От Божидар Маринов (1940–2015)

Февруари на 1873-а. Снежни вихрушки метат улиците на София. Само в сокаците е някак си тихо. Лай на кучета, който преминава във вой. Сахатят е къмто десет преди пладне.

Конакът на София. В голямата одая джамалът е запален. Тежък килим е легнал на пода, виенска червена мебел почти обрамчва стените. В хармония е със завесите – тъмносиньо кадифе, с бели пискюли по краищата. Масата е приготвена и отдавна чака кадиите. Съдът се бави; в съседната стая освен на турска и българска реч, се чува и френска. Пашата от Стамбул, председател на съда тук, идва нервно, поздравява, не се извинява, но подава генералската си сабя на обслужващите и пръв влиза  голямата одая. Чу се как далматинската му хрътка заплака на първия етаж.

Елка Захариева. Васил Левски пред съда. 1954 г.

Пашите-генерали около дъбовата маса са трима; полковникът и адютант-генералът са малко встрани. Под големия стенен часовник са се разположили тримата българи чорбаджии, които са нещо като съдебни заседатели. Анкър-машината отброи половината на десет.

Председателят почука по мраморния пепелник, обкован със злато. В одаята настана тишина до пукване на тъпанчетата. Двукрилата висока врата се отвори и Левски влезе.

Почти висок, с наметнат турски шинел върху раменете, с опинци и навуща, които кой знае защо бяха много бели, със сетре под шинела и кенарена бяла риза без яка; ръцете му бяха вързани зад гърба, а лицето му се губеше в очите. Бяха станали тъмносини, отворени и застинали като на мислител, който е в почуда от себе си, задето отговора на въпроса отдавна го е знаел, но просто сега визуално седи насреща му. Кръвта от скулите му беше старателно избърсана с кърпа, накисната в топла вода, но синкаво-червените белези, особено под лявата вежда, говореха за изтезания. Русата му коса беше леко сплъстена. Цялото му тяло издаваше мирис на прясно сено. Прясно сено през февруари? Но така си беше.

Джемал, председателят на съда, генерал-лейтенант, почти приятел на султана и тайно, но упорито мразен от везира, беше малко по-голям от Левски; изтънчен профил, кестеняви, пухкави мустаци, а под синия фес се подаваха една-две къдрици. Беше възпитаник на Френската военна академия Сен-Сир. В Париж се прочу и като любовник и малко оставаше да бъде отзован, да стане петно петно в рода на баща си – род на потомствени паши.

Сега той е тук, за да осъди един баш хаирсъзин, душман на Негово Величество, което значеше и на него. Ще го осъди, да, но този правият срещу него кой знае защо не го настърви. В Станбул Източно право му преподаваха най-добрите молли и този, насреща му, сякаш му диктуваше да се придържа към правилата. Хм, правила с тези разбойници!

– Подсъдими, аз съм генерал-паша, председател на този военен трибунал. Тук съм в качеството си на специален пратеник на Негово Величество Султана. Ще ти задавам въпроси, кратки и ясни; искам кратни и ясни отговори. Как се казва?

– Ти знаеш.

– Подсъдими, ако още веднъж отговориш така, ще те осъдя задочно.

– Васил Иванов Кунчев.

– А защо ти викат и Лъвский?

– Не се боя да прескачам, може би…

– Да прескачаш? А как те хванаха в Къкрина?

– Предадоха ме.

– Как така! Нали си тръгнал за тях курбан да ставаш.

– Винаги има болни овци в стадото… И в твоето има, но не ти е дошло времето.

– Хаирсъзин комита, ти говориш на паша, а не на твоите селянчета от раята! Животът ти зависи от мен, ясен ли съм?!

– Животът ми спира в тази година, но не защото си ти, а защото така е писано.

– Какво е писано?

– Рано да си отида, да буташ колелото на историята е крайно изнурително. Особено такива като теб, когато са седнали върху него!

– Ти си луд! Като тръгна срещу империята, какво мислеше да спечелиш? Пари? Слава?

– Да спечеля? Да, да спечеля!

– Е, баш комита, видя ли, че и ти си като другите. Тъй като те гледам, най-добре щеше да ти бъде Италията. Ти си рус, тя с тъмни коси; Венеция и гондола със стаичка на борда… Ще ме разсмееш.

– Ти не ме разбра, а и как да ме разбереш. Защото ако спечелех, печелеше цял народ, а ако изгубех, губех само себе си. Исках свободата да спечели моят поробен народ, генерал-паша! Онази свобода, която трябва да го изправи на крака и духовно, и стопански!

