От Ружа Велчева

Досие 12: Самотникът

 

          САМОТАТА

не е само

блестящата дреха,

под която крием усърдно

изранената си душа…

 

Самотата

не е само

отровна стрела,

с която сами

сме се приковали

на границата

между доброто и злото…

 

Понякога

                    тя е невидимо,

но  усърдно паяче….

 

Здрави мрежи тъче

упоритото паяче

на ръба

на чашите,

с които пием наздравица

двама със теб…

 

Колкото и странно да звучи, точно Самотникът е човекът, който ме въведе  в тънкостите на политиката. До Нежната революция през 1989 година не съм членувала в никаква партия. Всъщност имаше само една, а аз съм поет по душа, не приемам ограниченията. По същата причина съм и заклета републиканка – не мога да понеса мисълта за наследствено предаване на властта и абсолютизма.

            Когато на 12.01. 1990 г. във Велико Търново се учреди организация на Зелената партия в България, аз бях сред учредителите. Екологията прилягаше на моето отношение към природата и хората.

Нямаше скучна идеология, а  преди всичко – действие.

Първата година беше година на надеждата.

Втората – на проглеждането.

Следващите – на последователните разочарования…

За да стигнем до последните години, в които ме обзема неистово ожесточение от това, че позволихме да ни излъжат.

Всичко в държавата се сложи на тезгяха за продан, всичко, което е градил с труд и  лишения  БЪЛГАРСКИЯТ  НАРОД :

Селата потънаха в руини. Все по-малко комини пушат зиме там – огорчени и унизени, забравени, един по един, старите хора полягат в пръста.

Градовете сега – достойно описани някога от Смирненски – по-добре от него едва ли ще го направя.

Децата ни – по пуста чужбина…

Но тогава, в зората на демокрацията, ние бяхме повярвали, че светът става нов, по-справедлив и прекрасен…

Лепяхме по нощите дръзки плакати, агитирахме по села и градове. С часове заседавахме, анализирахме, подготвяхме поредните избори…

Тогава Соломон Паси, Филип Димитров, Любомир Иванов бяха членове на Зелената партия и бяхме на равна нога. Сега съдбата ги е изстреляла високо нагоре, едва ли се сещат за нас… Единствен Александър Каракачанов остана същият – не напълня, не забогатя, истински Дон Кихот на българската политика!…

Изгубих толкова много време – лиших децата си от ласка и внимание, не написах книгите, които носех в душата си, не спях като хората, не натрупах пари и имоти….

Все бягахме, все бързахме, все за после оставяхме другото, маловажното… Все в името на високите идеали.

Самотникът беше странен човек – педантичен и разпилян. Припрян и същевременно – флегматичен. Раздаваше се за идеята без резерви и скептично оценяваше всяко свое действие.

Талантлив и умен, широко скроен и неспокоен дух, той носеше въплътена в себе си противоречивостта на своето, на нашето време.

Харесвах неговата всеотдайност и със свито сърце започнах да откривам белезите на една крещяща, духовна самота.

Отчужди се от семейство и близки.

Имаше винаги приятели за маса и почти никой до него, когато имаше нужда от една само добра дума.

Когато имаше пари, имаха всички край него. Когато няма – няма само той.

Толкова предателства, че се изгуби в лабиринта от интриги, удари под кръста и пладнешки грабежи.

Постепенно се остави на течението да го повлече бавно и безвъзвратно.

Безкрайна умора пълзи по вените му.

Отекчен, огорчен, предаден, този достоен мъж сега бавно, като призраен кораб, плува наникъде…

И само в горящите още зеници напира, въпреки всичко и всички, една безкрайна, поразяваща доброта.