Категория Архиви: Публицистика

Аз, лошият…

 

От Миро Владим

 

Аз съм  лош!
Не е самопризнание.
Констатация е. Не ми се иска да звучи като присъда, но си давам сметка, че е нещо, което няма как да бъде изтрито с жест, дума или усмивка. То съществува и не може да бъде игнорирано току-така. Макар че докато пиша тия първи редове се усмихвам – повече с горчивина, но и донякъде иронично все пак.
Навярно никак няма да са малко ония, които (ако попаднат на този текст) ще кажат: „Ами да, той наистина е лош!“. И после да добавят – даже сам си го признава. Последното ще е много важно за тях, защото по някакъв начин, съзнателно или несъзнателно, то би ги освободило от пълната тежест на твърдението – зер хора сме все пак, а твърдейки (и радвайки се), че някой е лош накърняваш и собствената си доброта. А Добротата трябва да се пази, нали?

Продължи четенето… →

ЕМИЛ ДИМИТРОВ КАТО КУЛТУРЕН ФЕНОМЕН

 

От Ивайло Иванов

 

/Студия от популярни ескизи/

 

„А пък по БНТ дават френски филм с Одри Тоту.

Не че някой ще го види в този момент…”

Милена Бранимирова Белчева

 

Нищо, важното е, че чрез твоя постинг го видях. И аз също слушам нещо „френско” в момента – една песен от Емил Димитров. https://www.youtube.com/watch?v=Q2tjm9E614c Твърде интересна е и тази песен за някакъв си „беден, мръсен жиголо”, единствената по рода си в българското естрадно изкуство. https://www.youtube.com/watch?v=W-n8ws7aVqc Чрез подръпване и натъкмяване на тънката сантиментална струна /върху арфата на Духа?/ Емил Димитров този път е съумял да вкара единствената по рода си апология на мъжката проституция в българската естрадна музика от социалистическия период, или поне на мен така ми се струва. Все пак, аз имам само теоретически, твърде откъслечни познания и по тази въпрос, по причини, които са самопонятни за всеки почти.

 

Но, да си кажем сега мнението за „целия” Емил Димитров, та веднъж завинаги да го утвърдим като първа звезда на естрадния небосклон, разчиствайки протуберансите и вторичните избухвания на закъснелите звезди, на младите и зелени звезди, и на всякакви други небесни реалии.

Продължи четенето… →

Тракийските съкровища от нашата махала

 

От Ивелин Любенов

 

Комшията ни дедо Мито се спомина преди около 20 години. До последно си чоплеше из градинката – я връзваше домати, я плевеше или поливаше. Интересен човек, имаше антикварни вещи, стари издания, имаше първият брой на “Der Adler” (Орелът) от 1939 г., орган на нацистката пропаганда. Заради този вестник народната власт е щяла да го опандизи, но той се сетил, та написал отгоре му с червено мастило „Слава на работническата младеж. Г. Димитров“, ма тогава па без малко да му го вземат за музея.

„Като бех малък, – разказвал ми е той – дедо ми ми показа едно вехто кожено чанте. Вика, кога одех овчарче, на Милин камик го намерих. Има мушнато и некакво тефтерче, ама не съм грамотен да четем, на, чедо, ти ми прочети! Почнах аз да чета, а то „На прощаване“ от Христо Ботев. Викам му, дедо фръли тоя боклук, ние това стихотворение го имаме у букварете, убаво напечатено, с убави картинки.“

„И к‘во, верно ли го хвърлихте? – недоумяваше внук му Митко – може да е било оригинал?“

„Па за кво ти е това, оно нема стойност, опърпана хартия.“

Моят приятел Митко стана голям иманяр, правеше собствени разкопки в тяхното мазе.

