От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Разказ от Милка Иванова

Днес окончателно се разделям с една приятелка от детинство. Бях свикнала с нейния полуциничен примитив, понякога ме забавляваше. Но напоследък ми дойде в повече. Излизам от дома й подтисната. Трябва ми нещо, за което да се хвана, искам да отделя. Трябва ми книга, прочетена наскоро. Освен това искам да се скрия от дъжда в някое кафене. Вали от разсъмване, но някак уютно. Нещата с отделянето се случват, докато се разсейвам с мислите на Борхес, че кафенето се е изродило в бар и  представата, която имаме за града е донякъде анахронизъм. Унасям се и подминавам последното кафе по „Богориди“. Вече по „Александровска“, изтръсквам чадъра и потъвам в първото. Сядам до прозореца. Само стъклото ме отделя от минувачите. В съседно сепаре, четирима стихнали мъже около петдесетте гледат навън пъстрите дамски чадъри. Останалите рехави посетители са около двайсетгодишни. До мен достигат техните фрази, не забързани или отвлечени, а вяли като прозявка. Лицата им са невъзмутими и апатични, очите – напрегнати… Хващам се, че потъвам в едно особено настроение, много често съм го търсила неуспешно: това настроение изтрива времето, всмуква човека и той се изгубва в тайниците на паметта. Разбира се, нещата не се случват изведнъж.

Милка Иванова е родена в Бургас на 22 март. Завършила е ТИХ „Николай Зелински“ и журналистика в Бургаския свободен университет. Работи в РЕКИЦ „Читалища“ – Община Бургас.

Издава книгите с разкази „Черна кръв“ (2001), която е номинирана за наградата „Пегас“ на Литературен преглед – Бургас през 2001 г. Получава наградата на в. „Български писател“ за дебютна книга. През 2005 г. излиза вторият й сборник „Пътят на мравките“. Подготвя трета книга с работно заглавие „Бургаски разкази“.

Разказ от Милка Иванова

Някога вярваше, че е белязан от светъл ум и от ония мъжки истории, които връщат на жените паметта за човешките първичности, пориви и безразсъдства, че още щом го зърнат, жените забравят всякакви разсъдлвости и уравновесености, качества по- късни и твърде неуместни за бурите на любовта.

Сега, след двайсет години от първата им среща, настанена в своята разсеяна примиреност, в това свързано с привичките й кафене, когато го видя посмален и поизсъхнал, но все тъй бохемски озарен да прекосява жегата, Дона ненадейно потъна в хладината на един клуб на хвърлей от пристанището.

В ония години, в този клуб на културата – някогашна къща, свидетел на  еврейската предприемчивост и скръбта на еврейските странствания, влизаше всякакъв народ. Дори няколко проститутки със сводник гуляйджия се появиха една вечер и бяха прогонени чак когато едната изпадна в делириум под носа на бармана. Благодарение на системните пропуски на клубната управа, освен културното братство, тук идваха и лекари, юристи, синдикалисти, всички до един герои на новото време. А времето беше изоставило навика да тече безшумно и равно, правеше фантастични скокове и отклонения, и хората отскачаха и се настаняваха, някои за кратко, други за по дълго, в  неговата мечтателна разточителност.