От Борислав Гърдев

12 години след „И така нататък“ Владо Шумелов издава новата си книга с разкази „Крадец на спомени“.

Тя излиза след дълго и мъчително чакане, самият автор се вайкаше дали ще намери издател, такъв все пак се появи в лицето на Ангел Колев от Филаделфия и излезе в рамките на проекта „За буквите“.

„Крадец на спомени“ е и нова сбирка, и сборник – равносметка.

За мен е по – скоро преглед на постигнатото от автора през последния четвърт век.

Толкова време измина от излизането на „Двойно“ през зимата на 1994 г., с който спечели наградата  за проза на конкурса „Южна пролет“.

Свидетел съм как се раждаше първата му книга, той ми четеше някои от разказите на терасата на един мрачен и зле поддържан апартамент , в който се помещаваше издателство „Елпис“,в което аргатувахме за създаването  на „Съвременна българска енциклопедия“ (1994 – 1995).

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

От Борислав Гърдев

Тази книга е писана три години.С голяма амбиция и много любов.

Темпераментно и страстно.

Тя е дело на човек, минал през редица житейски перипетии и превращения – журналист, шеф на кинокомплекс, общински съветник, зам. – областен управител.

Но преди всичко човек на словото.

Той си го признава ясно и категорично – „Трябваше да минат толкова години, за да разбера, че целта в живота ми е да чета и пиша.“

А той пише вече четвърт век – от времето на чиракуването му в Общинско кабелно радио – Велико Търново  и радио „Резонанс“ Горна Оряховица  и кореспонденциите му за „Отечествен фронт“ и „Демокрация“.

Помня, че настоящият магистър по история и икономика  пишеше ясно, категорично и твърдо защитаваше позициите си.

Още оттогава – от 90 – те години на миналия век –  е  предизвикателен , радикален и винаги на острието на бръснача.

Не всеки можеше да си позволи лукса като водещ на предаване в общинско радио, подчинено на  комунистическата кметска  управа да започва новините с информация за поредното заседание на Координационния съвет на СДС.

И за да свърша с екскурзията в миналото – той единствен от „сините“ фактори дойде да ме подкрепи по време на гладната ми стачка през юни  1995 г. по един подобаващ начин – с бутилка  водка и касета на култовия филм“ Харли  Дейвидсън и Марлборо мен“( 1991) на Саймън Уинскър, а след приключването й ме покани на пространно интервю.

Разбира се, за тези 25 години и авторът изживя еволюция, преоцени много от възгледите си, работи всеотдайно в политиката, настъпи момент на катарзис и преоценка, на отдръпване.

От Яна Ленова-Димитрова

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

От Борислав Гърдев

Четвъртият романа Йордан Нихризов е обикновена камерна история.

Обхваща годините на прехода и се вглежда внимателно в съдбата на две сестри – Ана и Мария.

Това е първият  по – сериозен опит на автора да осмисли ежедневието ни и неговите проблеми през женския поглед – рискована и трудно осъществима задача, която той с ентусиазма на неофит, все пак осъществява на  прилично ниво.

Както и в останалите романи и особено „Минало незабравимо“, и в „Обикновена история“ личи културата, подготовката, усета, умението, хигиената на духа, с които Нихризов разработва своя сюжет и извайва образите от натура.

От Кирил Попов

През соцреализма писателите работеха като редактори или на относително високи обществени постове. Днес работят всичко, познавам не един и двама, припечелващи пари за издаването на книгите си и за живота си като пастири, охранители, амбулантни търговци и даже придружители на инвалиди…

В том I на „Стилуети“ включихме статия за писателя Владимир Шумелов. Повече като нейно продължение все в един по-определен езиково-стилов аспект поместваме в том II и настоящия текст, отнасящ се до предпочитанието на писателя към динамичната проза с артистистична употреба и преупотреба на глаголни форми от всякакъв вид, време и наклонение… И с емоционално-оценъчна, експресивна и функционална характеристика на действия и герои. Винаги в зависимост от естеството на комуникацията, както и от нагласата и способността за диалог у реципиента на текста. А в науката битува твърдението, че предаваната между субектите информация, „ако не е нова в денотативно отношение, тя има стойност на новост в конотативно“¹.

Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора – „жизнени непукисти“, участници в Движението за натуракратично общество (разказа „Движението“), и в своите разкази и новели показва майсторско изобразяване и отразяване на така наречената модалност² в характеристиката на героите и развитието на действието. А тъй като героите на този писател в преобладаващата си част са погълнати в образователния процес, техният език от една страна е когнитивно натоварен, а от друга, изразява различна степен на достоверност, молба, желание, убеждение, чувство, идея…

От Владимир Шумелов

Характеристики на поетическото у Снежана Иванова

Винаги съм се питал коя от всичките 15 книги на Снежана Иванова е най-добра. Писал съм за много от тях и досега нямам отговор на този въпрос.

