Летище за пеликани (роман партитура)

 

От Сава Василев

ФАРОПАЗАЧКАТА, КАПИТАНИТЕ ОТ ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ И ПАПАГАЛИТЕ

    разказ от Асен Калудов в окръжния ежеседмичник в. „Пролет“

 

      Между две отпрани дъски, на самия край на кейчето, Ставраки и Момчето ловяха риба. Откъде се взе малкият му приятел, Ставраки не разбра. Такива момчета в градчето колкото щеш. Лете повечето носеха увиснали в раменете моряшки фланелки и ловко цвъкаха слюнка през зъби… Момчето идваше всяка сутрин и сядаше от лявата му страна. Струваше му се, че там рибата кълве повече. Ставраки свикна с него; носеше втора въдица и още малко храна в кошчето. Е, случваше се Момчето да се появи чак привечер. Тогава Ставраки му показваше уловената риба, обаче за изтърваната премълчаваше. Беше най-старият от рибарите и отдавна не излизаше с другите в морето. Момчето ловеше ловко. Понякога рибарската му чанта натежаваше повече от кошлето на Ставраки.

      – Кхе! – казваше старецът, а Момчето не разбираше дали му се присмива, или кашля. – Имаш лека ръка.

      Ставраки вареше рибата на чорба или я печеше, а Момчето донасяше новини от градчето. То беше малко градче, с тясна ивица едрозърнест пясък. В единия му край, като изхвърлени от морето, се белееха няколко рибарски хижи, оплетени в мрежи и сухи крайбрежни тръни, които вятърът късаше от скалите и търкаляше към брега. Някога тук е било пристанище – то се познаваше по малкия каменен вълнолом и запустялата кула на фара. Ставраки разправяше на Момчето, че товарели гемии с жито и вино, а разтоварвали тютюн, захар и осолено в каци месо. Веднъж в годината спирал да попълни запасите си с вода някой голям презокеански кораб. Тогава градчето се преобразявало. Първи по трапа се спущали моряците и на групи се отправяли към единствената кръчма в градчето. Те, като всички моряци по света, пиели много, пиели, докато пропият и последното пени от заплатата си, която дебелият стар боцман раздавал след дълги заплахи и молби преди акустирането на кораба. И понеже заплатите били малки, а гърлата на моряците големи, неудовлетворението бивало всеобщо; песните се смесвали с най-солените морски ругатни на всички езици и скоро пред кръчмата се организирал импровизиран пазар, от който можело да се купи всичко за едно околосветско пътешествие…

      Отдавна нищо необикновено не беше се случвало в градчето. Наистина, понякога спираше малкото бяло корабче, което разхождаше туристите от големия град, но Момчето вече живееше с онази невероятна история за Фаропазачката и това не можеше истински да го развълнува. Все пак и то, като всички останали деца, хукваше към пристанището, когато чуеше сигнала за обиране на въжетата. Юнгите дълго и важнозавързваха корабчето за гърба на стария вълнолом и чак тогава спускаха трапа. По него се изсипваше тълпа любопитни хора с шарени дрехи, до един въоръжени с фотоапарати. Обективите отхапваха лакоми хапки отпейзажа, отмъквахапарчета от къщи, екзотични цветя и дървета, птици със странно оперение, любопитни муцуни на кучета, загорели хлапета в моряшки фланелки с пръст, забит до кокалчето в носа – изобщо всичко, което можеше да се отмъкне от едно рибарско градче с неясно минало и не чак толкова голяма туристическа слава.

      – Аз си тръгвам – каза Момчето и изсипа рибата си в кошчето на Ставраки.

      – Кхе – завъртя глава той. – Довечера ще излезе вятър. Отначало едва забележимо ще побелеят гърбовете на вълните, после бялото ще кипне отвсякъде. Пази се от човек с черна брада и много сини очи. Ако те попита кой си, кажи, че си внук на онази, която пазеше фара и плетеше шалчета.

