От Никола Радев

130. ДОКОСВАНЕ ДО СЪЩНОСТТА

Повече от две хиляди и петстотин години митът за Мойсей шества по света и в този дух е създаден огромен цикъл от човешката култура. Към тази култура спокойно можем да отнесем и повестта „Подвижни пясъци“ на Красин Кръстев. Създадена преди трийсет години, тя не само не загуби своята актуалност, напротив – подсказа последвалите промени в нашия живот. Тази повест разтърсва с дълбокия си драматизъм, с изключителната си зрялост, с художествената си сложност и писателско майсторство. С необятните си философски прозрения и обобщения. Още повече, че става дума за книга, писана от 30-годишен автор, дебютна при това, а не е загубила силата си и подвижните пясъци на времето не са я всмукали и погълнали, въпреки че читателите £ вече са се сменили.

За да бъда по-ясен, налага се да се върна към мита за Мойсей. Мойсей е най-великата личност в еврейската история –
воин и държавник, моралист и законодател. Според Стария завет, когато поредният египетски фараон заповядал да избият всички момченца на евреите, живеещи в Египет, майка му го повила в една кошница, намазана със смола, и я пуснала в Нил… Намерила го дъщерята на фараона и го прибрала, а по-късно и осиновила, дала му името Мойсей. Живял в египетския двор и изучил всички мъдрости, станал силен словом и делом. А тогавашната египетска мъдрост била най-дълбоката в света. На четиридесет години избягал при бедуините в пустинята. Причината е – умъртвил египтянин, който биел и изтезавал евреин. Там прекарал предълго и имал видение: Бог му се явил във вид на горяща къпина и му заповядал да освободи народа си от робство и да го отведе в Обетованата земя, сиреч в Палестина. Оттук започват мъките на Мойсей, докато чудо дало възможност след четирийсет години скитане да стигнат Обетованата земя. Мойсей бил посредник между Бога и евреите и по време на това скитане създал таблицата на законите, които Бог му внушил, а по-късно и цялото законодателство, по което евреите се ръководели петнайсет века.

От Никола Радев

129. ХИМН

Първата международна среща на писателите в София, парк-хотел „Москва“, юни 1977 година. Преводач съм на Евгений Евтушенко, минали са само два месеца, откакто съм слязъл от корабите и напуснал флота.

Висок, слаб, с блестяща белозъба усмивка, Евтушенко е облечен екстравагантно – раиран американски панталон, карирано английско сако, пъстра като папагал вратовръзка, жълти мокасини. Прилича на чичо Сам, както го изобразявахме едно време по страниците на вестник „Стършел“. Откъдето минем – събираме погледите. До него аз, със строго официален костюм, подстриган като ченге, за какъвто ме е и помислил в началото, както сам си призна после. Ченге, ченге, ама очите на поета все в ръкавелите на ризата ми. Там блестят „позлатените“ копчета със зелени едри стъкълца. Моряшка стока, купувал съм ги от сергиите на Сингапур. Свалям ги и му ги давам. И щипката за вратовръзката, те вървят заедно. Радва се като момче.

От Никола Радев

128. НЕСЕРИОЗЕН ПРЕДГОВОР
И СЕРИОЗНИ КЪСНИ ДУМИ

Второто издание на „За Япония като за Япония“ на Марко Семов излезе в навечерието на 1990 година в тираж 50 хиляди екземпляра (първото бе в 40 хиляди и се разграби за няколко дни) и бе една от първите книги на Издателска къща „Пейо К. Яворов“, така бях прекръстил „Профиздат“, според модата да се замитат тоталитарните следи.

Подписах за печат изданието на 26 септември 1990 година. След четири дни получих инфаркт на миокарда и ме откараха в Правителствена болница. На 11 януари 1991 година в Санаториума във Владая Марко дойде да ме види и ми донесе книгата току-що излязла, написа ми автограф: „Ех, Кольо, душата ти е нежна и ефирна като на японка. Желая сърцето ти да е държеливо като японска машина, защото само от такава душа и сърце може да изтича топло слово и човещина, за които днес всички сме до болка петимни. Твой Марко“.

