От Иван Енчев

Тази дълга вечер се продъни! Часът на чувствата ръми ли, ръми: ситен дъждец кваси вселената на моята същност. Потъвам, потъвам в най-дълбокия въртоп на денонощието. Петлите на надеждата ми пеят до пресипване за разсъмването на най-честните чувства, насила приспивани цял ден, притиснати за гушата от гладното ежедневие в борбата за хляб.

    Сред тази среднощна разбуда в моя роден дом денят на делника ми е проснат на пода, капнал от умора и безпомощност. Кучетата на злобата са изяли своя кървав кокал. Чужбината е гребнала кръвен данък чак от сърцето ми. Чиновниците на бездушието – хронично сиви изрядни плъхове! – са изгризали ноктите на търпението ми. В този час на откровение часовникът кълца времето ситно-ситно като листа на млада зелка – а всяко парченце зачева нова утрин.

    Безмълвната нощ преживя и блещи безсънни кравешки очи към мене – не да ме дари с кърма от сочното си виме, а да ме схруска крадешката за десерт като зелена детелина в пазена ливада. Как не забелязвам тази опасност?! – Аз съм гол наивник! Затварям очи, жаден за явна целувка, от която се ражда временен живот, а не тайна надежда за мъртвата вечност на светците. Гласът на благословените митове ме гали с най-човешкото съзвучие на разума и съня на будното безвремие. Как не виждам, че крачка по крачка нагазвам в бездънната джунгла на нищото?!

    Скоро ще застина в черният ледник на тъмното – подобно древна мушица в янтарна бучка от епохата преди Потопа.

    Почакай нощ, не бързай, черна краво! Ако ще бъда детелина, нека да съм с четири корена!

    Сграбчвам се в ръка, превивам се като жилав кълн в утробата на дъбов жълъд.

    Плача сред ситния дъжд на моята човечност: в съседната стая, където съм израснал, едва мъждука дъхът на майка ми – блещука като жълта свещица сред делничен храм…

    Не бързай, безмилостна нощ! Почакай, развратнице дърта! Не дърпай опашка на дявол! Не бързай към тъмния залез! Не мръквай в сърцето на моята майка! Не бързай към звездната бездна! И утре е ден за мръкване.

Майка ми не залязва като сетния пламък на догаряща свещ. Изгрява тя – светла небесна сълза в окото на моя ангел пазител. Стрелва се право в душата ми – въглен от падащо слънце!..

    Мълча като грешник пред свята икона.

А вдън гърдите ми бие ли, бие най-тежката камбана. Треперя от мраз като премръзнал прелетен щъркел в гнездото си, прегазен от ледена майска градушка…

2010