От Сава Василев

 

НИКОЛИНА     

Сега, в началото преди края

 

Докога ще се заяждам, ядосвам се и откъсвам стръкче трева. Пръстите ми не могат да я задържат. Единствено устните разпознават зелената й грапавост, горчивия вкус на ранно лято, на лъжливо, нивидимо спокойствие. Колко ли здрава е пъпната връв на днешния човек с онези времена? И тогава ли хората са оставали на земята неоправдано дълго – след като вече не са можели истински да работят, да тичат и да се любят? След като отдавна не са били нужни на някого? Особено на себе си. И само страхът ли е виновен? Такъв страх не убива, той ражда, пога­ли ме Пламен. Каза ми: човечеството помни много страхове. От но­вооткрити звезди и лутащи се в галактиката комети, от приливи, наводнения и пожари, от гнева на притаени вулкани и силни мъже. Е, всеки страх с времето си. Без своите космически ос­нованиястрахъти вината какво са...

      Няма да тръгна, преди да видя къде ще загнездят пчелите. Вече никой не се грижи за тях. Мат-мат-мат-мат! Нямам нито маточина, нито кошле. Нямам високия прът на пчеларя. В долния край на градината някой тихо попява. Над салкъмите страшно тежи зелената дюля на слънцето. Роякът танцува, танцува… Нагоре, надолу… Върти се земята подире му и търси своята невидима ос. Така е било. Преди сто, преди хиляда и още по толкоз години. Мухата преде, зашива поредното безветрено пладне. Наоколо всичко мълчи. Човекът дори е пак безсловесен. “Мат-мат-мат-мат!” – мами баба ми древния рой. Уж превита одве, а сега с върлината расте към небето, по момински се кетри по онази пчеларска пръчка, с която пасем летящите твари. Кошлето е старо, върбово, измазано отвътре с жълта, напукана пръст. Едва се крепи на пчеларската гега. Кошлето е моят щавен калпак, моят вълшебен чадър срещу жега и уроки. Ей го – хвърля сянка над целия свят. И аз чакам, и чакам…

 

Върти, върти, ладо ле,

що мий таквоз въртище,

да си налея, ладо ле,

едно грънце медище…

 

Чакам Иван да види пчелите. Отлагам с още пет минути това последно наше пътуване – оттук, по стария крайезерен път към морето. Само да набера от тревите тази моя нарисувана книга. Ще се скрия после някъде и ще я напиша. Полага й се научен апарат, диаграми и таблици. И никакви снимки. Само рисунки. Ако мине през научния съвет, ще мине и нагоре. Най-сетне ще го взема това звание и ще си направя малко самочувствие. Трябва ми като нова дреха, като шантава прическа, като изчанчени обувки. Искам някой да цъка с език и да ми се чуди на акъла. Господи, как го обичах някога, как му се обещавах цялата. Имахме два брака, две сватби, два развода. Вторият път баща ми ме би. Ей така, за срамотиите, на двадесет и осем години. После плака и ми целува ръцете. Би ме след втората сватба. След развода ми написа писмо. Цели двайсет страници на карирани листи от ученическа тетрадка по смятане. Разказваше за момичето, дето го годили насила. Била от много богат род, имали в Добруджа голям чифлик, коне, дори две камили. Бащата го приел като свой, понеже след службата се хванал да работи в чифлика му по машините. След сватбата тъстът се канел да ги изучи и двамата. Него за инженер, а момичето за лекарка. Всичко изглеждало просто и ясно – богата жена, образование, живот в големия град. Вместо това избягах във Варна, записах се в машинното училище и останах във военния флот, пишеше баща й. И до сега не знам защо постъпих така. Баба ти и дядо ти се поболяха от срам. Момичето – и то. Баща й набързо я пратил в странство, изучил я и там я оженил. Идвала сетне с мъжа си, но само веднъж и не повторила. Внуците старите видели на снимка, преди да се поминат… Дядо ти ме намери чак в машинното училище, уреди да ме пуснат в отпуска и ме би с колана на униформата. Сетне ми даде пари и ми заръча да не се вестявам по отпуски в село. Много ми тежа тоз бой, и до сега ме е срам, като се сетя, но повече от себе си ме е срам, защото обърках няколко живота. И ти ли по тоя път си тръгнала?