И този тираж се разпродаде бързо – славата на книгата се носеше от уста на уста.

От Никола Иванов

(Предговор към наскоро излязлата книга на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“)

Несъмнено Никола Радев е превъзходен прозаик. Той е сред малцината ни национални белетристи, които определят облика и създават престижа на съвременната българска проза през последните десетилетия. Макар че творчеството му респектира, около неговото име не се шуми много. Но той вероятно е наясно, че в последна сметка между литературната стойност и популярността на писателя като правило почти винаги има пълно разминаване.

През 1999 година в списание „Факел“ излязоха откъси от книгата на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“. И за неизкушените стана ясно, че това е рядко талантлива книга, смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература.

„Когато Господ ходеше по земята“ е книга с отворена композиция, което позволява да се добавят нови текстове. Доказателство е това ново допълнено издание, в което са добавени около 200 нови великолепни страници.

Никола Радев е възпитаник на Московския литературен институт „Максим Горки“ и разказва главно случки от пребиваването си в него. Освен това изразява своите и други гледни точки и преценки за творчеството на редица руски гении и за някои от най-големите български поети, писатели и литератори. Епизодите, в които главен герой е самият автор, се родеят с най-високите образци от нашата автобиографична литература, от „Житието…“ на Софроний Врачански и „Записките…“ на Захарий Стоянов до „Преди да се родя…“ на Ивайло Петров. Мисля, че в това твърдение няма преувеличение. И който прочете „Когато Господ ходеше по земята“, сам ще се убеди в неговата обективност.

От Никола Радев

(Откъс от романа „Когато Господ ходеше по земята“)

Никола Радеве роден през 1940 година в с. Левски, Варненско. Завършил е литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Служил е във военно-морския флот и в Параходство „Български морски флот“ като първи помощник капитан. Плавал е във всички райони на Световния океан. Работил е още като журналист и книгоиздател – десет години е бил директор на „Профиздат“ и осем на „Земя“.

От 1999 година до 2003 година е председател на Съюза на българските писатели.

Автор на е 14 книги в 29 издания. Между тях са „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Истина без давност“, „Залезът на морските вълци“, „Седмото весло“, „Когато Господ ходеше по земята“. Има преведени книги на немски, унгарски и руски.

Носител е на Международната литературна награда „Михаил Шолохов“ (Русия), Националната награда „Академик Людмил Стоянов“, както и на Голямата литературна награда „Варна“.

От Никола Радев

„Отървах се само аз, за да ти обадя.“

Йов

От прозореца се виждат трите корпуса на първите студентски общежития. Пред тях като дървеници пълзят жълтите вагончета на трамвай номер 19, зад тях се белее Студентския град. Вдясно, сред парка, стърчи телевизионната кула. Следобедна мараня трепти над дерето, отвъд него, на поляната пасат черно-бели крави. Сякаш старци са играли домино, скарали се и разпръснали плочките.

Това е пейзажът. Един и същ. Гледам го вече двайсет и пет години. Менят се само багрите му — зелено, жълто, кафяво, черно, бяло. Според сезона.

Дотегнал ми е. Пиесата стара, актьорите скучни.

А! Нещо се размърда. По пътеката на билото мъж в червен анцуг тича за здраве. И мен не ме свърта. След малко и аз ще мина по тази пътека, ще прекося дерето по посока към Американския колеж. Ще ида у писателя Иван Пауновски.

Той си е построил къща от родопски чам от другата страна на колежа. Нося бутилка полска водка „Балтик“. Ще сръбнем, ще бистрим живота с приказка, ще потълкуваме нещо от руската класика. Ще ровим за някое неизвадено трънче от петата й.