От Сава Василев

* * *

 

      Първите дни от новата година се заредиха кишави. Наметната с одеялото, Николина обичаше да чете, подвила крака на огромния таблен креват, и да слуша как старата чугунена печка бумти и се задъхва от удоволствие. Истинска печка съкровище беше тази печка-бидон, самодейна заводска направа, домъкната в ателието й кой знае кога и от кого преди нея. Ателие май беше твърде превзета, купешка дума за това огромно, студено и олющено помещение, в което преми­наваше по-голямата част от зимното й време. Но печката си беше незаменима. От нея винаги миришеше на препечени филийки и преки­пяло кафе, а това я караше да се чувства уютно. Почти като в свой дом… Наслаждаваше се на дългите зимни часове, на просвирващия ня­къде горе, между гредите на покрива, зимен вятър; изобщо това са неповторими часове, моето самотно безвремие, както започнах да ги наричам. В един такъв ден телефонът прозвъня продължително.

      – Говорете със София!

      Връзката беше лоша, а гласът на телефонистката – сърдит.

      – Ало, Ники?

      – Аз съм, Иване, но не те чувам добре.

      Нещо в слушалката пращеше и шушнеше, други гласове, преграк­нали от шегите на техниката, отчаяно се търсеха из лабиринта от звуци, опитваха се да надвикат разстоянията и странните, почти космически сигнали, които ту се усилваха, ту заглъхваха като в гигантски пулсатор. Кой знае защо между тях се промъкваше проза­ичният припев на популярен шлагер: „Ву ле ву куше авек моа…“ Николина не знаеше френски, ала шлагерът затова си е шлагер – промъква се навсякъде и няма нужда от преводач. Когато мелодията се изгубваше, на нейното място се настаняваха някакви гласове; в този случай на друга двойка, която като тях се опитваше да раз­говаря.

      – Приложих всичките си професионални хватки, дори непозволе­ните, докато се добера до теб.

      – До кого?

      – До теб, разбира се. Всяка втора дума ли ще трябва да пов­таряме…?

      – Моля те, говори по-бавно и по-високо…

      – Не мога нито по-бавно, нито по-високо – каза мъжът. – И без това крещя като луд и ме слуша цялото учреждение. Все едно, че съм на трибуна.

      – Каква трибуна, бе, кой ходи посред зима на манифестации… Пък и детето беше болно.

      – Ники, опитай се да ме чуеш – в гласа на Иван се долавяха нотки на отчаяние. – Не става дума за никакви манифеста­ции, а за мен…

      – За кого?

      – За мен!

      „Искаш ли да спиш с мен, с мен, с мен…“ – настояваше про­клетият шлагер, без да се интересува от отговора.

      – В никакъв случай при мен! – паникьоса се жената. – Иван снощи внезапно се върна. Прекъснали му командировката заради ня­каква комисия или фирма, не разбрах точно добре, която щяла да разглежда проекта му…

      – Нищо не разбирам – каза Ники. – Всички говорим и нищо не разбираме.

      – Няма нищо за разбиране, вземам творческа командировка и пристигам при теб.

      – Ти си напълно ненормален, нали вече ти обясних, че Иван…

      – Вървете по дяволите с вашия Иван!

      – А аз ти казвам, че ми е писнало от Ивановци в тая държава.

      – Да не си посмял повече да ми се обаждаш!

      – „Искаш ли да спиш с мен?…“

      След това гласовете на мъжа и жената се изгубиха в хаоса. Преодолели гравитацията, останаха само те, но трябваше отново да се търсят и намират, да плуват в ефира, да се прилуняват, докато ги погълне дрезгавината на думите, които сега хвърчаха безтегловни във вселената на един нищо и никакъв кабел.

      – Ало, говорите ли?

      Този път гласът не беше сърдит, я вял и носов. За миг си представиха, че телефонистката има нещо общо с изпълнението на шлагера и се разсмяха.

      – Ненормални! – обобщи все така вяло гласът и се спотаи.

      – Сега се чува по-добре – каза Иван Калудов. – Мислиш ли, че ни подслушва?

      – Не зная. И не ми пука. Все едно, че си пред телефона на доверието. Тук вече откриха такъв.

