От Борислав Гърдев

Той беше от най – големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара….

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

От Яна Ленова-Димитрова

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

Цветан Тодоров (1939 – 2017)

КАКВО МОЖЕ ЛИТЕРАТУРАТА*

На този голям въпрос ми се ще да отговоря – много. Тя може да ни подаде ръка, когато сме дълбоко потиснати, да ни отведе към други човешки същества, да ни помогне да вникнем по-добре в света и да ни научи да живеем. Разбира се, тя не е преди всичко терапевтична психотехника; разкривайки света, тя може и да промени всеки от нас отвътре.

ЛИТЕРАТУРАТА би играла жизнено важна роля при условие, че я възприемаме в широкия и пълен смисъл, който е преобладавал в Европа до края на ХІХ век, а днес е маргинализиран за сметка на едно твърде стеснено разбиране. Обикновеният читател, който все още се опитва да осмисли живота си посредством творбите, е по-прав от професорите, критиците и писателите, които му казват, че литературата говори единствено за себе си или че от нея лъха само отчаяние. Ако не беше той прав, литературата скоро би била обречена на гибел.

Подобно на философията и на хуманитарните науки, литературата мисли и дава познание за душевния и обществения свят, в който живеем. Реалността, която литературата се стреми да разбере, е чисто и просто човешкият опит: литературата е първата хуманитарна наука. Ето защо можем да кажем, че Данте или Сервантес ни разкриват човешката природа поне колкото най-големите социолози и психолози, пък и между тези два вида познание няма несъвместимост. Такава е общата характеристика на литературата, но тя има и своите специфики.

Като начало бихме могли да ги доловим посредством опозицията частно/общо, индивидуално/общочовешко. Под формата на поетичното слово или на разказа литературата споделя лично преживяното, докато философията борави с понятия. Първата е обърната към богатството и разнообразието на преживяното, втората е насочена към абстрактното, което й позволява да формулира общи закономерности. Затова един художествен текст е сравнително лесен за възприемане. Идиот от Достоевски може да бъде четен и разбиран от безброй читатели от различни епохи и култури; философският коментар на същия този роман или на тази тема ще бъде достъпен само за малцина, които са свикнали с подобни текстове. За онези, които ги разбират, разсъжденията на философа ще имат предимството на недвусмислени твърдения, докато перипетиите около героите на романа или поетическите метафори се поддават на множество тълкувания.

Изобразявайки предмет, събитие или характер, писателят не налага някаква теза, а подтиква читателя да формулира своята: той по-скоро предлага, отколкото налага, насърчава читателя да се чувства по-свободен и да стане по-активен. Посредством въздействащото слово, разказите, примерите и частните случаи, художествената творба разчупва смисъла, задвижва способностите ни за символно интерпретиране и асоциации, поражда движение, чиито ударни вълни продължават дълго време и след първоначалния тласък.

Всеки от нас непрекъснато е потопен в някаква целокупност от слова, които ни изглеждат като напълно очевидни и общоприети. Това са общите места на дадена епоха, мисловните навици, баналностите и стереотипите, които можем също да наречем „господстваща идеология“ или предразсъдъци. От Просвещението насам ние смятаме, че човешкото същество е призвано да се научи да мисли самостоятелно, вместо да се задоволява с готови възгледи. Как обаче да постигнем това? В Емил Русо нарича този процес на усвояване с израза „отрицателно възпитание“ и внушава да държим подрастващите далече от книгите, за да не се изкушават те да следват чуждото мнение. Но бихме могли да разсъждаваме и другояче. Готовите истини, особено днес, не се нуждаят от книги, за да проникнат в младежкото съзнание: телевизията вече е минала оттам! За сметка на това книгите, които младият човек усвоява, могат да му помогнат да се отърси от заблудите и да освободи духа си. В това отношение литературата би могла да изиграе важна роля: за разлика от религиозното, моралното или политическото слово, тя не формулира някаква система от предписания; ето защо е неподвластна на цензурирането, упражнявано над специално формулираните тези. Неприятните истини – както за цялото човечество, така и за нас – имат по-голям шанс да бъдат изречени в художествената творба, отколкото във философско или научно съчинение.