      Момчето беше свикнало със странните думи на Ставраки, затова само кимна с глава и забърза към другия край на градчето, където всеки празничен ден се отваряше птичият пазар. Там къщите стигаха чак до морето и май се страхуваха то да не ги прегърне някоя вечер, защото се бяха наклонили назад и здраво опираха гърбове о скалистия бряг… Когато вятърът тръгнеше откъм морето, първо свирваше между лисичите муцуни на лодките и чак тогава се втурваше по стръмните криволичещи улички към гръцката махала, където птицепродавците изнасяха кафезите с птиците. Момчето криеше в джоба си една едра банкнота и се надяваше един ден с нея да си купи говорещ папагал. За съжаление обаче такива птици отдавна вече никой не продаваше. Тогава си казваше, че не би било лошо, ако вместо бялото корабче, което разхождаше туристите от големия град, спреше поне веднъж някой голям презокеански кораб. Моряците непременно щяха да пропият и последното пени от заплатата си, а след това щяха да разпродадат част от богатствата си, между които можеше да попадне и някой престарял говорещ папагал.

      Докато двамата със Ставраки клечаха на кейчето, а хижите все тъй мълчаливо подпираха с раменете си градчето, Момчето се опитваше да разбере дали някога е можело да се купи такъв папагал. Ставраки не бързаше да отговори. Първо изтегляше въдицата, сменяше стръвта и чак тогава казваше „кхе“, а Момчето не знаеше дали му се присмива или кашля. „О, казваше Ставраки, някога се случваха толкова необичайни неща!” и разказваше историята за двата говорещи папагала на Фаропазачката, които изчезнали в деня, в който завинаги угаснало окото на фара. После между камъните поникнала трева и така незабележимо бързо около фара запустяло. Но това никога нямало да се случи, ако веднъж от един презокеански кораб не слязъл млад мъж с късо подстригана черна брада и много сини очи. Веднага щом стъпил на брега, той се отправил към фара. Отначало не всички разбрали, че е чужденец, но че бил капитан от далечно плаване, в това нямало никакво съмнение. То се познавало не само по флотската фуражка с кокалена кокарда и по дървеното куфарче, в което имало цял комплект лули и тютюн за едно околосветско пътешествие (в това всеки бил готов да се обзаложи), но и по очите – присвити и дълбоки, тесякаш гледали над главите на хората и претърсвали хоризонта. На пръв поглед нямало нищо тревожно, защото във фара живеела Фаропазачката, а при нея понякога се отбивали старите капитани от далечно плаване. Фаропазачката била много красива. (Така поне казвали юнгите, които й носели храна от флотската кухня, а юнгите, както се знае, разбират от жени.) Фаропазачката живеела много самотно и убивала времето с плетене на капитански шалчета. Когато някой от старите капитани се пенсионирал, тя му подарявала шалче. То било точно толкова дълго и бяло, колкото дълга и бяла бивала следата от витлото на неговия кораб. Капитаните се разполагали около масата, Фаропазачката навивала стария английски механизъм на фара, като изтегляла едната от двете тежки месингови топки, и започвала да плете. Капитаните почиствали внимателно лулите си, натъпквали ги отново с тютюн и всеки от тях разказвал по една морска история и изпушвал по една лула. Слушали, без да се учудват и без да се прекъсват един друг. Тъкмо преди края на историята Фаропазачката наливала в единствената чашка кафе и я поднасяла на уморения разказвач. Чашката била изработена от стар, матовобял порцелан. От двете й страни древен майстор бил изрисувал два папагала – зелен и оранжев. Папагалите били много бъбриви и често разваляли настроението на капитаните, понеже обичали да повтарят думите на разказвача. Скоро той се обърквал и от това излизало една съвсем заплетена история като тази, която ви разказвам сега, на всички им доскучавало и ставали да си ходят. Иначе двата папагала били добре възпитани. Поне дотолкова, доколкото могат да се възпитат два разноцветни папагала, преди да чуят как най-старите и най-дебелите боцмани по всички морета и океани разгонват ожаднелите моряци, за да не пропият и последното пени от заплатата си много преди края на пътешествието…

