Разказ от Янислав Янков

– Приказки, фокуси за парцалени кукли – каза Виталин. – Всичко натикано в книгите е деветдесет и девет процента измислица. Попските книги също тежат от лъжа, колкото безбожната литература. Вярата е съвсем друго. Вярваш в Бог и това ти стига. Но в твоите писания открих нещо особено. Открих отговор на тъпите си въпроси. И осъзнах – ти си просто един крадец. Изнамерил си начин да откриеш малкото истина във всяка напудрена книга и да я принесеш в своите. Опасен крадец, почти гениален. После заблуденият глупак чете и се възхищава.

– Ще изпиеш ли още едно бренди? – прекъснах го   аз. – Щом моите текстове те интересуват.

– Няма да ти откажа – не промени израза си Виталин. – Въпреки различията, ние сме си близки. Даже ще ти изпуша една цигара. Някога и аз съм те черпил, но ти едва ли си спомняш. Около теб и за тебе ние сме дребни човеци. Да, а ти – неоспоримият Прометей. Пишеш. Издаваш. Раздаваш ум. И ходиш… гладен. За крадеца няма да споменавам. Ще отделя време за правдата – къде е тая курветина правдата? Нашият гений се трепи, стомахът му от седмица не е виждал мръвка, кошницата му празна, но геният – със самочувствие. Виталине, ще изпиеш ли още едно бренди? Ще изпия. Да не съм светец. И трето ще изпия. Третото ще ти дойде множко. Ще почнеш да стържеш джобовете си, а там вече няма и пени. Аз, утвърденото долно бездарие, с малко усилие и с малкото си ум, връзвам гащите и хладилникът ми е пълен. Външно изглеждам много осведомен и образован – философ. Пред самия себе си – дървен. Приказвам, слюнки ми хвърчат от устата. Единственото нещо, което мога да защитя в себе си е качеството, че съм прозорлив. Това си е дарба. Усещам стъпките на лъжата и познавам по очите голата истина. Но има друго животно, стои  по средата. Чашата пълна наполовина. Чашата – наполовина празна. В същата минута ти си се накиснал наполовина – колебанието, липсата на позиция, полулъжа, полуистина. Мислиш се за нещо, а едновременно не си напълно уверен. Уж ти е пълно, но ти е празно. Влизаш в театъра и сядаш. Идва дежурната и казва – станете веднага, този стол е за господин Достоевски. И скачаш прав. Ако имаше вяра, ако чашата беше догоре, нямаше да мръднеш от стола. Щеше да им кажеш с кого си имат работа. Но твоето колебание, липсата на достатъчно увереност се прехвърля и на твоите читатели и почитатели, и се връщаш там, откъдето си тръгнал.

Поетът Янислав Янков и новата му мемоарна книга „Смъртта в живота само съществува. Спомени на корабокрушенец“ (ИК „Жанет 45“, Пловдив, ред. Владимир Шумелов, 2014)

Ще бъде представена в:

Габрово

На 20 февруари (петък) Дом на културата, Жълта зала, 17.30 ч.

Представя: Велизар Велчев

Бургас

На 23 февруари (понеделникКултурен център „Морско казино“, зала „Петя Дубарова“, 18 ч.

Представят: Ваньо Вълчев и Роза Боянова

Велико Търново

На 25 февруари (сряда) РНБ „П. Р. Славейков“, 17.30 ч.

Представя: д-р Мая Ангелова, водещ Владимир Шумелов

За автора:

