От Диан Василев

Здравей, Стефане!

Да, запознат съм, макар и не детайлно като историк, но мисля за него винаги като израз на натрупаната духовна деградация на Империята през вековете, която след това (1905 г.) върви само надолу и надолу.

Гледах и един стар американски филм за него, който макар и наивен, имаше някои художествени достойнства. Не си спомням кой играеше, но имаше точно този орлов втренчен поглед.

После, разбира се, също от съветско време, „Агония“ също го представяше в известна степен и беше един добре направен филм. Много по-късно, вече в Щатите, се запознах е една дама по фейсбук – красавица и много начетена. И понеже тя сподели, че мъжът й, с 19 години по-стар от нея, почнал много да я тормози с настъпването на старостта, написах специално за нея един разказ – „Пътуване към Питер и… Ана“, където участва и този религиозен гений, като съпруг на главната героиня. Мацката много хареса разказа, още повече, че в него се сбъдваше нейната неизпълнима засега мечта да отиде в Петербург с любовника си, който, колкото и да е странно, беше малко по-млад от мъжа й!

Можеш да прочетеш този текст по-долу, в него със отразил някои мои виждания за Русия, защото аз харесвам много неща там до 1905 година, макар че винаги е оставала с имперските си амбиции. Играл съм като дете всеки ден в Скобелевия парк в Плевен, защото живеехме на 15 минути оттам и цялото ми детство в Плевен мина сред щикове и топове. Като бях гимназист вече, тупнаха този космически кораб – Панорамата, в разрез с цялото изящество на всичко направено през 19. век. Приятно четене

Пътуване до Питер и… Ана

Отново сте деца. Доведе го тук, за да му покажеш местата, където си играла като малка. И не само.

Вие сте Рея и Жорж. Бягате. Играете на войници. Гоните се по слънчевата пътека от твоето детство. Поглеждаш надолу и се виждаш като малка – тънките ти краченца, обути в бели три-четвърти чорапи и черни лачени обувки припкат по алеята, настлана с кръгли речни камъни с различни цветове, като наредени великденски яйца. С крайчеца на окото зърваш своя преследвач; неговите обувки чаткат по камъните, стъпват в твоите следи в мокрия мартенски сняг. Как харесваш тези черни обувки, как хубаво е да те следват, да те гонят по същата тази алея, по която толкова пъти си бягала като дете. Алеята в руския военен парк – малко бижу, сътворено от признателните българи след Освобождението, носещо името на този изящен руски генерал, красиво и различно от всички по-късни грандомански проекти… Косите ти се развяват от вятъра, палтото ти се е разтворило като крило, летите покрай огради от пушки и щикове, топове и снаряди. По нататък от храстите се подават изящни скулптури на загинали офицери – генерали, полковници, майори и обикновени поручици, мъже с прилепнали по бедрата униформени панталони и дълги куртки, издялани от бял камък, изправени до оръдия или възкачени на коне, други с пушки в ръце. И колко много паметници, параклиси, колко свети гробове са разпиляни наоколо…

Диан Василев е роден на 10.08.1961 г. в Плевен. Завършва математическа гимназия в родния си град, след което прави инженерна кариера. От 2003 г. живее в Калифорния, САЩ, където работи като програмист. Литературните му опити започват още от гимназията, но точните науки не му дават възможност да се отдаде на литературата. Въпреки това като ученик винаги е заобиколен от деца, които го слушат как разказва разни истории. По-късно автори като Хелър и Вонегът му помагат да преодолее трудни моменти, а през 2003 г. последва заръката на Керуак и хваща „по пътя“ към щатите. Установява се в Сан Диего, където е живял неговият любимец – Чандлър.

Разказите му са създавани във Фейсбук в дирекни чатове с приятели и са вдъхновени от техните споделени надежди и желания. Те са реалност плюс една щипка фентъзи за вкус, както ги определя самият автор. В тях той често се връща в дните на детството и юношеството, за да преосмисли много от нещата, чути и видяни тогава, през призмата на днешния ден.

Разказ от Диан Василев

                                                                                                                                                                                                                                        На Рея

Делото се проточи цели шест месеца и макар че си мислеше, че ще успееш да го спасиш този Мачо, все пак прокурорът надделя.

Съдията беше едно жалко старче, което сигурно се плашеше дори от чашата, в която слагаше ченето си вечер преди лягане, какво остава да оправдае не кой да е, а Мачо. Мачо Питбула.

Когато малкото присъстващи в залата станаха и започнаха да се разотиват, а полицаите подхванаха твоя подопечен, за да го отведат обратно в затвора, към теб се приближи тази млада жена, която досега не се бе осмелила да ти говори лично, дали от притеснение, дали от срам от това, с което се занимаваше нейният приятел и любим – да, тези хора се обичаха, макар и по един техен животински начин, но какво пък, любовта не търпи клишета.

„Госпожа Рея, все пак искам да ви благодаря, две години не са чак толкова много, особено при този смъртен случай, пък и сигурно ще обжалваме, но искам да ви попитам и още нещо. В къщата извън града има няколко животни, не казвам домашни любимци, защото трудно биха могли да бъдат наречени така. Не знам какво да правя с тях, не мога да ги заведа никъде, защото нали знаете, нямам още 18 години и не ми дават да попълвам бланки. Бихте ли била така добра да дойдете и да направите нещо за тях? Мачо предложи да ги даде на негови приятели, но те ще ги експлоатират по същия жесток начин, ако не е и по-лош“– почти плачеше момичето, гадже на небезизвестния Мачо – лидера на нелегалните боеве с животни.