От Владимир Шумелов
Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, е малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо.
Това едва ли може да се каже за полския писател Анджей Сташук. За него пишат, че е един от най-популярните съвременни полски автори – белетрист, поет, есеист, публицист, драматург, автор на над 20 книги и носител на престижни литературни награди (за книгата „По пътя за Бабадаг“, за която ще стане дума в този текст, той получава най-авторитетната полска литературна награда „Нике“ през 2005 г.). На български е издадена още една негова книга – „Галицийски истории“ през 2010 г., отново в изд. „Парадокс“. Онова, което се натрапва от пръв поглед в презентациите на неговите книги (говоря за тези на български), е красотата на неговото писане и проникновението, с което разкрива живота в редица страни от бившия Източен блок през 90-те години. Освен това той си е извоювал така необходимата свобода, самота и независимост, като живее и ръководи собственото си издателство „Чарне“ в усамотен район в планините Ниски Бискиди до границата със Словакия (иначе е родом от Варшава и не завършва дори средното си образование, но за сметка на това практикува различни професии, лежи в затвора като дезертьор от армията, сътрудничи на различни опозиционни издания; понякога си мислех – какъв ли в действителност е авторът – „безделник“, „тунедядец“ като Бродски от съветския му период, или просто добър писател).
За разлика от сборника „Галицийски истории“ романът „По пътя за Бабадаг“ е малко по-особена белетристична книга, странна, но не непонятна – тя събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., „без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да започвам всичко отначало…“
Структурно книгата е сборник от 14 глави, текстове, които полуесеистично разказват/анализират видяното от наратора в различни държави от Източна и Централна Европа (и частично Балканите) през 90-те години на миналия век. Ролята на интро играе встъпителната глава „Този страх“. Началото на тази травелогия е в първата половина на 80-те, когато авторът просто кръстосва Полша. И за него тя е terraincognita; това не е Полша, която знаем всички, а наниз от картини, „претекст“ – повод да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена „фантастична география“. Един въпрос витае обаче над читателя от началото до края на тази книга: защо авторът пътува по тези маршрути, по тези земи, изоставени от Бога, неизвестни никому; защо не избира заклинателните за пътешественици Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Сидни…? Отговорът не е еднозначен. Епидермалният е: „За мен това бяха обекти на картата [Париж, Лондон…], червени или черни точки, изгубени сред зелен и лазурен безкрай. Чистите звуци не ме привличаха. Историите, които се свързваха с тях, бяха фикция. Запълваха времето и убиваха скуката. В онези далечни времена всяко пътуване надалеч приличаше на бягство. Миришеше на истерия и отчаяние.“
В отделните глави като в добър пътешественически роман ще намерим многобройни и интересни етнографски особености, географски реалии, обществено-политически подробности, малко народопсихология, лични приятелства и неочаквани срещи в деветте страни от Източна, Централна и Югоизточна Европа, които Сташук посещава.
Досещам се колко трудно се пишат подобни книги. Не искат само пътища и шляене, но и много четене и систематизиране на информация после. Доста от текстовете в тази книги са предварително публикувани в „Жечпосполита“, „Тигодник повшехни“, „Красногруд“, „Пшекруй“, „Газета виборча“, но обединени и систематизирани в книжно тяло, те наистина звучат в романово единство. Какъв роман – не се наемам да определя, може би някаква онтология на пътуването, на географията (или обратното), някакъв вид дневник (като този „Х-тимен дневник“ на „философския контрабандист Мишел Турние), роман за толерантността и преодоляните граници, пространства и времена, роман за историята, философията, религията и нравите… „Описвам миналото и пространството, защото нищо друго няма. Вечна Задушница.“ Донякъде напомня „Професия фоторепортер“ на Антониони. Но повече на есетата на Збигнев Херберт в „Натюрморт с юзда“, на текстове на Е. М. Чоран. И първоначалният подтик е някаква дреболия, която авторът пази и събира през годините на своите пътешествия – билет, снимка…, застинали късчета живот, които можем да доизмисляме и оформяме в истории. Тогава можеш да кажеш: „майната му на всичко и тръгвам за Абони, за онази дупка в центъра на Унгарската низина край Солнок, от един кучи гъз в друг.“ Като Джак Керуак. Като роудмувитата на Вим Вендерс…
P.S. В края на есента (2013 г.) полските „литературни бунтари“ Анджей Сташук и Кшищоф Варга посетиха София и Пловдив по покана на българският им издател тук – изд. „Парадокс“.
Анджей Сташук. По пътя за Бабадаг (пр. от полски Диляна Денчева). С., „Парадокс“, 2010.