Поетичен поздрав от Здравка Владова-Момчева към всички изкушени от словото

Ако си тръгна в някой черен ден

Безсловна и безродна. Покорена.

Вградена в суета и с дух опитомен –

Греховен и безбуквен – като времето. 

Дали ще ме спасиш за кой ли път

Език, благословен,

Животосмъртен,

Забравен от света на кръстопът

И конен, и иконен, и разкъртен

Като скала с избликнала вода,

Любов недоживяла за насита,

Молитва за душата на рода,

Напуснал те, без тебе да се скита.

Обичай ме, език неизживян!

Посмъртно даже ти не ме оставяй!

Разказвай ми за кирилската бран,

С която писмената ме спасяват,

Та щом се спра, сломена, насред брод,

Умираща за късче родно слово,

Фрагмент от поломения народ,

Храна за чужди, тялото Христово …

Цената на живота изпиши, с

Червеното мастилено страдание…

Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи? С

Ъглите на графисаното знанье?

Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.

Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.

От Здравка Владова-Момчева

(изповед на таксиджията Рунтьо Рунтев пред анонимен, невротизиран психиатър)

Аз карам! Каааррррааам докторе, та пушек са дига! По цял ден карам! Туй бабички, тийнейджъри, любовници, български селяни, английски селяни, всяк‘ви селяни карам! Кат кукна сутрин от шесчаса, чак у полунощ са втикясвам да набия спирачките! Направо съм една Пепляшка! Немам време ни за цигарка, ни за някой друг дребен кефец, щот тоз народ й щъкнал и връцка из улиците кат побеснял! Абе цъкат, ти казвам, същи хлебарки цъкат. И мъкнат. Чанти, чадъри, щайги, чувалчета, торбички, найлонки, кесийки, връвчици. И вносна козметика от Турция! Нескав таксито ми са качва един наприщен бабишкел – същи насмукан вампирин с кръв! То не сурат, ами цяла експериментална Википедия! „Аз, кай, момче, съм на осемдесет и пет години! Ама мож ли ми ги даде? Не мож! Щот, кай, с баданарката мажа туй свежо лице с квото ми падне. Дъщерята живей у Англия, синът у Швейцария и мине са не мине, хоп, пращат ми мостри против бръчки. Кой квото й забърсал откъдето мине. Туй супермаркети, бензиностанции, аптеки, фризьорски салони, тоалетни, кьораво кремче не пожалват подире си децата.

Здравка Владова-Момчева е ро­де­на на 3.10.1967 г. във В. Тър­но­во. За­вър­ш­ва спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“. Работи като учител по български език и литература в Природо-математическата гимназия „Академик Л. Чакалов“ в София и в Хуманитарна гишмназия „Св. св. Кирил и Методий“ в родния си град. В периода 2000–2002 г. е ко­рес­пон­дент на в. „Ар­т­фо­рум“ в Лон­дон. По­нас­то­я­щем жи­вее и ра­бо­ти в Лон­дон, Ве­ли­коб­ри­та­ния: като педагог в „Newlands Girls’ School“ – едно от десетте най-добри държавни училища във Великобритания, и Българското училище към посолството в Лондон; и като журналист – във в. „БГ Бен“ (на бълг.), където списва собствена рубрика „Очи в очи“, водеща е на предаването „Ало, България!“ за интернет-радио „Татковина“.  Нейни стихове са публикувани в американската антология за световна поезия „Other Voices“, в годишната американска антология за поезия и изкуство „Harvest international“. Печели престижната международна награда от конкурса „Танц с думи“ на изд. „Палабрас прес“ (Канада) за стихотворението си „Песента на Орфей“ (2006 г.). Из­да­ва сти­хос­бир­ки­те „Пре­об­ра­же­ния“ (1999), „Де­те и же­на, и про­ро­чи­ца“, „Thesesimple / Те­зи прос­ти не­ща“ (на бълг. и англ., изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 2000), „Тракийско съкровище“/„Thracian Treasure“ (на бълг. и англ., ИК „Жар–Жанет Аргирова“, С., 2006), „Посвещения“ (2010). През 2002 г. във великотърновското издателство „ПИК“ из­ли­за пър­ви­ят й ро­ман „Вър­ви­ще“, а през 2012 г. излиза от печат книгата й с проза „Ало, България!“ (изд. „Ровита“, В. Търново), която има голям успех в Англия и България. Творби на авторката са публикувани в литературни списания в България, САЩ, Италия и Южна Корея. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. През 2012 година е наградена с почетното отличие на Министерството на образованието, младежта и науката „Неофит Рилски“, а след последната й книга получава почетен знак и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за нейния принос към разпространението на българската култура и образование зад граница.

 От Здравка Владова-Момчева

                                                                   На екс-граф Марстън-Смайт

Знаете ли какво означава комшулук? За мен, това е българският принос в осмислянето на Вселената като безкрайност от време и пространство, където да навлезеш по най- приятелски начин в личния космос на ближния се равнява на снишена вратичка в оградата на двора. През комшулука, някога, българите си споделяли парчета живот, насипан я в купичка жито, я в порязаница хляб. А можело и само пиперена сол да премине от ръка в ръка през този уникален портал на битието. Но Бога ми! Толкова топла и ароматна пиперена сол, че от тръпката на нейния вкус самотата в сърцето бягала през девет планини, в десета! Не им трябвало на хората тогава никакво прераждане, за да се почувстват удовлетворени, че са тук и сега. Тялом и духом. И че могат да предадат нататък, по веригата на комшулука, смисъла на живота –радостта, че си подал от себе си една честна дума, осребрена в спестена сълза.

Никога повече не ми носи подаръци от родината си! – хрясва съседката Елжбет, счупена над ръждясалата си косачка сред олисяващата ливада пред къщата и. – Англичаните не обичат да получават подаръци без повод. А и за рожденните им дни една картичка с подпис стига!