      – Ти как си с него?

      – Мразя да говоря по телефони.

      – И според теб това звучи логично…

– Пак те чувам слабо, Иване, гласът ти се отдалечава. Вече си на друга планета, нали.

      – Не отлитам никъде, ти пак ще се опиташ да ми избягаш! Аз винаги съм бил тук, на земята. И когато пия, и когато си купувам за пет пари сюжети от бармани и гризутчии, не отлепям крак от нея!

      – Сега е по-добре. Повтори това за земята.

      – Казвам, че земята и кръгла и глупава и на това отгоре мно­го самотна. И че случайно си приличаме.

      – С теб?

      – Не, с мен едва ли. Какво правиш в момента?

      – Говоря дългопо телефона.

      – Хайде, стига. Питам сериозно. Какво те е закотвило там и ми пречи да те видя толкова време…

      – Добре, сериозно. Слушам как свири вятърът и си мисля за лятото. Помниш ли какво ми пожела, когато ме изпращаше? – „Дер­зай, Нике, дерзай, моя златна богиньо! Ако не откриеш будоара на Марциана, поне ще се попечеш край езерото и ще хванеш тен.“

      – Затова ли не се обади нито веднъж?

      – Не.

      – Тогава защо?

      – Защото богините нямат нужда от телефон и от току-що брако­съчетани мъже, които се правят на самотни.

      – …

      – Сега ти мълчиш.

      – Просто слушам дъха ти. Толкова си близо и толкова си далеч…

      – А аз чувам трамвая под прозореца ти.

      – Според Лилиев „трамвай“ е абсолютно непоетична дума…

      – Знам. Обаче и „каляска“ не ме устройва в такова кишаво време. Далчевизмите не помагат, Асене…

      – Добре. Кой разказва първи?

      – Ти.

      – Значи, предадох ръкописа, после няколко дни в Ис­пания. Оста­на­ло­то го знаеш: кафенето, редакцията, пак кафенето и пак редакцията…

– Малко ли е?

  – Може и да не е, но ми отесня кожата!

       – С теб винаги става така…

       – Не, не винаги. Наскоро четох първата си книга. Смях се, а ми беше тъжно. Реших да започна всичко отначало. Май съм пропуснал нещо…        

       – Не си. Не са те учили как се пропущат важните неща.

       – Ти пък откъде знаеш?

       – Знам. Нали ти бях жена.

       – А сега какво си?

      – Да, така е съвсем просто… Низ от случайности уж, разноцвет­ни камъчета, парченца глина, посяти в браздата, която минава през нас и в която сами ще се отроним. Като семена…

      – Хей, какво стана с играта? Изключваш точно когато не тряб­ва.

      – … и този разговор, и твоето отдалечаване, и зимата, и моето самотно безвремие – всичко е там, Иване.

      После връзката се разпадна, а Николина забрави да затвори слушалката. Как си с доверието, беше попитал Иван. Не, тук трябват други думи. Тази е прекалено романтична, нафталирана,  сантиментална. Време е да сменим реторичния костюм, да разпердушиним опротивелите езици на застарялата ни младост. Дори тези, които не разчитат на думи и писмена. Чак сега разбра, че се е родила такава – примирена и усърдна, умееща да чака цели векове, епохи. Заради единия миг на докосването. Първото, единствено твое докосване преди всички останали. Само твоето – преди и след това. Казах си простичко: “Намерих!” Усещам с възглавничките на пръстите си протеклото време, неуморната смърт на живота, миризмата на зеленявия бурен илюзии. Кой казва, има време за живот, има време за смърт, щом живите все се опитват да възкресяват времената на мъртвите. Какво ги води натам?… Животът бавно умира, потъва някъде в пепелта за сто, двеста, хиляда години, а после изгърбва вкаменелия си скелет в нечие нищо неподозиращо тяло. Зад него невидима пристъпва Смъртта в най-пищни одежди и зелено оперение. Останалото е ясно. Гробарят копае, набързо раздават пешкирите. (Ако не ги е страх от анулиране на проекта, викат археолога.) Какво пък, като всяка черна работа и тази няма свършване…