Ето защо можем да кажем, че граница дели аргументативния текст не просто от художествената измислица, а от всеки вид слово, фикционално или действително, което описва единичен човешки свят, различен от този на субекта: тук историкът, етнографът, журналистът са от страната на романиста. Всички те участват в това, което в прочутата глава от Критика на способността за съждение Кант смята като задължителна стъпка към един общоприет смисъл, тоест към пълноценната ни изява като човешки същества: да мислиш, като се поставиш на мястото на всяко друго човешко същество. Посредством мисленето и чувстването от гледна точка на другите, реални хора или литературни герои – това единствено средство да се стремим към общочовешкото, – ние можем да изпълним своето предназначение. Затова следва всячески да насърчаваме четенето, включително на книги, към които професионалният критик се отнася с пренебрежение, та дори и с презрение, като се започне от Тримата мускетари и се стигне до Хари Потър: тези популярни романи не само са накарали да четат милиони младежи, но са им позволили да си изградят един пръв цялостен образ за света, който следващите четива – можем да бъдем спокойни – ще нюансират и усложнят.

Тук литературата трябва да се разбира в широк смисъл, като не се забравят исторически подвижните граници на това понятие. Тъй че нека не приемаме като безапелационна истина малко остарелите аксиоми на късните романтици, според които блясъкът на поезията няма нищо общо със сивотата на „ универсалния репортаж“, плод на обикновения език. Това че признаваме добродетелите на литературата не ни задължава да смятаме, че истинският живот е в литературата или пък че всичко на този свят го има, за да се превърне в книга – догма, коя то би изключила от „истинския живот” три четвърти от човечеството.

Както виждаме, става дума за далеч по-голяма амбиция от онова, което предлага школското образование. Впрочем промените, които предполага тя, биха имали непосредствено въздействие. Доколкото предмет на литературата е самата човешка природа, онзи, който я чете и разбира, ще стане не специалист по литературен анализ, а познавач на човешкото същество. Какво по-добро въведение в разбирането на поведението и чувствата на хората би могло да има от това да се потопим в творчеството на големите писатели, които от хилядолетия са се посветили на тази цел? И каква по-добра подготовка да препоръчаме за многобройните професии, свързани с човешките взаимоотношения, с индивидуалното и груповото поведение? Ако именно така разбираме литературата и я преподаваме в тази посока, тя ще бъде от изключителна полза за бъдещия студент по право или по политически науки, за бъдещия социален работник или психотерапевт, за бъдещия историк или социолог. Ако имаме за учители Шекспир и Софокъл, Достоевски и Пруст, ние ще се радваме на едно наистина изключително познание. И как не си даваме сметка, че бъдещият лекар ще научи с оглед на своята професия повече от тези учители, отколкото от конкурсите по математика, които днес са от съдбоносно значение за него? Така изучаването на литературата ще си възвърне мястото в лоното на хуманитаристиката, редом до историята и философията, доколкото всички тези дисциплини развиват мисленето посредством изучаването на миналото, изградено от творби, учения, политически събития и социални промени, от живота както на цели народи, така и на отделни хора.

Ако насочим преподаването на литература към тези цели, а не просто за възпроизвеждане на учители по литература, няма да бъде трудно да се постигне съгласие относно неговия дух: творбите от миналото следва да участват в големия диалог между хората, който се води, откакто свят светува и в който участва всеки от нас. Именно в това безкрайно общуване, превъзмогващо пространството и времето, се утвърждава общочовешкото значение на литературата, пише големият историк на литературата Пол Бенишу.

Ако трябва днес да отговоря защо обичам литературата, бих казал най-спонтанно: защото тя ми помага да живея. Вече не искам от нея толкова, колкото на младини, а именно да ми спестява евентуалните рани от срещите с реални хора; тя не толкова замества преживяното, колкото ми разкрива светове, които са негово продължение и донякъде обяснение. И сигурно не съм единствен, който гледа на нея така. По-наситена, по-красноречива от всекидневието, но не коренно различна от него, литературата разширява нашия кръгозор, подтиква ни да изграждаме други възгледи за света и неговото устройство. Всички ние сме плод на онова, което ни дават другите човешки същества: на първо място родителите, а после и другите близки; литературата открива безкрайни възможности за взаимодействие с другите, като по този начин ни обогатява неимоверно. Тя ни дарява с незаменими усещания, от които реалният свят става по-смислен и по-красив. Литературата съвсем не е просто удоволствие или развлечение за образовани хора. Тя позволява на всеки да се реализира като човешко същество.