Янис­лав Ян­ков е ро­ден на 1.08.1941 г. в Де­бе­лец, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­щи­на. За­вър­ш­ва пър­вия ви­пус­к ­на ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ – спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ (1967). Ра­бо­ти ка­то жур­на­лист в сто­лич­ния и мес­тен пе­чат, дра­ма­тург в Кър­джа­лийс­кия дра­ма­ти­чен те­а­тър, ре­дак­тор на ал­ма­на­ха за ли­те­ра­ту­ра и из­кус­т­во „Зор­ни­ца“ – Габ­ро­во, и др. Един от ос­но­ва­те­ли­те на в. „Под­к­ре­па“ през 1990 г. и на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли във В. Тър­но­во. Пър­ва­та му пуб­ли­ка­ция на сти­хо­ве е през 1964 г. във в. „На­род­на мла­деж“. Негови творби са публикувани в почти всички издания за литература и култура в столицата и провинцията. Ав­тор е на сти­хот­во­ре­ния, дра­ми и раз­ка­зи (през 1999 г. по­лу­ча­ва наг­ра­да­та за раз­каз на в. „Ар­т­фо­рум“ – В. Тър­но­во), тек­с­то­ве за пес­ни. Не­го­ви сти­хо­ве са пре­веж­да­ни на нем­с­ки, ан­г­лийс­ки, френ­с­ки, полски, ру­мън­с­ки, рус­ки, гру­зин­с­ки, осе­тин­с­ки и др. ези­ци. Но­си­тел на Го­ля­ма­та наг­ра­да „Пеньо Пе­нев“ (Севлиево, 1986), Пър­ва наг­ра­да за по­е­зия за мо­ре­то във Вар­на (1993), как­то и ре­ди­ца дру­ги ли­те­ра­тур­ни наг­ра­ди. През 1995 г. по­лу­ча­ва пре­мия от изд. „Све­то­ве“ (Брюк­сел, Бел­гия) за ци­къл сти­хо­ве, от­пе­ча­та­ни в ко­лек­ци­о­нер­с­ка Ан­то­ло­гия на све­тов­на­та по­е­зия. Под­дър­жал е ак­тив­ни твор­чес­ки кон­так­ти с Лас­ло На­ги, Жак Пре­вер, Имант Зи­е­до­нис, Ла­мар, Ан­д­рей Гер­ма­нов, Ата­нас Дал­чев, Ми­рон Ива­нов, Йор­дан Въл­чев, Ди­ми­тър На­чев и мн. др. из­вес­т­ни бъл­гар­с­ки по­е­ти и пи­са­те­ли. Член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли от 1994 г., член на Сдру­же­ние на ли­те­ра­тур­ни дей­ци „Све­та го­ра“ – В. Тър­но­во, от 1997 г., член на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново (от 2009 г.). Из­да­ва по­е­тич­ни­те кни­ги „Всич­ко, как­то все­ки ден“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1973; по­лу­чи­ла пър­ва­та Го­ля­ма наг­ра­да за де­бют­на сти­хос­бир­ка „Юж­на про­лет“ – Хас­ко­во, през 1973 г., и наг­ра­да­та на в. „Пулс“ „Вла­ди­мир Ба­шев“ през 1973 г.), „Гор­чи­ва кръв“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1979), „Пти­ца без очи“ (изд. „Инграф“, Габрово, 1993, изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1997), „Аз съм Ной“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1999, изд. „Рал-Колобър“, С., 2003), „Ви­но­вен свят“ (изд. „Босилков“, В. Търново, 2002, 2007), „Влизане в Рим“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2008, Наградата за поезия на СБП за 2008 г.), „Антология“ (изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2011), „Смъртта в живота само съществува. Спомени на корабокрушенец“ (ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2014).

За книгата:

Книгата на поета Янислав Янков не е точно мемоар. Това е неизмислена проза (т. нар. нонфикшън), разкази – весели и не толкова весели случки от живота на български писатели и поети (но не само) отпреди 40 и повече години, в които сам разказвачът е вземал участие или пък е бил централен персонаж и слушател на истории. Но и това не е точно – тя е някакъв микс от минало, настояще и бъдеще, от носталгия и надежда, че и утре ще ни има.

Да изредим (хаотично) за кого става дума в този мемоар: Дончо Цончев, Васил Попов, Дора Габе, Мирон Иванов, Камен Калчев (пост мортем), Христо Фотев, Йордан Вълчев, Г. Караславов, Слав Хр. Караславов, Иван Николов, Андрей Германов, Димитър Горсов, Димитър Талев, Ангел Каралийчев, Димитър Мантов, Пеньо Пенев, Ст. Ц. Даскалов, Трифон Палаузов, Ламар, Христо Банковски, Радой Ралин, Радко Радков, Йордан Хаджиев, Тодор Ризников, Воймир Асенов, Тодор Генов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Кольо Атанасов, Орлин Василев, Имант Зиедонис, Ласло Наги, Иван Динков…