Беше заформил вече сериозна колекция от върхове на стрели, ръждиви обици, гривни, диадеми, наколенници, подлакътници и всякакви други джунджурии, но като се ожени, жена му го накарала да изхвърли всичко. Той ги е продал за смешни пари, ми подшушнаха, но както и да е, важното е, че спря да дълбае из дядовата си къща, че можеше да загази не на шега, иди после го спасявай и не знаеш кой шеф с какво да го подкупиш, че те па и едни капризни…  (На илюстрацията: Могиланска могила, Враца. Кнемида (наколенник)

Продължи четенето… →

По случай 180 години от Велчовата завера

 

От Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

 

(Статията  е представена  в три поредни публикации)

 

За съжаление, поради предателство, още неизбухнало, въстаническото съзаклятие  било жестоко потушено. Относно предателството мненията на изследователите също се разминават. Според С. Романски и Н. Жечев то е извършено от младия еленски чорбаджия хаджи Йордан Кисьов, който бил привлечен в съзаклятието от своя кръстник хаджи  Юрдан Брадата.108 Чернова от писмото на Великия везир до султанската канцелария, съхраняваща се в Ориенталския отдел на НБКМ също потвърждава, че предателят е еленския чорбаджия Йордан Кисьов. В него Великият везир настоява Йордан Кисьов  и  двамата му сина да бъдат освободени от данъка джизие* и да им се разреши, за проявена вярност и старание към турската власт, да носят фесове с отличителни знаци.109 Юрдан Ненов  също сочи за предател на Заверата Юрдан Кисьов от Елена. „За предателството му – пише той, търновският паша го възвесил на висок чин. Когато дохождаше в черква, намяташе един син сукнен капот (бениш), на пояса му затъкнати чифт сребърни пищови, а на краката му черни мешинени терлици с жълти чехли и след него гавазин – ясакчия със затъкнати на пояс чифт пищови и дълъг нож ятаган. Всички трепереха от него и се страхуваха като от чума…“110

Продължи четенето… →

По случай 180 години от Велчовата завера

 

От Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

 

(Статията  е представена  в три поредни публикации)

 

Сред най-горещите привърженици на Заверата бил йеромонах Сергий – игумен на Плаковския манастир. Според Христо Темелски той участвал в подготовката й като проигумен, а не като игумен, тъй като в началото на август 1832 г. си подава оставката, за да  може да се включи дейно в съзаклятието63. Като претекст за оттеглянето си той  изтъквал напредналата си възраст. След проверка на манастирското имущество търновският владика Иларион Критски уважава молбата му и с общото съгласие на цялото манастирско братство назначава от 6 август 1832 г за игумен на Плаковския манастир архимандрит Максим64. Заедно с останалите монаси новият игумен също се включва в подготовката на Заверата, но водеща роля продължил да има отец Сергий. Той превръща духовната обител в главно средище на съзаклятниците. За съжаление липсата на документи не позволява да се проследи числеността им, но от сведението на Никола Станев, че от с. Кованлъка (дн. с. Пчелище) е имало 30–40 участника65, добиваме представапо колко съзаклятника би могло да изведе селище като Кованлъка. От голямо значение за привличането на повече съзаклятници било включването на местните свещеници в бунтовното дело. Знае се за участието на поп Дионисий от с. Ковънлъка; за поп Тодор поп Герасимов  от Жеравна66; за поп Петър Маринов Дачев от с. Полски Сеновец, който събирал средства и ги предавал в Преображенския    манастир 67; за поп Атанас и синът му Иванчо от с. Драгижево68 и др.

Продължи четенето… →

По случай 180 години от Велчовата завера

 

От  Тянка Минчева

 

ТЪРНОВО И ТЪРНОВСКИЯТ КРАЙ – ЦЕНТЪР  НА НАЙ-МОЩНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СЪЗАКЛЯТИЕ У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

(Статията  е  представена  в три поредни публикации)

 