– Кажи с кого тръгна да дириш тази свобода? Кои са твоите симпатизанти?

– Генерале, сега аз трябва да те питам: Ти луд ли си? Никого не познавам, сам съм. Никое име няма да ти назова.

– Комита, сега ще те запитам и ще ти прилошее, преди да ми отговориш: щом си тръгнал курбан да ставаш, хай кажи ми, след като единадесет заптии в три шейни от Търново до София те карат за десет дни, в студ и дълбок сняг, как не се намери българин по пътя да ни обстреля, пък даже и да те освободи? Нали за този народ си тръгнал да мреш?! Мене гледай, не гледай през стъклата навън! Мълчиш… Ха сега ме гледай и отговори! Чакай… Каква е тази влага в очите ти? Адютант, развържи ръцете на подсъдимия и му дай чаша вода! Веднага!

– Генерал-паша, не си прави труда. Нашите си работи няма да ги разбереш! Такива сме си…

– Хм! Е, ако се освободите от нас един ден, ти какъв щеше да станеш, ако не бяхме те заловили? Министър, депутат? Зер такъв чин ти се пада, комита ефенди…

– Не. Щях просто да отида у други народи, които са поробени, за да се боря и за тяхната свобода!

– Е, ти си бил голям вагабонтин! Машалла!

– Джемал, ти знаеш ли защо дойде от Станбул да ме питаш и съдиш?

– Да изпълня дълга си, комита!

– Не, за да останеш в Историята. Защото когато се освободим, някъде и твоето име ще се спомене. Но с омраза, а може би и с погнуса.

– Комита Левски, аз сега ще стана от стола си, за да те разгледам по-подробно. Ти си екземпляр! Да, ставам…

(Сега Председателят на съда става и почти хваща Апостола за лакътя, тегли го към отдалечения прозорец.)

– Васил ефенди, сега внимавай: като се върнем, аз пак високо ще те попитам да не си луд. Тогава отговори високо: „Луд съм!“ и ще ти спася живота. У нас лудите ги почитат, ще стоиш затворен само за известно време. Чу ли ме?

– Генерал-паша, никога няма да го сторя, защото делото, за което се боря, ще бъде опорочено. Европейските вестници ще го съсипят: ненормални българи се борят с Империята, а свестните са доволни… Не1 Не!

– Приеми поздравите ми, но колко си глупав; българите сега ще гласуват да те обеся! Не турци!

(Връщат се на местата си. Левски прав, леко разкрачен; пашата седнал, но напрегнат.)

– Комита Левски, признаваш ли се за виновен?

– Няма за какво! Всеки би постъпил като мен…

– Комита Левски, ти си бунтовник, бунтуваш мирната рая, а за това има сурово наказание. Съдът ще реши след час. Последната ти дума?

– Да бъда погребан като християнин.

– И друго?

– Да задам въпрос…

– Задай го!

– БЪЛГАРИЙО???

От Божидар Маринов

 15 легенди за Царевград Търнов

(Днес  публикуваме следващите три легенди)

Майката

Калоян, царят на българи, кумани, власи и гърци, никога не е бил много разговорлив, но тази вечер надмина себе си: на втората тераса на Двореца отпиваше на бавни глътки вино от лозята на Лесковец, а встрани от него му правеха компания севастократорът, който играеше ролята на министър-председател, началник на гарнизона в Двореца, както и двама съветника от Синклита. Беше настъпило мълчание, което заплашваше да взриви насядалите около кръглата маса в беседката Калоян ги плашеше!

Проблемът беше следния: две седмици назад централната порта на крепостта Царевец, широко отворена, пропусна седем конника, облечени с одежди, присъщи на Бургундия и Швабия – пратеници на крал Бодуин. Седмият конник обаче беше пратеник на Негово светейшество главата на Римокатолическата църква – папата.

Божидар Маринов е роден във В. Търново през 1940 г., със стар родословен корен: Стефан Стамболов е от неговия род по майчина линия, а Христо Ботев е първи братовчед на Еню Стоев – като общия родоначалник на този клон е дядо Стойко, баща на майката на поета; по бащина линия Божидар Маринов Пешев е в родствена връзка със спасителя на евреите в България – Димитър Пешев, зам.-председател на Народното събрание (1943–1944 г.); по майчина линия родът му е от зората на Второто българско царство.

Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ с една от първите дипломни работи по Класическа и Западноевропейска литература (1969). Работи като учител, преподавал е и в Националното експериментално училище в Горна баня, София. Той е първият преподавател в средното българско училище, провел уроци по най-нова световна литература. Сценарист на документални филми. Има десетки публикации под формата на литературнохудожествени портрети в литературната периодика; представял е, както изтъкнати театрали – Л. Кабакчиев, Герги Георгиев-Гец, Д. Буйнозов, Н. Коканова и др., така и съвременни литературни класици – П. Вежинов, Л. Левчев, Г. Джагаров, Д. Цончев, М. Шопкин, и великотърновски поети – Н. Колев, Ян. Янков, Сн. Иванова и др.

Автор е на сборник с легенди за богоспасния Търновград „Белег от рана“, както и на романа „Горещият сух вятър“, чиито вдъхновители са били П. Матев и най-вече проф. Ал. Фол – и двете книги чакат своя издател.

От Божидар Маринов

15 легенди за Царевград Търнов

 (днес публикуваме първите три легенди от книгата)

Откровение

Естествено, аз вярвам в легендите. Те няма да спасят човечеството от тревоги и страх, от ужаси и смърт, но те ще помогнат на човека по-сериозно да погледне на своите отговорности, защото с времето те могат да се превърнат в легенда.

До нашия слух отвсякъде достигат въздишки и шепоти, стенания и викове. Те ни призовават да ги облечем във форма, за да поучат не само идващите поколения, но и нас, днешните обитатели на родната земя. Легендите ни призовават да се включим в битката за едно по-хуманно общество. Лично аз винаги съм мечтал всяка открита от мен легенда да бъде поднесена на слушател или читател като белег от рана, получена в сражение с полуграмотността, злобата и завистта, които ежедневно тровят живота ни.

Прекрасно е да осъзнаеш своя дълг и да го изпълняваш докрай. Чиста измислица е, че намествайки легендата към съвременното мислене, тя губи от своето място в епохата. Ако легендата е поезия по природа, а само такава тя заслужава внимание, то тя ще остане поезия във всички форми и сюжети, които е подхранила за въздействие.

Легендата по природа е провидец. Но може ли тя да прозре собствената си съдба и съдбата на отминалото време? Може ли без подадената ръка на поета, писателя, сценариста, драматурга? И тогава какво ще открие пред себе си в мъглявата далечина? Може би това, че над земята отдавна не е залез, а разсъмване? Защото някъде по-слабо, другаде по-силно, благодарение на света на легендата или легендарното, долавяме трептенето на едно честно и здраво бъдеще.

Достатъчно легендата се е лутала между фолклора и „свободните“ участъци в науката История. Тя очаква човешкото сърце да я докосне и да я стопли, за да вдъхнем, ние, хората, вяра в онези идеали, които имат корени в действителността и които легендата-пощальон е пренесла през вековете. Докато разберем това, легендата като феномен ще продължава да търпи загуби откъм значимост и привлекателност.

Целта на този мой труд е да компенсира тази загуба.

И тъй като сте се зачели в написаното, ще ви подаря една много кратка приказка, която ще влезе в образа на легенда след не много години: „Уморен от мисли човек, приседнал на пейка в полуизоставена градина. Пепелянка няколко дни заставала пред него и го гледала. Човекът я заговорил: „Змийо отровна, гледаш ме, пък не ме кълвеш, защо?“ Змията изсъскала по най-отровния начин и му отговорила: „Твоите завистници дойдоха и ми изстискаха до капка отровилото, за тебе са го приготвили!“ Човекът силно смутен казал: „Тогава, как…?“ И получил отговора: „Тяхната завист те изтласква нагоре, а моята отрова променя лицата им, уж хапят, а са ухапани. Лица на ухапани от мен виждал ли си – Горгони!“

Уважаеми читателю, бъди здрав и с това, че държиш в ръка книгата на твоите сънища!

Божидар Маринов

Черното камъче

Янтра – янтърна, змеица-хубавица, препъва се в праговете си и разказва. Разказва легенда след легенда, а имаш ли добро сърце да чуеш и тази: „Чумата по българските земи беше обезлюдила много селища и работниците-дюлгери бяха кът. Уста Кольо Фичето доведе здрави мъже от Балкана. Повечето бяха с булките си. Настани ги майсторът и се дойде до строежа на темелите. Най-старият зидар пое най-страшната задача: да настави, щото на сутринта, която булка дойде първа – нейната сянка да вградят в темел, за да е здрава постройката. Това от своя страна означава само едно: до два месеца булката ще умре и ще остави деца сираци. Дюлгерите нямаха право да предупреждават жените си. Все някоя ще бъде първа на другия ден, донесла обеда на мъжа си…