      Тъкмо след една такава капитанска история пристигнал онзи странен човек. Какво точно се случило между него и Фаропазачката, никой не разбрал, но скоро всички се успокоили, защото го видели да излиза от фара (в едната си ръка стискал дървеното куфарче с онзи комплект лули и тютюн за цяло околосветско пътешествие) и да се отправя към рибарските хижи. Мъжът си купил лодка, а рибарите, които не се страхували, че рибата в морето може да свърши, му изплели мрежа. И всичко тръгнало по старому: котешкото око на фара се въртяло и намигало с “Ето ме, ето ме!” на закъснелите лодки. “Бързайте, бързайте!” – тревожно ги подканяло, когато се задавала буря. “Внимание! Внимание!” – присвятвкало загрижено, ако мъглата се сгъстявала и скалите дебнели като акули, притаени под водата… След месец в градчето спрял кораб, моряците натоварили стотина бурета с прясна вода и пропили последното пени от заплатата си много преди края на пътешествието. Привечер корабът отплавал, хлапетата размахали над главите си моряшките фланелки, а малко преди да напусне залива и да излезе в открито море, капитанът заповядал да надуят сирената. Същата вечер фарът ослепял и големите презокеански кораби не се отклонявали вече от пътя си. Вместо тях на кейчето взело да акустира малкото туристическо корабче.  

_______

 

      Птицепродавците бяха наредили кафезите си по перваза за венецианския фонтан. По необичайното оживление около фонтана Момчето разбра, че се е случило нещо необикновено. Докато се провираше между навалицата, някой измъкна от джоба му банкнотата, но то не усети нищо, защото погледът му прикова старец в избелял хитон, препасан с конопена връв. Огромна черна брада скриваше лицето на стареца, обаче в очите, необичайно дълбоки и сини, имаше нещо познато – нещо от злачността на вълните. В ръката си старецът държеше стара порцеланова чаша с два бъбриви папагала – зелен и оранжев. Тълпата наоколо му се превиваше от смях; папагалите ругаеха с такива думи, че и най-калените боцмани от всички морета и океани биха потънали от срам заедно с текилажа и целия екипаж, ако можеха да ги чуят.

– Колко струва? – Момчето посочи чашата и бръкна в джоба си за банкнотата. Хората се разсмяха още по-силно. Банкнотата я нямаше.

– Не се продава – каза старецът.

             – Аз съм внук на онази, дето пазеше фара и плетеше шалчета – сети се да каже Момчето и бузите му пламнаха от лъжата.

       Тогава старецът му подаде чашата, а тълпата се отдръпна, за да му стори път. Видяха го да тръгва към морето. Докато тълпата го сподиряше с поглед, Момчето скри чашата под фланелката си и се завтече към хижата на Ставраки. Преди да се промуши по тесните крайбрежни улички, не издържа, спря и я извади, за да се полюбува на папагалите. Те като че ли бяха задрямали, защото неочаквано се рапърхаха. Ръцете на Момчето трепнаха, чашата се разби върху каменните плочи (с такива плочи бяха застлани всички улици на градчето). Още не се беше съвзело от изненадата, а ето че двата папагала – зеленият и оранжевият – отлетяха в неизвестна посока. Момчето за малко не се разплака, но се сети, че носи моряшка фланелка и мечтае да стане юнга, затова само присви очи срещу вятъра. Той свирна първо между лисичите муцуни на лодките, после разроши косата му. Отначало едва забележимо побеляха гърбовете на вълните, след това бялото кипна отвсякъде. Бурята се изви неочаквано и пак така неочаквано отмина. Момчето отвори шепата си и видя в нея две перушинки – зелена и оранжева. Стори му се, че отдолу фарът се завъртя и приятелски му намимгна с единственото си око.

       Когато Момчето потропа на вратата на хижата, Ставраки беше сварил чорбата и го чакаше. На прага разтвори шепа, но преди да му покаже перушинките, вятърът ги грабна и ги скри в невидимия си джоб.

– Кхе! – каза Ставраки и затвори вратата след него. Сега вече Момчето наистина щеше да се разплаче, но пак не разбра дали старецът кашля, или му се присмива. А и от чорбата в хижата миришеше толкова апетитно, че то само преглътна и веднага забрави всичко, което му се беше случило…

 

Вашият коментар