В края на ХІV и началото на ХV век  османските завоеватели покоряват окончателно българските земи.  Разрушителната им стихия е  изключително пагубна за българския народ.  Тя  прекъсва естествения  му  ход на развитие, унищожава  държавността му, нанася тежък удар  на църквата с ликвидирането на Търновската патриаршия, създава реална опасност  да се изпепелят всички постижения на високата  за онова време материална и духовна култура на Втората българска държава, съсипва организма на българското феодално стопанство,  като го отклонява  от пътя на европейската стопанска система, поставя под заплаха  и самото  му  съществуване като народ. Въпреки тежките условия на живот по време на близо петвековното турско робство българският народ съумява да съхрани своя бит, култура, вяра и език  и  чрез тях  устоява на всички изпитания,  застрашаващи оцеляването му. До началото на ХVІІІ век той свързва надеждите си за освобождение с военните кампании на европейските държави (най-вече с Австрия), надявайки се, че християнският запад ще поведе кръстоносен поход срещу  стъпилата на три континента империя и с различни форми на борба се включва в антиосманската съпротива на Европа през ХV–ХVІІ век.  Постепенно обаче   тази идея загасва. Междувременно, през втората половина на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ век настъпват сериозни промени в отношенията между Турция и Русия. Имперските стремежи на Русия за излаз на Черно и Каспийско море довеждат до конфликти между нея и Турция. Те съвпадат с политическите тежнения на българите и сред тях се заражда идеята за освобождение на християнските славянски  народи с помощта на Русия. Тази надежда се засилва още повече по време на Руско-турската война от 1828–1829 г., когато руските войски под командването на ген. граф И. И. Дибич – Забалкански, преминават Стара планина, завземат Одрин и достигат устието на р. Марица при Енос. При този поход за пръв път във войните против Османската империя руски войски се врязват толкова дълбоко в турския тил1.След войната Гърция получава независимост, а Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова – автономия. Придобивките на съседите, резултат както на въоръжената им борба срещу Османската империя, така и на военната и дипломатическа подкрепа на Русия,  карат българите да вярват, че и те биха могли да осъществят националното си освобождение по същия път.  Идеята за политическа автономия, каквато вече са получили някои съседни балкански народи с помощта на Русия, постепенно става доминираща цел и основна политическа програма на българското националноосвободително движение през първата половина на ХІХ век2.През този период Турция изживява остра криза, която неудържимо се задълбочава. Опитите на султан Махмуд ІІ да я преодолее чрез реформи в буржоазно-либерален дух не дават резултат. Те обаче благоприятстват националните движения сред подвластните на Османската империя народи3.

Продължи четенето… →

Моралистичен трактат

 

Есе от Ивайло Иванов

Тънката злобица, която се е настанила в душите на много момичета и жени, пречи те да бъдат харесвани и обичани. Как да си легнеш с човек, който е злобен? Аз поне – и на ментално, и на практическо ниво – не бих могъл да го направя. Както е казал Ани Илков…

 

„Ж” е женската омраза,

задраскан фалос – стар кумир –

нарисуван на площада

от децата с тебешир.

 

Знам, на „Дама” са играли,

после са забременяли –

без да искат, те сами

станали са дами.

 

Дали обаче женската злоба и омраза е породена от „отказания фалос”, или пък тя, на свой ред, отблъсква мъжа, това не може ясно да се отчете. Едно е ясно, Римската империя на този свят върви към края си. Така било е и във древен Рим, преди да се разруши. Хората помежду си са играели на „дами”, а после – чудо! – са забременявали. Педерастията и женският хомосексуализъм, както често се казва, и тоя път ще погубят света. И, второ, хората са били, ако не откровено злобни, то поне изключително жестоки. Спомнете си отношението към робите – като към нещо средно между бездушна вещ и доживотни домашни прислужници или пък, към пленените войници от чужди народи – превръщани в роби, с чиято гладиаторска смърт патрицианите се развличали. Жестокостта. И девиациите в онтологията на човека.

Продължи четенето… →

КЪМ ВСИЧКИ!

От Симеон Янев

 

Смазаха ни!

За четвърт век загубихме повече от два милиона души – четвърт от някогашния ни брой…

Днес законно купуват земята ни  за жълти стотинки, за да ни кажат утре законно, че тя е тяхна.

