От Борислав Гърдев

  С Ивайло се запознах точно преди 20 години.Боже, как върви времето само!…

Срещата осъществи общият ни приятел Владо Шумелов.

Засякохме се на плаца пред някогашното  търновско кино „Чаплин“.

Ръкувахме се.Слънчева, но и свенлива усмивка.Приветлив поглед.Топли очи.Бърз и леко нервен изказ.Точни, верни, милостиви, но и много проницателни оценки за актуалната ни литература.

Подарява ми книжката си със сатири „Искри от воденичните ми камъни“ с посвещение – „На блестящия  критик, с пожелание за плодотворни бъдещи срещи!“

Става ми малко неудобно.

-Ама какъв критик съм аз, бе?

-Моля Ви се, недейте да скромничите.Чета Ви  с огромно удоволствие, особено ми харесват кинорецензиите…

И ми говори на Вие – егати образа!…

Като си тръгвам, се сещам в автобуса, че съм чел прекрасната му поема „Хензел и Гретел“ от 1995 г., че дори я препоръчах на мениджъра на Тодор Колев, когато прави изнесеното си телевизионно  шоу във Велико Търново на 26 юни 1995 г.

Какво преживяване само – уволниха ме заедно с Хачо Бояджиев, но за него се шумя, а в моя подкрепа имаше само една мижава инициатива на група фенове, които съобщиха за гладната ми стачка на тогавашния президент д – р Желев, дошъл в старата столица по повод 100 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов…

Ивайло Иванов е роден на 4 септември 1972 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше – Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН-ВТ” и като разпространител на книги и други печатни произведения (букинист). За свое призвание обаче смята поезията и, като цяло, художествената литература.

От началото на 90-те години сътрудничи на местния и на централния печат със свои стихове, сатири, литературна критика, художествена есеистика и публицистика. Носител е на награди от различни национални и регионални конкурси. Негови стихове са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски език. Член е на Сдружението на българските писатели – от 2001-а година насам, и на местното Дружество на троянските писатели. Превежда от руски – Варлам Шаламов, Елисавета Суворова и Михаил Лермонтов; в последните години пише есеистика и социално-психологически ескизи върху душевността и нравите на хората от родния си град.

Издал е следните стихосбирки досега: „Хензел и Гретел” (поема, 1995), „Искри от воденичните ми камъни” (сатири, 1997), „Очи на дете” (ранни стихотворения, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2008), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и, най-новата, излязла преди няколко месеца, „Нов сън за щастие” – диалог с едноименната книга на Пенчо Славейков, отпечатана в зората на миналия век.

Почивай в мир, Ивайло!

Ивайло Иванов

Пророчество

Ще завее снеговеят
и последния, и пръв,
и в снега ще оцелее
само който е без кръв.

Изход

И колкото духът да ме боли,
аз вярвам, че не ще умра, додето
над мене… и над този свят вали.
Харон е глух. Замръзнала е Лета!…

От Ивайло Иванов

/Студия от популярни ескизи/

„А пък по БНТ дават френски филм с Одри Тоту.

Не че някой ще го види в този момент…”

Милена Бранимирова Белчева

Нищо, важното е, че чрез твоя постинг го видях. И аз също слушам нещо „френско” в момента – една песен от Емил Димитров. https://www.youtube.com/watch?v=Q2tjm9E614c Твърде интересна е и тази песен за някакъв си „беден, мръсен жиголо”, единствената по рода си в българското естрадно изкуство. https://www.youtube.com/watch?v=W-n8ws7aVqc Чрез подръпване и натъкмяване на тънката сантиментална струна /върху арфата на Духа?/ Емил Димитров този път е съумял да вкара единствената по рода си апология на мъжката проституция в българската естрадна музика от социалистическия период, или поне на мен така ми се струва. Все пак, аз имам само теоретически, твърде откъслечни познания и по тази въпрос, по причини, които са самопонятни за всеки почти.

Но, да си кажем сега мнението за „целия” Емил Димитров, та веднъж завинаги да го утвърдим като първа звезда на естрадния небосклон, разчиствайки протуберансите и вторичните избухвания на закъснелите звезди, на младите и зелени звезди, и на всякакви други небесни реалии.

Есе от Ивайло Иванов

Тънката злобица, която се е настанила в душите на много момичета и жени, пречи те да бъдат харесвани и обичани. Как да си легнеш с човек, който е злобен? Аз поне – и на ментално, и на практическо ниво – не бих могъл да го направя. Както е казал Ани Илков…

„Ж” е женската омраза,

задраскан фалос – стар кумир –

нарисуван на площада

от децата с тебешир.

Знам, на „Дама” са играли,

после са забременяли –

без да искат, те сами

станали са дами.

Дали обаче женската злоба и омраза е породена от „отказания фалос”, или пък тя, на свой ред, отблъсква мъжа, това не може ясно да се отчете. Едно е ясно, Римската империя на този свят върви към края си. Така било е и във древен Рим, преди да се разруши. Хората помежду си са играели на „дами”, а после – чудо! – са забременявали. Педерастията и женският хомосексуализъм, както често се казва, и тоя път ще погубят света. И, второ, хората са били, ако не откровено злобни, то поне изключително жестоки. Спомнете си отношението към робите – като към нещо средно между бездушна вещ и доживотни домашни прислужници или пък, към пленените войници от чужди народи – превръщани в роби, с чиято гладиаторска смърт патрицианите се развличали. Жестокостта. И девиациите в онтологията на човека.

