От Сава Василев

ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

       разказ на Асен Калудов в областния алманах “Хоризонти”

 

Откак направиха моста и срутиха рибарските хижи, кръчмата на Георгеос стана единственото място, където можеше да се послуша гръцка музика и да се опита истинска мастика. Лятото вече е отминало, мъжете носят тежки, вмирисани на риба и сол ватенки. Седят с гръб към морето и не обръщат внимание на нощния вятър. Откъм брега повява силно на водорасли и миди, а това е половин мезе за всеки, който знае какво е море и истинско пиене. От миризмата на мастика и мента луната се е сцепила като лимон. Слюнката в устата на рибарите е суха, та час по час си поръчват облак. Даже инженерчето, дето докара тогава булдозерите и им обърна бараките, се отбива да пийне коняк след работа.

– Що ги съборихте, бе? – сграбчи го първия път Ицо Пъпката, но бай Алекси го улови за раменете и го помести като пале.

– Ела, мой човек, да пийнем по едно за “Бог да прости”. Ти не си виновен. Сега кой се прехранва от риба.

– Пъпка, ти що се горещиш! – блъсна го друг по рамото. – Нали си каруцар.

Георгеос излиза от кръчмата. Виктория мие чаши зад тезгяха. Георгеос не й дава да сервира, макар да го болят краката. Само когато е много ядосан, й казва, че ще я натири между мъжете да разнася с таблата и да я потупват по задника. Виктория мълчи и ако не й се намира работа, отива да храни рибките в жабунясалия аквариум. Те са декоративни, твърде красиви, червени рибки, но няма кой да им смени водата. Все пак са се приспособили и продължават да живеят. Виктория знае, че няма да я прати да разнася с таблата дори специалитета на заведението – твърдо сварен боб с лук, обилно полят с оцет и зехтин, но и че няма да й прости за инженерчето – това също знае.

      Всъщност нищо не беше се случило. Мъжете пристигаха по свое си време, говореха за риба, умуваха кога и откъде ще тръгне джурума; първо пиеха мента, сетне мастика, накрая и двете заедно. Скоро след полунощ се разотиваха, за да откраднат малко сън, преди да подгонят лодките. Виктория, както и сега, пускаше “Барба Яни”, хранеше рибките и скучаеше зад тезгяха. Най-много някой да строши чаша – и толкова. Пък и да й подхвърлеха нещо, не всичко разбираше. Долавяше в разговорите по някоя българска или гръцка дума, но турски и румънски не знаеше. Повечето от рибарите бяха гагаузи, останалите мешеха езиците както им дойде. Разговорите на мъжете се смесваха с музиката, с дрънченето на вилиците и чашите, с миризмата на скара и нещо по-горчиво от треволяка край помийната яма зад кръчмата. После инженерчето си отиде, отидоха си и булдозерите. Малко ли обекти има из страната. Ицо Пъпката й се ухили, изплю се в мастиката си, да провери дали е истинска, и каза нещо мръсно на другите. Някой го удари зад врата, събори му фуражката и с това се свърши, ако не се брои ходенето до Шумен и заканата на Георгеос, че сега вече ще й сложи юздата.

      Георгеос траква върху масата чиниите с твърдо сварен боб с много лук и се провиква:

– Молим, боб с машинно масло, молим!

      Някои се засмиват, други пият до дъно и си заръчват шумно. Ицо Пъпката се чуди дали да продължи разказа за последната полякиня, или да седне по-близо до бай Алекси. Четирите електрически фенера пръскат синкава светлина. Край тях кръжат последните комари и пеперуди. До един от фенерите стърчат трима едри мъже и си подават бутилка с ракия. От време на време мъжете бъркат в джобовете си за чироз и го разцепват като треска с острите си зъби. По широките, отпуснати рамене личи, че са от една кръв.

      Бизоните рядко влизат в кръчмата на Георгеос, но сега всички знаят защо са дошли. Къщата им е извън града, близо до морето. Бизоните се големеят и не се мешат с другите рибари. Мъжете около масата познават и тримата – бащата и двамата му сина. Гемията им е голяма, най-добрата по това крайбрежие, макар на борсата да не карат риба повече от другите. Всички знаят, че са добри моряци, но в морето влизат за друго. Гемията им шета по цялото крайбрежие, най-вече нощем. Коста, старият, държи здраво в ръцете си бащиния занаят. Отскоро и синовете му пренасят с гемията контрабандна стока.

      Сега Бизоните са дошли за Виктория.

      Георгеос прибира празните чаши. Тримата допиват ракията и палят цигари. Спокойни са, не бързат, сякаш се канят да купуват кръчмата. Виктория е забравила да пусне музиката. Чува се как морето мързеливо търкаля камъчета и мидени черупки. Бизоните са кореняци, а кореняците по тези места вече се броят на пръсти. Най-старите тук са пришълци от Румънско и Гръцко. Има и такива, които са избягали от балканджийските села и Македония през сушавите години, без да са виждали през живота си море. Сетне градът изведнъж се разрасна, изгуби му се краят кой откъде е. Коста и двамата му сина не искаха никого да знаят, държаха се като господари на цялото крайбрежие. Георгеос помнеше бащата на Коста – потопиха го през 43-та, докато пренасяше контрабандно оръжие. И тогава от оръжие се печелеше много. Дядо му, разправяха, увиснал на Балчишкото тържище заедно с трима чужденци, избягали от заточение. С тях обирал при лошо време търговските корабчета около Тауклиман и Калиакра. Преди това никой не бил чувал за крайбрежно пиратство. Четиримата кладели над скалите висок огън и се хващали с разперени ямурлуци на среднощно хоро. Въртели се около огъня, без да сключват хорото. Откъм морето светлината примигвала като окото на фар, мамела към опасния бряг. Останалото свършвали вятърът и вълните. На пиратите не им оставало друго, освен на съберат плячката. 