Посегнаха на светините ни – оплюха ги, осмяха ги.

Накараха ни да се мислим за най-нещастния народ в света.

Накараха ни да се самопрезираме…

КОИ?

Тези, които ни преподават уроци по цивилизованост и демокрация – неканените наши наставници от правитествени и неправителствени организации, от мозъчни и безмозъчни центрове, политици-политикани…

Тези, които ни учат вече 25 години.

НА КАКВО НИ НАУЧИХА?

Научиха ни, че Светите братя, които почитаме от 12 века не били създатели  на велика европейска цивилизация, а прости византийски шпиони.

Научиха ни, че Левски бил осъден законно като държавен престъпник, сякаш тиранията някога и някъде е била законна.

Научиха ни, че Ботев бил обикновен терорист, макар че от неговия терор е пострадала само гениалната му глава.

Понечиха да сменят азбуката ни!

Продължи четенето… →

Живот и политическо безсмъртие

 

  От Ивайло Иванов

 

Валери Петров пуши по една кутия цигари на ден още от ранните си младини и досега не е умрял, все още. Забележете, 92-годишен старец. Ползва компютър, ходи на протест /е, подразбира се, не именно и тъкмо нашия/ и мисля си, че няма скоро да умре. Други от неговото поколение бяха пълни въздържатели, не пиеха, не пушеха и вечер даже не ядяха, а вече са отвъд пределната черта. Защо се получава така? Защото е лек по характер и добър – при него добротата, ведростта, разумността и чувството за подреденост е в много повече, в сравнение с останалите му колеги, затова и такива хора живеят осезаемо по-дълго. Представете си, колко пък дълго би живял един робот! Ами, при него, освен чувството за подреденост и наченките на някакво, най-вероятно, интегрално мислене, друго има ли? Нямаме! Надали! Така че да се върнем на Валери – не на робота…

Продължи четенето… →

Новото невежество

От Ивайло Иванов

 

Два етюда за националните комплекси и артикулацията на някои от тях

 

ФАНТАСМАГОРИИ НА ТЕМА „РОД И РОДИНА”

 

Само в рамките на две минути научих от интернет, че „Траките са открили Америка” и че „Атлантида се намира в България” или, може би, „се е намирала под България”. Ако към всичко това се добавят и ежедневните – по няколко пъти на ден – статии, че някой постоянно изопачава историята на България, а също така, че някой знае истинската история на България, то можете да си представите какъв чалга-фон на виртуалното общуване се получава. Излишно е да споменавам, че и в живия живот е така. И там, колкото пъти на ден споменем думата „история”, тутакси ще се намери някой недоучил, самоук провинциалист, който ще каже, „А-а, те я крият!”… Или пък, пак познатото, „Истинската? А бе, те много я изопачават!”… Явно има – нависоко скрито – някакво гнездо от тъмни личности, които само си шушукат или грачат като гарджета през човките и по цял ден само с това се занимават. А именно, да я изопачават… Ти обаче, понеже я знаеш истинската и цялата, евентуално, лесно би могъл да ги изобличиш. Много лошо това нещо, че ни изопачават историйцата! Как пък някой се не случи да изопачи британската? Или френската. Но, интересно, тези улеганали европейски народи не се оплакват и не се терзаят от подобни актове. Извинявай, би ли ми казал смисъла на това стихотворение? Смисъла, викам, смисъла на това стихотворение, да не би след туй да се окаже, че някой би желал да го изопачи?

 

Върху релсите легна Анри –

бе решил да умре във зори.

Но умря от съклет –

вместо в седем без пет,

влакът мина в дванайсет без три.

 

Да, да, нонсенсът е в основата на лимърика – смисъл няма. Толкова има смисъл и в живота на човека, тоест, в биографията на отделния човешки живот. А също така, и в биографията на цели народи, каквато, собствено, е националната история. Смисъл на това, как се текли определени събития – които или са божий промисъл, който няма как да го знаем, или са плод на събитийната случайност – няма, и не може да има.

Продължи четенето… →