За „Пролуки“ (2010): Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). И „Пролуки“, както всички поетически книги на Снежа Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика […] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков).

Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „… чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“.

Разбира се, в линейния ход на тази антология ще усетите един преход от по-традиционна (като форма и изказ) поезия към по-нетрадиционна (по-„формотворческа“), от поезия, залагаща на енигмата и философски експлицираща идеи, образи и символи (нощта, смъртта, числата, огледалото, съня, луната, олтара, пустинята-нивата, пътя, гроба, майката, бащата, Господ), към поезия със същите символи и образи, но вече натоварени с нови смисли и реминисценции от действителността, облъхнати чрез емпатията на Аза.

Ако все пак трябва да тръгнем отнякъде, това са ин­те­ре­си­те на поетесата в об­ласт­та на срав­ни­тел­но­то ре­ли­ги­оз­на­ние и древ­ни­те езо­те­рич­ни уче­ния, част от които реализирани в есеистичните й книги. И най-вече началото – първите й стихосбирки, в които намираме трайното й увлечение към йероглифи, клинописи, формули, числа, древните сакрални азбуки, като начини на гадаене и философско-поетическо осмисляне на света.

От Борислав Гърдев

„Смисълът“ е продължение на търсенията на Людмила Филипова , които помним от „Мастилениятлабиринт“ и „Където се раждат ангелите“.

Тя се утвърди като  създател на фантастично – прогностичния екшън и смята, че там трябва да затвърди завоюваните позиции.

Личното ми мнение, което съм споделял и преди е, че нейната сила е в пресъздаването на лично преживени драматични събития и осмислянето на сложния делник, в който живеем и който все повече се отдалечава от представите ни за нормално битие.

Тя доказа, че може да го претвори убедително в „Анатомия на илюзиите“.

Тъжното е, че спря до „Стъклени съдби“ и „Червено злато“ и се насочи директно към фентъзито и приключенските екшъни.

Постигна голям успех, стана много популярна, но същевременно започна да боксува в креативните си търсения.

Заредиха се поредица от книги, кои от кои по – амбициозни и мащабни, в които образи, конфликти и сюжетни конструкции започнаха да се повтарят, да напомнят нещо вече четено, гледано, познато.

От Владимир Шумелов

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на Съюза на българските писатели в САЩ  и по света. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. и е базиран в Чикаго. Регистриран е по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ, а основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина, като е посрещнат с голям интерес от читателите и критиката. Вторият  годишник със заглавието „Любослов“ е публикуван през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.

Новият шести брой на периодичното издание за 2017 г. е подготвен от екип: редактори и съставители Виолина Б. Иванова и Симеон Гаспаров; графика и предпечат – Нели Иванова-Кехайова; художник на корицата – Иво Рафаилов. Според екипа на „Любослов“ още преди шест години изданието е приело и следва три основни принципа. Единият е да се откриват пишещите на български автори навсякъде по света. Другият е са се търси разнообразието в текстовете – поезия, проза, пътепис, очерк и т.н. И третият е да се откриват млади автори и да им се дава творчески път, стимул да пишат и мечтаят. В годишника са включени 45 български автори, живеещи и работещи в родината си и извън нея. На страниците на алманаха са включени и текстове Сияна Василева – 19-годишна ученичка от България. В новия брой има също творби на поети с китари (между които и Васко Кръпката), известни и не толкова известни имена на поети и писатели от страната и чужбина. Те участват с поезия, разкази, пътеписи, откъс от автобиографичната книга „Падение и спасение“ на журналистката от bТВ Весела Тотева, за това как се е преборила с хероиновата зависимост.

От Борислав Гърдев

„Посоки“ е добър филм , разказващ за трудния живот  хората  в България.

Те всички  се въртят като в омагьосан кръг – независимо дали са бедни или богати, дали вегетират в столицата или бягат в чужбина – обикновено Австрия и Германия.

Отчаяно търсят ориентир и насока, в която да се движат.Не им е лесно, защото обикновено животът не предлага много опции за избор – тук и сега, у нас, в столицата , в рамките на едно денонощие.

Шест истории за таксиметрови шофьори и клиенти, смешно – тъжни, на моменти страшни, съссвежи персонажи, убедителна операторска работа на Веселин Христов, заснел всеки сегмент в един кадър, което си е голямо постижение, добра драматургична основа, дело на Стефан Командарев и Симеон Венциславов, която е житейски достоверна и грабваща, тъй като сценаристите добре познават средата, която описват.

Интересен сюжет, стегнат в рамките на 103 минути , късове родна действителност, пресъздадена с любов и нежност, с болка и тъга.

Филм, пълен с цинизми и насилие и същевременно не мрачно – черноглед.

В който има място и  за доброта, и за съчувствие, и за помощ на изпадналия в беда.