– Айде, да е хаирлия! – провиква се Георгеос и смачква на топка всички сметки от масите. – Който иска още, да поръчва. Аз черпя!

      Думите му потъват в тъмнината отвъд фенерите. Ицо Пъпката си е нахлюпил шапката чак до очите. Някъде високо в небето блести мостът.

– Яхара! – подвиква бай Алекси и отлива от облака в чашата си, преди да я допие. Вече е Архангел Михаил, трябва да има по капка за всички. И за Бизоните трябва да има – за бащата, за дядото на Коста. Някой ден ще отлеят и за него. Три пъти вятърът му събаря шапката в морето, лош знак е това, но Коста не ще и да знае. Важното е, че двамата му сина владеят морето от разлива на Камчия чак до устието на Дунава и не дават никой да дели мегдан с тях.

      Преди няколко дни най-старият от Бизоните издебна гърка, докато затваряше кръчмата. 

– Ясу! Остаряхме ние с тебе, Георгеос.

      – Остаряхме, бай Коста.

      Бяха на едни години, но Георгеос се обръщаше към него като към по-стар. Коста сам си наля от ракията и седна край една от масите. За хатър на госта си кръчмарят напълни и на себе си ракия вместо мастика. Пък и знаеше, че Коста не понася миризмата на мастиката.

      – От това море повече от един кош с риба вече не може да се изстиска. И ти го знаеш.

Георгеос мълчеше. И да беше казал нещо, Коста пак щеше да отсече:

      – Баста! Кажи на Виктория, че Андрея я иска. Тия дни ще минем да я вземем.

      – Ако речеш, да прегледаме сметките. А за Виктория не знам. Нея ще питам.

      – Баста! – повтори още по-тихо Коста. – За историята с инженерчето знаят всички. И за копелето му, дето ходи да го ражда чак в Шумен и сетне го даде на държавата, също знаят. Никого няма да питаш ти, ами й събирай парцалите и да се свършва.

      – Ще питам дъщеря си! – опита се да стои на своето Георгеос след втората чаша.

      – Дъщеря ли? Че аз не помня да си имал жена бе, Георгеос. Май оттам я взе ти, от същото място, дето сега тя остави онова, инженерското…

      Сви се лицето на гърка, сви се и ръката му, но колкото да улови по-здраво чашата.

      – Мене жена ми почина в Гърция – бавно рече той. – Яхара!

      – Яхара!

И се чукнаха.

 

 

      През открехнатата врата се промъкват куп объркани думи, търкалят се из кръчмата, препъват се в касите с празни бутилки и надничат в прозорчето на аквариума. Какво ли си говорят мъжете? Виктория иска да разплете нишката, да развие кълбото, но не може. Ръцете й са заети с чашите. Пред прозорчето на аквариума като пред обектив са се наредили фенерите, мъжете с ватенките, флотската фуражка на Ицо Пъпката, Бай Алекси и мостът с фосфорисциращите светлини, по който цъкат от удивление езиците на цяла Европа. И Бизоните са тук, застинали наполовина в сянката на вечерта, наполовина под светлината на фенерите. Вижда и белите ръце на инженерчето – меки и сръчни, ръцете припряно разкопчават копчетата на блузката й и дърпат перденцето на фургона. После разходка по вълнолома, студените ръце на Георгеос по бузата й и пак в кръчмата: “Барба Яни”, храна на рибките, мекицата на Ицо Пъпката и “Дай по един облак бе, душа!”. А за облака в душата? Ами пак облак. Наля си. Не е лошо. Мъжете се правят, че не забелязват нищо. А Георгеос й казва, че с Андрея ще й е добре. И изобщо при Бизоните. В златна вода си топят пръстите. Иначе и тримата са с единия крак в гроба, с другия – в затвора. Всичко на нея щяло да остане. Може пък да остане. Що да не остане. При Бизоните поне булдозерите скоро няма да дойдат.

      – Хайде! – сепва я гласът на Георгеос и чашата се изплъзва от ръцете й. Звънът на разбито стъкло разсича кълбото и пръска думите по пода.

      – Остави сега чашите. Хората чакат.

Говори й на гръцки. Ръцете му не се виждат, но се чува как си играят със стотинките в джоба на престилката. Навън вятърът се усилва. Появяват се първите зайчета върху гребена на вълните. В аквариума една червена рибка се щура уплашено, размахва безпомощно перки и изплува с обърнат корем. Георгеос взема ножа, насича я на парченца и ги изсипва в аквариума. Виктория вижда широко разтворените устички, вижда как рибките изплюват по-големите парченца и как отново се опитват да ги погълнат. Отвън мъжете стават и затискат парите с чиниите. Ицо Пъпката иска да си удари шапката о земята, но бай Алекси го улавя за яката и го подкарва пред себе си.

        – Яхара! – подвикват си гларусите и се понасят срещу вълните.

        Рибките са изяли храната и лениво се шляят из жабунясалата вода на аквариума. Според Виктория няма по-хищни рибки от декоративните.