От Сава Василев
НИКОЛИНА
бележки от едно пътуване
След онзи разговор появяването му през октомври не ме изненада. Денят беше непривично топъл – един от онези случайно изпаднали от кошницата на лятото дни, които приличат на лъскави монети по пътя към вечността. Колата подмина разклона и спря на двадесетина метра в първата отбивка. Хлопна вратата, подпря се на калника и запали цигара. Димът се стрелна лек и незабележим като след пистолетен изстрел. Точно така – като изстрел в тишината, която бавно ме превземаше.
Изчака спокойно да приключим работата по терена и едва тогава ми махна с ръка. Какво пък, и това си е среща...
В колата мълчим. Асен гледа разсеяно пред себе си и рисковано изпреварва. Зад привидно леките движения на волана избива истинският му характер – агресивен и неотстъпчив към останалите по пътя. Винаги сядам на задната седалка. Там ми е широко и удобно; освен това мога да наблюдавам лицето му в огледалото за обратно виждане – сега малко отегчено и измахнато след продължителното пътуване.
– Искам да започна отначало. Искам да си припомня цялата азбука, преди да започна да пиша отново!
Не зная какво да му отговоря, но се досещам, че държи да продължи онзи разговор. Опитвам се да сменя темата:
– Как пътува?
– Зле – промърморва, – когато съм сам, автостопът изобщо не върви.
Сигурно е било предизвикателство, защото момичето се появи изведнъж. С джинсов гащиризон и кожено венче, разполовяващо високото й чело, това момиче си беше опасна засада за всеки шофьор… Десните колела закачиха банкета, тромавото туловище на раздрънкания москвич поднесе и се завъртя. На милиметри от предната броня, избягвайки удара, профуча камион. След това пътят опустя. Двигателят на колата изгасна. Заклещени в злокобната тишина, тримата не помръдваха. Във въздуха увисна съсъкът на колела по излъскан асфалт – разгневена, съдбата отнасяше заканите си.
Момичето приближи спокойно и пак така спокойно се настани отпред. Бива си я, рече си Николина, докато разтриваше натъртеното си рамо. Ядосаха я не толкова болката и годините на момичето, колкото небрежното предизвикателство, с което изкушаваше мъжете. А може би и самата смърт, мина й нелепата мисъл, дори когато ти се явява като миризлива тенекиена кутия с четири колела…
Докато Асен се опитваше да запали двигателя, Николина разбра, че и други неща са се случили. Или предстоят да се случат. Асен не се обърна, не попита дали е пострадала. Огледалото за обратно виждане отразяваше учудващо спокойно, дори бих казала разсеяно лице. Все пак една тънка резка между веждите издайничестваше за онова, с което се бяхме разминали... Тримата продължаваха глупаво да мълчат. Това автостоп ли е или конспиративна явка, едва се удържаше да не изкрещи, а вместо това горчиво се усмихна – в очакване на паролата и най-невинните думи бяха излишни. Опита да се намести по-удобно. Нещо я заслепи, накара я да присвие очи. Промени ъгъла и успя да различи окото на самотен километричен камък. Камъкът беше силно наклонен, олющен; едва сега Николина забеляза свежите цветя в основата му и червената лента, с която бяха привързани. Стори й се, че окото зловещо й намигна.
– Какво чакаме още? – опита се да бъде спокойна, но гласът я издаде. Беше същият, с който разпитваше баба Калина за детските си страхове.
– Следващия камион!
После Асен потегли рязко, гумите на колата изсвириха. Без да иска разрешение, момичето спусна прозореца и разпери пръсти срещу вятъра. Едно листо се втурна през прозореца, оплете се в косите му и затрептя. Замириса на село, на суха вършина и клечоляк. Толкова силно, че гъделичкаше ноздрите и сладнеше като скъп, изтърбушен от годините спомен.
– Аз съм Тони – каза най-сетне момичето. – Срещу онзи километричен камък има спирка по желание, но шофьорите никога не спират.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Николина дори се разнежи. Вятърът, който преминаваше през косите на момичето, идеше направо от бабиния й двор, от равната поляна с живия плет, от цветовете на кобилицата и небесния дъжд, без които не можеха да се помирят страхът и надеждата. За миг й се стори, че я докосва мъжка ръка с нежни като на момиче пръсти. Пръсти, по които има следи от чужди лица.