Летище за пеликани (роман партитура)

 

От Сава Василев

 

Чисти грехове

 

Разказ на Асен Калудов във в. “Литературен свят”

                                          

      Чувството за вина ме напусна окончателно. Сега се стра­ху­вам за чуждата, защото съвестта ми е така устроена – да по­ема тежестта на хорските грехове, а за собствените да не­хае. Някога си внушавах противното. Казвах си: душата първом тряб­ва добре да изпосталее, да си отхрани свой глад, че да раз­бере що е грях. Нататък е лесно. А излезе иначе…

      Всичко започна с приятелството. То нали е най-силното и най-слабото между мъжете – каква вина тогава! Преди да го про­веря истински, реших да го разпъна върху листа. Първото из­ре­чение гласеше: „От тук до онзи полигон са стотици ки­ло­мет­ри разстояние, а телефонният кабел ги скъсява и прави гла­совете опасно близки.“ Сложих точка и зачаках – дано тя спа­си обърканите ми и недописани мисли до по-добри времена.

      Докато чаках, Мария започна да ми се обажда по никое вре­ме и да подрежда нещата със „сега“ и  „днес“, но за мен всич­­ки „сега“ означаваха „утре“. Така изпреварваше утрото (всъщ­­­ност тя изпреварваше толкова излишни неща), защото зна­е­ше, че сме безвъзвратно закъснели. Свързваше ни не само те­ле­фонът. Още докато ни запознаваха, открих, че в джобовете си кри­ем магнити, които непреодолимо ни привличат. Казах си: джо­бът е опасно нещо, защото може да побере и онзи магнит на ду­шата, за който в тялото не е останало място.

      Двамата с Мария никога не говорим за Александър и за не­­говата работа. Понякога си четем на глас писмата, които ни из­праща, или просто ги разменяме. Написаното в тях няма нищо об­що с адресата; предназначено е за липсващия трети, за „дру­гия“, който крепи  и обезмисля поредното „нас“. Отначало мис­­лех да се разбунтувам – защо ще ми натрапват ролята на на­­рочен свидетел, по-вярно на заставен наивник, който чете пис­мата на друг? Но скоро разбрах – и това е ловък ход на по­­дателя. Сякаш от мига, в който ни бе запознал, Александър се бе зарекъл да не остава сам с никой от двамата. Мария намери свой, утешителен отговор:

      – Докато сме тримата, винаги има какво да делим.

      Опитах се да я опровергая – докато сме трима, няма цяла ви­на. Но разбрах, че е същото. Тя изхитрува докрай:

      – Ами ако признаем, че ние тримата сме всъщност само двама?

      С поглед я попитах: – А той?

      – Той също е „аз“ или „ти“. Какво повече, щом не сме се научили да бъдем сами.

      Съгласих се. Беше измислила как да разговаря с мен и винаги имаше право. Само веднъж, много отдавна, когато Алек­сандър се стягаше за своето поредно отсъствие, я по­пи­тах:

      – Защо не тръгнеш с него? Нали е речено, че жената ще се прилепи о съпруга си, за да делят зло и добро…

      – Знаеш ли я тази игра: трима са много, двама са малко? – прекъсна ме с въпрос. – Искам да имам повече, а не да не ми достига.

      Замълчах. За разлика от нея, не се справям добре в иг­ра­та с готовите отговори. Но Мария имаше и готови решения. След онзи разговор ми определи среща на улицата, почерпи ме кафе и предложи:

      – Нека си останем приятели. Имам такава нужда от при­я­тел, от по-голям брат. Ще се разхождаме край морето, ще раз­го­варяме за скучни неща. Ако те е страх, можем само да си пи­шем. Така по-бързо ще остареем и няма да има какво да де­лим. Не искам да деля дори страха от очакването…

      Приех. Не продължи дълго. Една вечер, около полунощ, на вра­тата се позвъни. В стаята беше задимено, допушвах послед­на­та си цигара, а в кафеника беше останала само горчива утайка.

      Знаех кой е.

      – Нямам с какво да те почерпя – казах бързо, без да отстъпвам от прага.

      Тя не ме чу.

      Върнах се обратно в стаята.

      – Къде е леглото ти?

      Стоеше в рамката на вратата и ме наблюдаваше. Трябва да е била като нарисувана.

      – Махнах го – отвърнах. – За приятелство като нашето леглото е най-опасната вещ.

      – Тогава къде спиш? – настоя тя.

      – Ами не спя, пиша.

      После върху килима с цвят на есенна шума Мария ми про­шеп­на:

      – За да се опазим, трябва да живеем на педя от земята!

      Оттогава не съм имал усещането, че летя. Дори и насън. Но ми остана някаква тръпка към есента… Все едно, повече нямаше какво да преодоляваме и на разсъмване тя си отиде, пожелавайки ми „лека нощ“.