Европейският континент носи името на една девойка, Европа, която била похитена от преобразения като бик Зевс и изоставена на остров Крит, където родила трима синове. Ала Херодот разказва една много по-реалистична версия на легендата. Според него Европа, дъщеря на Агенор, цар на Финикия (страна, намираща се на територията на днешен Ливан), била отвлечена не от бог, а от съвсем обикновени хора – критски гърци. Впоследствие нейното потомство положило началото на царска династия. Тъй че една азиатка, заселила се на средиземноморски остров, дава името на континента. Това име като че ли открай време предначертава двойното призвание на континента. Негова емблема става една дваж маргинална жена: тя е от чужд произход, пришълка, неволна имигрантка; и живее в покрайнините на един остров, далеч от централните земи. Критяни я правят своя царица; европейците – свой символ. Множественият произход, отварянето към другите са се утвърдили като основна черта и изграждат спецификата на европейската литература. Ние, възрастните, трябва да предадем на новите поколения това крехко наследство.

* Встъпителен доклад по време на дебат, организиран на 11 декември 2007 г. в Париж от Сената на Франция по инициатива на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), с участието на парламентаристи, литературни критици, писатели и преводачи от редица европейски страни.

В. „Монд Дипломатик“, април 2008 г. (онлайн издание, българска редакция)

Превод: Стоян Атанасов

От Ивайло Иванов

/Студия от популярни ескизи/

„А пък по БНТ дават френски филм с Одри Тоту.

Не че някой ще го види в този момент…”

Милена Бранимирова Белчева

Нищо, важното е, че чрез твоя постинг го видях. И аз също слушам нещо „френско” в момента – една песен от Емил Димитров. https://www.youtube.com/watch?v=Q2tjm9E614c Твърде интересна е и тази песен за някакъв си „беден, мръсен жиголо”, единствената по рода си в българското естрадно изкуство. https://www.youtube.com/watch?v=W-n8ws7aVqc Чрез подръпване и натъкмяване на тънката сантиментална струна /върху арфата на Духа?/ Емил Димитров този път е съумял да вкара единствената по рода си апология на мъжката проституция в българската естрадна музика от социалистическия период, или поне на мен така ми се струва. Все пак, аз имам само теоретически, твърде откъслечни познания и по тази въпрос, по причини, които са самопонятни за всеки почти.

Но, да си кажем сега мнението за „целия” Емил Димитров, та веднъж завинаги да го утвърдим като първа звезда на естрадния небосклон, разчиствайки протуберансите и вторичните избухвания на закъснелите звезди, на младите и зелени звезди, и на всякакви други небесни реалии.

От Владимир Шумелов

Това са фрагменти за „учителите“, по-право тези, които те провокират да пишеш и то по определен начин. По времето на соца, когато прописвахме, изпитвахме силното влияние на новата западна проза и повеите на течения в изкуството и науката, които бяха отшумели години назад (екзистенциализма, „новия“ френски роман, американците и „новата критика“, структурализма и постструктурализма, деконструктизвизма, субкултурата и контракултурата, постмодернизма). По някое време се прехласвахме и пред смелостта на руснаците от „перестройката“. Четяхме несистемно – и висока литература, и т. нар. мейнстрийм. Всеки според интелектуалната си подготовка и възможности предпочиташе различни автори. Например аз обичах и Бекет и Селинджър, но все пак предпочитах Бекет. Селинджър беше някак си прекалено фин за мен, мистично далечен. Падоксално, но е така. Съвсем по друг начин ми въздействаше писането на Карвър. От такива като него научаваш писателски хватки, техники и пр. Но толкова.

Днес, много години след тези увлечения, разбрах едно – станал съм по-голям песимист. Ако нещо ме придърпва да продължа, то не са юношеските и по-късни увлечения по имена и книги, защото имам литературен хастар. От друга страна идва умората – от литература и другата, екзистенциална умора. Страх от Края и някакъв глобалистичен страх от катаклизъм, несигурност. Философът проф. дфн Калин Янакиев казва: „Съществува – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Дори ставаш мизантроп.