Есе от Сашка Александрова

Седим с приятелка на по чаша червено вино и прескачаме от тема на тема. Дълбаем живота на другите, влизаме в техните кожи, гледаме през техните очи. По-лесно е отколкото да задълбаем нашите си животи. Затова ги заобикаляме с ясното съзнание, че ходим на пръсти покрай себе си, че може във всяка следваща минута някоя от нас да стъпи на криво. Държим разни чувства притиснати в ъгъла като зверчета, които просто си седят и дремят, седят си и дебнат…

– Представяш ли си да направиш изложба на живота си?

И зверовете са пуснати!

Няколко секунди тишина, в които приятелката ми ме поглежда ужасена, осъзнала, че ледът се е пропукал. Но вече няма накъде.

– Ако трябва да откриеш изложбата на живота си, какви снимки ще сложиш в нея? Можеш ли да избереш само щастливите? Можеш ли да накъсаш на парченца другите, да ги изгориш, да ги забравиш? И с какво ще запълниш дупките, които те ще отворят? Ако подредиш само щастливите, колко голяма лъжа ще е това и колко голяма вина ще натрупаш така?… Миналия ден прерових албумите си и изхвърлих почти една трета от снимките в тях… Но не се почувствах облекчена, а ужасена, защото можех да преброя живота си и той не беше голямо число.

Есе от Сашка Александрова

Реших да броя колко пъти през деня ще кажа на някого „благодаря”. Стигнах до 20 и се отказах. Да броя, не да казвам „благодаря”.

И нали съм благодарна, цял ден шествах из града усмихната до ушите, за да бъде настроението ми в тон с енергията на думата. Сега няма да ви разказвам за реакциите на хората, които се разминаваха с мен – начумерени, приведени, уморени, ядосани, разочаровани и т.н. и т.н. Можете да си представите, а и това е друга тема.

В автобуса, в магазините, в които влизах, в офиса – навсякъде раздавах моето „благодаря”. Бях щедра с приятелите си и дори с тези, които хич не са ми приятели. Ако ми бяха давали по едно левче за всяко „благодаря”, сега щях да съм с компания на пица за моя сметка.

Есе от Сашка Александрова

Направих си чай. Като всеки друг път. Но всеки друг път пия чая си небрежно, докато гледам телевизия или чета, докато говоря по телефона или гладя.

Вчера реших да ПИЯ чай. Да усетя аромата му, да го вкуся наистина. И седнах да ПИЯ чай със СЕБЕ СИ. За награда и за утеха. Зарекох се, че няма да мръдна от мястото си, докато не измисля поне една причина да се усмихна… на себе си. И сама да повярвам, поне да се опитам да повярвам, на тази усмивка. Обещах си, че ще отпивам по глътка, само щом намеря добра дума за себе си. Така с глътката чай думите щяха да се разлеят в мен и дори аз да не можех да им повярвам веднага, клетките ми щяха да го направят.

Есе от Сашка Александрова

Изобщо не обичам да тичам. А напоследък непрекъснато бягам. Сякаш тренирам за маратон. Но не тичам за удоволствие или за победа, а бягам, за да избягам, да изчезна, да се спася от някого или от нещо.

Обикновено този някой е моята по-лоша версия, или частица от нея, която сама не искам да видя. Или пък е приятел, който иска да ми покаже най-хубавото в мен, което аз пак не искам да видя. И в двата случая ме тегли към бягство. А нещото са моите болки и страхове, които виждам, но не знам как да излекувам. Затова бягам. И колкото по-бързо бягам, толкова по-бързо те ме пресрещат или настигат.

Така започнах да си водя дневник. Започнах, след като години наред се съпротивлявах на идеята да записвам себе си в дневник. Всички, които ми стават учители по пътя, настояват да пиша. Защото в думите е насъбрана горчилка, след която идва облекчението. Защото отговорите, колкото и болезнени да са, са лекарство.

Сашка Александрова е родена в Казанлък. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като журналист във вестник „Борба” – Велико Търново.

            Автор е на стихосбирките „Пъстро сърце” (1992), „Врата през дъжда“ (1996), „Неволно“   – на български и английски (1998), „Дъщерите на Кай“ (2002) – в съавторство с Марина Петрова,  „Надежда за още“ (2011). Нейни стихотворения са излизали в различни литературни издания и сайтове, както и включвани в антологии и поетични сборници, сред които: „Кула“ – издание за литература и изкуство на Казанлък, „Надеждите на „Надежда“, „Знаци“, „Везни“, „Света гора“, антологиите „Въглени“, „Търновград“, „Само за теб“ (национално издание само с поезия на жени поетеси) и една обща стихосбирка на поети – студенти от ВТУ – „Живите думи“, и др.

            Заедно със съмишленици прави сайта myvelikoturnovo.com . Пише и актуална публицистика и есеистика.

От Сашка Александрова

Да, аз имам белези. И не се срамувам от тях. Вече не. Не ги прикривам с дълги ръкави, нито с високо поло. Не нося поли да глезените, избирам тези с дължина до коляното, а понякога дори се награждавам с къси панталонки.

Съветвали са ме да си направя пластични операции поне на онези, най-видимите и грозните, на стряскащите. Казвали са ми, че белезите са моите минали истории, от които трябва да се отърва като ги забравя. Защото миналото е тъмно мочурливо място и най-добре да източа водата, да затрупам калта с пясък и да мина по този мост напред. Казвали са ми толкова много неща, че вече съм свикнала да не слушам.