Есе от Ивайло Иванов

Това е слисване, недоумение и неочакваност. Това е потрес, все едно се сблъскваш със ръба на парапета на самия въздух. Ти изведнъж си влязал във живота, ти изведнъж си се събудил вече зрял човек. И с бавни стъпки може би вървиш към старостта и към смъртта. И изненадата е потресна, обремена с болка и огромна тежест и тъга – ти все едно се сблъскваш с планината на самия въздух. „Това е животът! Божичко, това бил животът!… Аз съм навлязъл вече във живота, аз станал зрял!”… И, същевременно, прекрасно знаеш, че не е така. .„Това не може да бъде!”, „Това, в никакъв случай, не може да бъде!”. Никога, по никакъв начин, не съм подозирал, че мога да остарея, да стана възрастен и зрял, никога не ми е хрумвало дори, че мога да се ангажирам със живота – та аз съм толкоз друг, аз не съм себе си – толкова неудачно и неловко ми е всичкото това, аз имам чувството, че съм попаднал в друга някаква страна, че се намирам в друго „измерение”, аз съм навлязъл във живота точно тъй, както човек подир смъртта си слиза в ада, аз… все едно съм умрял.

Довчера бях обикновен студент, след това бях под егидата на една шестгодишна страхова невроза, и сега изведнъж се събуждам – във средата, във сърцевината на живота. Е, това вече няма да го преживея, това по никакъв начин няма да го преживея, аз съм толкова отвъд всичко, което смятах за своя довчерашна същност, нищо не е останало от стария ивайло, аз… все едно съм умрял.

Есе от Ивайло Иванов

1. Обща теория на болестта

Ако човек не се сбъдва – и не се сбъдва цял живот – у него рано или късно ще се настанят злобата и завистта, отчаянието и перманентното омерзение от тоталната несбъднатост на живота. Или пък, други девиации на безизходното и на нероденото. Като такава, примерно, съм склонен да разглеждам логореята. Като последствие от неразбраното, от непризнатото и необикнатото у човека. Като реакция на негова творческа несбъднатост и накърненост откъм личностова пълноценност, вътрешен авторитет и чест. Тъй или иначе обаче, тази кухина у човека няма да остане без последствия. Какво да се прави, понякога именно празнотите в нас тежат най-много. Да го повторим пак, ако човек е непризнат и неразбран, ако е неизслушан, тогава той понякога „прихваща” логорея. Аз я разглеждам като невроза, като невротична реакция на душата – „по повод” на това, че никой в нас не се заслушва като във човешки личности . Че никой не ни е зачел по същество. Или пък – това зачитане, това почитане, е било бламирано поначало. Ако човек е сам или самотен, ако е необикнат – или необичан в миналото си, сиреч – травмиран,  той също би могъл да придобие логорея. Също, ако има сериозни комплекси, които също са форма и последица от необичане – защото преди да почнеш да се възприемаш и обичаш сам, трябва някой друг да те е възприел и утвърдил в абсолютната ти дълбочина и ценност на човек. И все пак, основното е реализацията, творческата реализация. Всички хора около мен, които имат логорея, са творци и, вижте това обстоятелство, те са несбъднати творци. Сиреч, обществото не ги е чуло, не се е вслушало във тях, не ги е възприело. Не като личности – а като творчески субекти те не са изслушани и поради именно това болезнено и перманентно обстоятелство говорят много. (На снимката: Ивайло Иванов в двора на къщата на Иван Хаджийски в Троян)

 Есе от Ивайло Иванов

В провинцията няма богаташи. Тук има еснафи и волнонаемни мъдреци. Бедните и чувствителните хора обаче все така продължават да се хранят от трохите, изпопадали от тяхната трапеза. От техните трохи. Същото се отнася и до богатата трапеза на литераурата. Българската литература е провинциалистка по манталитет и олигархическа по модел и характер. А между другото, олигархичността винаги е била белег на провнциализма. Тук няколко човека, засмяни и червени до уши, пият бокали и нагъват свински джолани като нерези, дорде останали зяпат и или поддакват, ако са конформистки по дух, или се изживяват като „репресирани”, като страдалци или опозиция – и аз шапка бих им свалил, ако те наистина са такива. Трябва да помним обаче, че моралът винаги е бил високо конвертируем и, обикновено, доста добре се котира. Особено, в средите на интелигенцията.

         Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в град Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше – Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като редактор във вестник „Литературен форум” /1997 – 1998 г./, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения.
Автор е на следните книги:  “Хензел и Гретел” /1995, поема /, “Искри от воденичните ми камъни” /1997, сатира/, “Очи на дете” /2005, ранни стихове/, “Филологически поеми” /2006/ и “Пастирът на мухи” /2008/, „Песен за бащите на прехода” /2010/, „Брачни песни”  /2013/ , „Светогорски пътеписи”/2013/. Публикува в централния и регионалния печат. Живее в Троян. 

         Сътрудничи на централния печат със свои стихове, сатири, литературна критика и църковна публицистика.
Негови творби са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски.
Награди от различни централни и местни конкурси за поезия.
Член е на Сдружението на българските писатели.

  От Ивайло Иванов

Валери Петров пуши по една кутия цигари на ден още от ранните си младини и досега не е умрял, все още. Забележете, 92-годишен старец. Ползва компютър, ходи на протест /е, подразбира се, не именно и тъкмо нашия/ и мисля си, че няма скоро да умре. Други от неговото поколение бяха пълни въздържатели, не пиеха, не пушеха и вечер даже не ядяха, а вече са отвъд пределната черта. Защо се получава така? Защото е лек по характер и добър – при него добротата, ведростта, разумността и чувството за подреденост е в много повече, в сравнение с останалите му колеги, затова и такива хора живеят осезаемо по-дълго. Представете си, колко пък дълго би живял един робот! Ами, при него, освен чувството за подреденост и наченките на някакво, най-вероятно, интегрално мислене, друго има ли? Нямаме! Надали! Така че да се върнем на Валери – не на робота…