта и трудовия живот на селяните, без оглед на етнически различия. „След прочитането й в съзнанието ни остава светлина и радост“, отбелязва д-р Р. Пенчева. Мотото към втората представена повест „Гергьовденска приказка“ гласи: „В памет на другаря от невръстни години П. Ю. Тодоров – певец на Мечкаря“. Освен, че е отправено към паметта на неговия приятел и съгражданин от Елена, то ни подсеща, че повестта е не просто реплика на идилията „Мечкар“ на П. Ю. Тодоров, но майсторски, без подражание, е изведена на едно по-високо ниво от естетиката на писателя. Третата повест „Блуждаещи огньове“, според съставителката на тома, „е една от първите повести в литературата ни, третираща въпроса за твореца и творчеството в едно изостанало патриархално общество, потънало в суеверия“ (с. 15). В контекста на другите две драми-легенди, за които стана въпрос по-горе, „Змейна“ („Родопска легенда“) също е в традицията на легендарния жанр, но има по-друг характер. Гуга, жена на Змей Горянин, е любимата му жена в неговия харем. Обаче Гуга се влюбва в Дамян, който е изоставил младата си жена и невръстното си дете. Тя знае къде е слабото място на змея и решава да го лиши от силата му. Змей Горянин се превръща в стогодишен старец, благороден и добър към всички около него. Когато Гуга узнава тайната на Дамян, че е женен и има дете, които са нещастни, избира смъртта. Тя разбира, че семейството и майчинството са велико е неприкосновено тайнство, което не бива да престъпва.
Четирите произведения на Иван Кирилов в настоящия том обхващат една малка част от пространното му творчество, което преминава през различни търсения в развитието си – през мотиви от народното творчество, идилията, легендата, поверието, приказката, до индивидуалните проблеми на интелигенцията ни от края на 19. и първите десетилетия на 20. век, като се опитва да достигне до големите национални и обществени проблеми на страната ни, белязали краевековието и първите десетилетия на новия век. Окачествяват прехода му от писателите-народници към естетиката на кръга „Мисъл“ като не твърде успешен. Твърде широк е и жанровият спектър на творбите му. Вменяват му в грях творческата продуктивност. И под. Разбира се, има и критици, които се опитват да оценят обективно неговото творчество. Д-р Р. Пенчева посочва детайли от студията на литературния критик и писател Моис Бенароя „Иван Кирилов под знака на своето време“ (сп. „Хиперион“, кн. 5–6, 1927 г.), която най-ясно се опитва да очертае границите и особеностите на неговото творчество в контекста на времето. Някои от изводите в нея: „Иван Кирилов се опитва да пресъздаде свят на несбъднатите мечти. И ако той не създава, според някои, ценни творби, то дори опитът му е вече заслуга. Посочват се упреците на някои критици за това, че не е създал типове, които да останат като нарицателни. По това време общественият ни живот дава типа на парвенюто и службогонеца, но той няма трайни черти. Действително завършен такъв тип: на българин, на гражданин, на човек, нито пък художествен такъв, няма. Затова по онова време не са сътворени нито добри драми, нито добра белетристика. Иван Кирилов е сантиментално романтичен писател. Сантименталният романтизъм, убивайки проблематиката, води в областта на идилията и поверието, тъй като това е линията на най-малкото съпротивление. В преплитането на трите фактора: бит, поверие и индивидуални проблеми се крие по-доброто начало“ (с. 11–12). Общото, което Бенароя посочва за творци като П. Ю. Тодоров, П. П. Славейков, Й. Йовков, Ив. Кирилов, Ан. Каралийчев е, че всички те се опитват чрез произведенията си в различни жанрове „да се овладее българския културен тип в отличие от цивилизаторския тип, който спира вниманието на фейлетониста върху себе си“ (с. 12).
Вероятно критиците и литературните историци тепърва ще разравят литературните пластове, за да изкарат на повърхността още позабравени имена като това на Иван Кирилов. Дейност твърде нужна във времена като днешните и твърде полезна за народи с къса историческа памет, което българите непрекъснато демонстрират. Подобни издания се опитват да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), разширяват българската „културна биография“.
Достойнство на тома „Избрани творби“ на Иван Кирилов, освен пространният очерк за писателя от д-р Радка Пенчева, е и научният раздел „Библиография“ в края на книгата. Тя е подготвена от Анастасия Радева от РБ „П. Р. Славейков“ във В. Търново по повод 140-годишнината от рождението на Иван Хр. Кирилов. В нея са включени 129 публикации от и за Иван Кирилов – художествени произведения, биографични материали, литературоведски анализи, възпоменателни слова и др. Целта е да се подпомогне изследователската работа на литературоведите и да бъде в помощ на всички онези, които се интересуват от българската литература, нейния развой и знаковите личности, оставили среда в нея.
Иван Кирилов. Избрани творби. Съст. Радка Пенчева. Велико Търново: Фабер, 2016, 368 с.
