От Сава Василев
* * *
Ръкопис на Асен Калудов в синьото тефтерче
След продължителното препускане с бойните колесници, в което сам бе взел участие, императорът си почиваше на носилката, закрепена върху гърбовете на два обозни коня, обкичени с пера и наметнати с пурпурни плащеници. Около него се простираха плодни земи, шумяха пенливи потоци; между вековни дървета, подплашен от звъна на оръжието и войнишките гласове, прибягваше наплоден дивеч.
Все още възбуден и доволен от зрелището, което беше доставил на изморените си войници, Траян се вслушваше в тътена на двата легиона, покрити с прахта и славата на толкова отвоювани земи и битки. Палещото слънце на Тракия вещаеше края на лятото и още повече го караше да бърза на север, към земите оттатък Хемус, където навярно вече беше стигнал неговият челен отряд. Императорът разхлаби ремъка на шлема си, помисли малко, после го свали; нали тази земя беше негова, послушна на императорската му десница– от какво следваше да се бои. И като повика най-близкия от свитата, заповяда да му донесат вино, а на войниците – да пеят.
В същото време една римска манипула се промъкваше през гъстообраслите долномизийски земи към бъдещото средище на късната римска империя и града, който много по-късно, в годините на император Валент, щеше да бъде нейна временна столица. Към този непостроен още град пътуваше Траян, за да му даде името на любимата си сестра Марциана, но добре знаеше племената, населяващи тукашните земи. Траките, или варварите, както ги беше нарекъл венценосният Омир, бяха костелив орех. Неведнъж бяха спирали те марша на войските му, неведнъж по време на бой бе търсил в очите им гняв или страх, ала не беше откривал нищо. И това беше най-страшното. Родени земеделци, траките носеха в сърцата си култа към земята, която им даваше хляба и виното и ги избавяше от земните мъки, та изпращаха с радост и песни мъртвите си. От пленниците, живели в становете му, знаеше, че и боговете им са като тях, или, по-вярно, те приличат на боговете, които са си избрали. Изобщо – бяха жестоки и свободолюбиви племена, пръснати чак до земите на Дечебал, с чиито войни се родееха, но и воюваха, защото даките бяха войнолюбиви и ненаситни за земя и оръжие. Императорът много пъти бе слушал песните им край пленническите огньове, но това, което виждаха очите му и което изпитваше десницата му, не можеше да се сравни с писанията на Еофор и Теопомп, със словата в „Историята“ на Херодот и с Тукидидовата „Археология“, още по-малко с писанията на Хекатий и Хеланик, изпълнени с презрение към нисшите, непознаващи писмената и нямащи своя държава и памет. И като извади от изящно инкрустираната кутийка от сандалово дърво стилото и нова восъчна плочка, императорът записа: „Перото е по-силно от меча, казах си, нали историята е думи, а думите се пишат с перо. Само че и перото като меча попада в различни ръце и слави своя род, а чуждите поругава. И понеже не боговете са създали хората, а хората са създали боговете по свой образ и подобие, и боговете грешат. А щом и боговете грешат – спасение няма!“