От Борислав Гърдев
„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”
Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.
И е техен продължител.
Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.
Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг от 12 октомври 1994 г. – „първото голямо студио от 59 години насам”.
Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.
Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на близо 3 млрд.долара, но честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил 45 години.
Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.
Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.
Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.
За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени каузи.
Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президента Барак Обама .
През 1996 г. дарява 100 000 долара, като от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света?
Но не прави филми за Виетнам, Афганистан или Ирак.
Защо ли?
Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.
В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд и майка пианистка Лиа Адлер.
Типична идилия за средната класа на САЩ.
Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.
Още тогава усеща, че има богато въображение.
Как да не се насочи към киното?
През 1963 г. снима 140 минутен любителски филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.
Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.
Филмчето прави впечатление на Сид Щейнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.
Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.
А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.
Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!
Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!
След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…
Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.
И оттогава досега…
Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.
Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.
Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.
Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е ограбван и не е виждал труп.
Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .
За да може да ги реализира.
Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.
За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и Том Круз .
Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най – висока класа – от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.
Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.
Той определено е фен на Голямото приключение.
Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.
Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – тетралогията за Индиана Джоунс(1981 – 2008), като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989), смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2015) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).
И същевременно търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).
Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).
Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.
Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).
И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.
На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.
Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.
Първите опити не са от най – успешните – ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.
По – късно се появява амбициозната черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).
Закономерно идва следващата стъпка – епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.
Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.
„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и имат шумен успех.
В „Братя по оръжие” детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.
Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни” и „Писма от Ива Джима”(2006).
Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.
Но за Виетнам и Ирак мълчи.
Не снима и не продуцира нито един проект.
Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.
Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.
Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).
По – красноречиво заглавие не може да се измисли.
Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.
Спилбърг не бяга от телевизията.
Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.
Напротив!
Винаги присърце приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.
Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!
През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.
През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.
На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).
Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.
Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.
Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн – Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.
Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).
Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.
Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980), „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 – 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и трилогията „Мъже в черно”(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от 2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.
Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.
Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.
Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!
Но си казвам – какво пък, нека има и любимци на съдбата.
Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.
Те винаги са очаквани с интерес, радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.
Спилбърг се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди по земното кълбо.
За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?
И колцина са Посочените и Талантливите като него?