А въпросът – доколко такива книги са важни за литературната история на България – звучи реторично. Защото мемоарът на Поета е Мемоар, който никой друг не може да разкаже от първо лице, единствено число. Защото Поетът е този, през чието съзнание Историята тече по друг начин – естествен, художествен, незабравим, изпълнен с Памет и личен архив („да превъзмогнем собствените демони“). Нека вярваме на личните истории на Поетите, макар и изпълнени със скепсис…

Владимир Шумелов

От Янислав Янков

В памет на Йордан Вълчев

Войната свърши. Свърши всемирната касапница. Виена е в краката ми. Наметнал новата си пелерина, аз, самият поручик Вълчев, млад и свободен, избръснат, далеч от куршумите се разхождам пред Виенската опера. Виенчани се заглеждат в мен, и за дапълнение виенчанки. Униформата ми е различна от тази на победителите. Все пак лошият ми немски, не е чак толкова лош. Заприказвам ги и се успокояват, като разберат, че съм българин. Много българи има в световния град, с добро име. Но са се похлупили някъде. Руснаците ги търсят и ги предават на нашите бивши партизани…

Ако знаех каква благодарност ме чака в България за лежането ми в окопите, щях да прехапя език и да не се върна.

Напълних си очите и ушите с паметници, със скулптори, с мелодиите на града. Наоколо гърмеше деветата симфония на Бетовен. Вървях и слушах, и дробовете ми се радваха на свежия въздух, който идваше на талази от Дунава. И както бях решил да стигна до реката, от един прозорец се показа жена, красива и мечтана от войника жена, протегна ръка и ме повика, повика ме да стигна до нея.

Разказ от Янислав Янков

– Ония, там, до прозореца, които ближат вече трето кафе, са за убиване – каза Графа, човек, който се появяваше незнайно откъде и изчезваше незнайно къде. – Виж как смучат папиросите до фас, сякаш по–сладко нещо от цигарите няма. Опъват бедра до пъпа и ти навират в очите гърди като топки за баскет. Но са празни, приятелю. Където и да ги докоснеш, кънтят. Един ден ще ме хванат мътните и ще ги изритам навън. Не може вече да се търпи. Работил съм в няколко вестника, познават ме дори в Плевенския затвор, но ето ги – никакво внимание. Гледат ме, сякаш гледат през въздуха. А на вчерашните помияри се глезят. И помиярите… До лактите – гривни. Ушите им в злато. Може ли мъж до жена да носи обици на ухото си. Това е параграф, с който обществото дава права само на обратните. Народът ме спира загрижен за мен, защо се напиваш? Ти, с неписано разрешение, го правиш от мъка, твоя си работа. Но аз го правя от ярост. Идва ми да убия човек, като го видя, че е бездарен. И се напивам. Така му подарявам живота. Ами говедото там, до плота на бара? Как може да пуснат до бара такъв субект с кафяво сако и фланела турско синьо. Гащите му – зелено кадифе. Ролекс на ръката. Бял пръстен с рубин. Само се вгледай в обувките му. Физиономия – никаква. Но пуши хаванска пура. Нищо не работи, пари има. Властта го гали с перце по главата…

– И ти пушиш – казвам аз.

– На мен ми отива да пуша и лайна. Преди десет години аз, аз  давах тон на модата в града. Връзвам на врата си чер шал на бели конфети – целият град връзва чер шал на бели точки. Мятам на раменете си офицерска пелерина от баща ми  полковник, народът хуква да си шие пелерини. Тогава бяха хайките за дългите коси – целият град остригаха, мен не можаха. Подхлъзнах ги с китайски номера…

