От Яна Ленова-Димитрова

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?