От Ружа Велчева

Досие 9: Родопчанинът

Не знам, ако се бяхме видяли другаде, а не в сърцето на Родопите, дали щеше да припламне искрата между нас?…

Вековните елхи, бистрите потоци, долитащите отдалече жалби на медногласите чанове, тези огромни звезди над заоблените върхове… И тази  Руфинка, която е болна легнала, та всички скърбят за нея…

Родопчанинът беше истински син на земята си – интелигентен и сърдечен, пословично честен и трудолюбив. Бог му беше дал от всичко по много!

Имаше мек изговор. Думите, изречени от него, придобиваха нов, приказен отенък:  

За трагичната и героична история на този невероятен български край, в който баща му е създавал първите ТКЗС-та и пръв не е позволил децата му да са с турски имена… За  майка му, тази дребна женица, облъскана от суровия живот в планината и непосилния труд, която тайно от многобройните деца и внуци, на обяд разстилаше килимче на кревата, да се помоли на Аллах – да даде здраве на съпруга й, на четирите й деца – трима сина и една дъщеря – снажни и хубави – като планината край тях, на внуците…

Помнеше разказите за помохамеданчването – как три дена кървава текла реката и носела телата на посечените. Беше видял с очите си зазиданите иконички край прозорците на старата им къща, християнските кръстове в старите турски гробове, разровени при строежа на новото училище в градчето им.

Обичаше хубавата италианска музика и руската литература.

Всичко му беше интересно.

С него можеше да се говори за всичко.

Съхраненият патриархален дух на битието им в планината го правеше толкова уязвим и същевременно – защитен от светските изкушения на равнината…

Аз бях  чуждоземна птица, кацнала за миг сред дълъг път, отпила глътка красота в този забравен от Бога край…

Нямах право да разрушавам с любов този свят, населен с трагични предания, патриархални традиции и величествена природа.

Аз съм дъщеря на равнината, сестра на вятъра, любима на водните стихии…

Заслизах бавно от планината. Откраднах в сърцето си частица от този невероятен край.

Щастлива – бях докоснала слънцето.