– Спомням си. Не те прибраха в милицията. Не ти е чист косъма…

Янис­лав Ян­ков (псевд. на Йор­дан Ян­ков Йор­да­нов) е ро­ден на 1.08.1941 г. в Де­бе­лец, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­щи­на. За­вър­ш­ва пър­вия ви­пус­к­на ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ – спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ (1967). Ра­бо­ти ка­то жур­на­лист в сто­лич­ния и мес­тен пе­чат, дра­ма­тург в Кър­джа­лийс­кия дра­ма­ти­чен те­а­тър, ре­дак­тор на ал­ма­на­ха за ли­те­ра­ту­ра и из­кус­т­во „Зор­ни­ца“ – Габ­ро­во, и др. Един от ос­но­ва­те­ли­те на в. „Под­к­ре­па“ през 1990 г. и на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли във В. Тър­но­во. Пър­ва­та му пуб­ли­ка­ция на сти­хо­ве е през 1964 г. във в. „На­род­на мла­деж“. Негови творби са публикувани в почти всички издания за литература и култура в столицата и провинцията. Ав­тор е на сти­хот­во­ре­ния, дра­ми и раз­ка­зи (през 1999 г. по­лу­ча­ва наг­ра­да­та за раз­каз на в. „Ар­т­фо­рум“ – В. Тър­но­во), тек­с­то­ве за пес­ни. Не­го­ви сти­хо­ве са пре­веж­да­ни на нем­с­ки, ан­г­лийс­ки, френ­с­ки, полски, ру­мън­с­ки, рус­ки, гру­зин­с­ки, осе­тин­с­ки и др. ези­ци. Но­си­тел на Го­ля­ма­та наг­ра­да „Пеньо Пе­нев“ (Севлиево, 1986), Пър­ва наг­ра­да за по­е­зия за мо­ре­то във Вар­на (1993), как­то и ре­ди­ца дру­ги ли­те­ра­тур­ни наг­ра­ди. През 1995 г. по­лу­ча­ва пре­мия от изд. „Све­то­ве“ (Брюк­сел, Бел­гия) за ци­къл сти­хо­ве, от­пе­ча­та­ни в ко­лек­ци­о­нер­с­ка Ан­то­ло­гия на све­тов­на­та по­е­зия. Под­дър­жал е ак­тив­ни твор­чес­ки кон­так­ти с Лас­ло На­ги, Жак Пре­вер, Имант Зи­е­до­нис, Ла­мар, Ан­д­рей Гер­ма­нов, Ата­нас Дал­чев, Ми­рон Ива­нов, Йор­дан Въл­чев, Ди­ми­тър На­чев и мн. др. из­вес­т­ни бъл­гар­с­ки по­е­ти и пи­са­те­ли. Член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли от 1994 г., член на Сдру­же­ние на ли­те­ра­тур­ни дей­ци „Све­та го­ра“ – В. Тър­но­во, от 1997 г., член на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново (от 2009 г.). Из­да­ва по­е­тич­ни­те кни­ги „Всич­ко, как­то все­ки ден“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1973; по­лу­чи­ла пър­ва­та Го­ля­ма наг­ра­да за де­бют­на сти­хос­бир­ка „Юж­на про­лет“ – Хас­ко­во, през 1973 г., и наг­ра­да­та на в. „Пулс“ „Вла­ди­мир Ба­шев“ през 1973 г.), „Гор­чи­ва кръв“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1979), „Пти­ца без очи“ (изд. „Инграф“, Габрово, 1993, изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1997), „Аз съм Ной“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1999, изд. „Рал-Колобър“, С., 2003), „Ви­но­вен свят“ (изд. „Босилков“, В. Търново, 2002, 2007), „Влизане в Рим“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2008, Наградата за поезия на СБП за 2008г.), „Антология“ (изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2011).

Мемоари от Янислав Янков

 РАДОЙ РАЛИН НОСИ ПО УЛИЦИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ. САПЬОРИ ДОБРОВОЛЦИ ЧУКАТ ПО ВРАТИТЕ НА БИРАРИИТЕ. ГЕНИЯТ НА РАЛИН ПОДАВА РЪКА НА РАНЕНИТЕ В СНОЩНА БИТКА БОЙЦИ…

Не си чистете ушите за някаква много интересна история. Нещата са съвсем обикновени и се излагат на сергия в самата Стара Загора, когато бях  четвърти курс студент.

Нещо като празник, нещо като панаир, нещо като самоводска яхния – да цитираме по български американския писател. И отново за бедните млади. Стоим си щастливи и гладни пред ресторант „Верея“, докато не се материализира от въздуха Радой Ралин с една дамаджана.

– Бай Радой – присламчи се към него Янко Димов, – няма ли опасност тази дамаджана да се счупи, докато я разнасяш с вид на побъркан насам- натам по улиците? Могат и да ти я откраднат.