От Иван Енчев
(Съвременна приказка)
Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
/Носачи на реклами, 1934/
Атанас Далчев
Преди доста години, след като приключил всичкото свое вземане-даване с Този свят, Духът на един много важен Другар, без да се замисли, се запътил право към отвъдния Рай. Бил сигурен, че като стар партиен и държавен фактор от първа величина, баш там му е мястото да прекара продължението на вечното си битие. Но сметките му излезли от калпави по-калпави.
Пред вратите на отвъдния Рай главният митничар Свети Петър, оня, същият, дето в библейско време три пъти се отрекъл от Спасителя Христос преди Разпятието, му изкомандвал сърдито:
– Марш от тука, господине! Ти си за отвъдния Ад! Тъй рече вашата демокрация от земния Рай, както пеете за своята държава в официалния си химн. Нали знаеш: „Глас народен – глас Божи!”
Духът се слисал от изненада, но хич и не направил опит да корумпира някой друг отвъден райски митничар. В джобовете му тропкали само тиквени семки от стария социализъм и шикалки от новата демокрация. Нямал кеш никаква валута, нито някакъв златен пръстен или медальон. Отдавна не получавал пенсия. Да не приказваме за кредитна карта и чекова книжка. Нали се бил запътил право към отвъдния Рай!
И тъй, по живо, по здраво Духът тръгнал с тиха маршова стъпка право към занданите на отвъдния Ад. Влязъл там съвсем по домашному, речи го, само с една протъркана раница, в която се мандахерцали кат бельо и бръснарски комплект, без гребен. Някъде по трибуните на своята слънчева кариера бил поръсил своя рошав перчем.
„Ад като ад! – рекъл си окуражително Духът. – Ще се посниша малко, докато премине адовият вятър на промяната, и ще продължа да си я карам, както си знам от време оно.” Речено-сторено! За добра служба и стоическо партийно поведение адовата администрация го освободила предсрочно. Точно, както му била предрекла на ръка една улична врачка, дето леела куршум против уроки, уплах, завист и всякакви други нашенски мурафети. Било още по времената, когато циганите не били прекръстени на роми и не се облажавали от мобилна магистрална любов срещу всякаква валута.
То, туй, хубаво, ала тъкмо на излизане от портала на отвъдния Ад една разгонена черна котка му пресякла пътя. „Таз работа хич не е на добро!” – рекъл си тихичко Духът. Завъртял се три пъти на пета, плюл си в пазвата и продължил напред. Минал път, колкото минал, и що да види? Очите му се опулили като зъркелите на скопено теле към вестник с апачик порно реклами. Насреща му се извисявала кула с огромен часовник, но от четирите й страни бил изписан все различен час. Отстрани на новия магистрален път стърчала една яко разголена женичка с доволно вапцано лице, речи я невръстно момиче. Той не знаел, че тя е нашенска емигрантка в покрайнините на Западния рай. Срам, не срам, попитал я:
– Абе, другарко, какъв е тоз часовник, дето не показва еднакво време от всяка страна, както е по партийния устав?
Духът хич и не подозирал, че доволно вапцаната женичка не го виждала – нали е дух. Повторил по-извисоко въпроса си със своя дрезгав глас.
Женичката, която сигурно била и екстрасенс по съвместителство, не го виждала, но била понаучена да чува гласове от отвъдното.
– Бреей! Амъ ти ут облака ли падаш, бате? – рекла весело тя и току запяла кълчешком точно като една същинска поп-фолк звезда, която Духът нямало как да познава, нали отдавна бил в отвъдна емиграция:
На тоз къща от запад –
сичкото хора зяпат
американското време,
от изток руското дреме,
а на север кючек играй
сичкото ромски Рай.
Ай шукарие, дай, долар, дай…
– Разбрах, разбрах! – прекъснал съблазнителното кълчене Духът. Ухилил се до уши. Нямал време за празни приказки. Търтил презглава право на изток. Хич не я чул повече женичката, дето му казвала: „Батей, дай сто долара и кату нищо шъ тъ пратя на седмуто нибе!”
Тананикайки фалшиво песента „Интернационала”, Духът преминал през три земи и три морета. Вървял все на изток. „Ако ще се мре, у дома да е!” – мълвял си той и бързал ли, бързал. И ето, че най-накрая пресякъл държавната граница на България през студената есен на 2012 година. Било в четвъртък посред нощ, един ден преди края на света на 21 декември, според пророческия календар на древните маи в Мексико.
Духът се втурнал вихром по старите пътеки на своята слава. Навсякъде цъкал с език отчаяно и не вярвал нито на очите си, нито на ушите си. Както се вика: „Брани, Боже, и опази!” След три дена и три нощи ходене току си рекъл отчаяно: „Ах, защо не се сбъдна краят на света, да не виждам таз разсипия на цялата държава! По-добре да си бях останал в отвъдния Ад.” – Въздъхнал жално и посегнал да си скубе косите. Шепата на треперещата му ръка останала съвсем празна – също като джобовете на повечето негови сънародници.
Разочарованият Дух не сколасал да се поклони на гробовете на майка си и баща си. Духтил право към отвъдния Ад. Щял да потърси милостиня от тамкашните централни власти. На колене щял да им се примоли повече да не го награждават да се връща в родната си държава. Никога! Много бил обиден. Неговите спомени скимтели като бездомни старци край прага на ограбен манастир. Пред кого да се изповяда и причести като за пред Второто пришествие?
Рекъл си: „Ама, че съм глупав! Защо ми трябваше да дърпам дявола за опашката!” Той вече нямал вяра и на себе си, камо ли на някой друг в тази разграбена държава. Никой не милеел тук за земното битие на обикновените хора, та да се сети и за хала на отвъдните?..
2012