      …Километрите се стопяват, ние отново сме заедно. Обрат­но на останалите от приятелската тайфа, за Александър, Ма­рия и мен броеното време тече бавно и точно премерено. Вся­ко късче от него се запечатва в паметта ни; дори с го­ди­ни­те дребните неща изглеждат все по-съдбовни. Невинна е тази иг­ра на спомени, на правене на спомени. Прилича на пътуване към един и същ остров от всевъзможни посоки, винаги нов и раз­личен с различните си брегове, алеи и улици. Помня тол­ко­ва много неща от кратките ни срещи. Понякога ми се струва, че мога да пресъздам с точност до дума и жест всеки наш раз­го­вор, всяка усмивка от заговорническия език на общото ни мъл­чание. Кому е нужно това? Нали вече знам, че с годините въз­растта става все по-разсеяна и забавна, а умението й да заб­равя е най-великото. Иначе, претоварена със спомени, тя как ще прекоси пустинята на живота!

      Започна поредното ритуално запиване в чест на Але­к­сан­дър, което добрата стара тайфа му организира при всяко от­ко­ман­дироване до дома – по едно за посрещане и за изпращане. Е, нека признаем, понякога те направо се сливат, превръщат в от­чаян празник краткия му престой… Приюти ни „Черният гълъб“ – крайбрежна хижа отвъд покрайнините на коспомолитния град. Мястото изглежда странно и неприветливо, идеално за са­мот­ни любители на подводния риболов. Наоколо личат следите на скалните гълъби, изнервени от лятното многолюдие в близ­кия къмпинг. Иначе хижата е уединена, с огромна кухня, сто­ло­ва и обща туристическа спалня. „Ето най-зелената нощна прерия за разседланото ти въображение“, прошепна ми Мария, до­като стоварвахме багажа. Не й се разсърдих. Пък и време беше да се заема с приготвянето на онзи корабокрушенски кок­тейл, след който животът ни се вижда по-прост и си обещаваме по­­вече да не се срещаме. До следващия път, разбира се.

      Нощите в хижата са злокобни. Скалните гълъби драскат с нок­ти по покрива, свирят с криле. Двамата с Александър си на­­ливаме двойна доза от онова шантаво питие (прави се с от­ва­ра от водорасли и ром; сол и лимон се добавят на вкус) и раз­говаряме за риболов. Мария отвлича вниманието на прег­ру­пи­ра­но­­то женско войнство в ъгъла на столовата. Зная, че не я оби­чат. Какво говоря, някои едва я понасят, ала лю­бо­пит­ството надделява. Рано или късно нещо между нас ще се случи, а те за нищо на света не биха го пропуснали. Гледката ме опива повече от питието, разнежва ме, и без всякаква връзка ме чуват да казвам:

      – Кротката неприязън е способна да обвърже хората по-здраво от безразличието!…

      Пуснаха музика.

      Танцувахме. Скалните гълъби кацаха и отлитаха, любеха се цялата нощ, а може би просто се опитваха да отнесат по­крива на хижата. Станаха разнежени и зли, заради силния вятър, който ги гонеше от скалите. Тялото на Мария беше нап­рег­нато, някъде под нас тътнеше морето. Танцът и пиенето взимахме насериозно. Казах си: вярна на навика, човешката при­рода си прави шеги с календара, поддава се на карнавално ве­селие и охотно навлича древния си костюм. Строго пог­лед­на­то, Мария няма такъв. Лятната рокличка с две тънки презрамки се крепи като по чудо върху езическото й тяло. Презрамките не­забелязано се стопиха в червения полуздрач и върху ра­ме­не­те й остана някакво тъжно предизвикателство. Пръв се предадох:

      – Писна ми от тази туристическа любов. Вече се гледаме мръс­но и сме готови да се разменим.

      – Знам – каза тихо Мария; дори не го каза, само кимна с гла­ва.

      Пропуснахме два такта и отново влязохме в песента. Бав­на, прилепчива мелодия с думи, които никога нямаше да раз­бе­рем.

      – Напиши нещо – предложи неочаквано Мария. – Напиши най-сетне нещо за нас.

      – Не мога.

      – Наистина ли?

      – Наистина не мога.

      – Разбирам. Всички сме прекалено вътре в нещата.

      Този танц свърши. Свършиха и думите на песента. Раз­де­лих­ме се. Скалните гълъби още биеха с криле покрива. Когато най-сетне съвсем отлетяха, стана тихо. Отвън се развидели. Из­мъкнах се незабелязано. Екзотичното питие и този път се опит­ваше да пробие през главата ми; изобщо болката ме прави са­мотен и уязвим, уж винаги е влизала в сметката… От­крад­­нах собствените си въдици и се заспусках по стръмния бряг. Знаех, че в такива случаи морето и риболовът не ми по­ма­гат кой знае колко, но по навик мъкнех със себе си две пръч­ки с поръждясали макари. Веднъж Мария ми каза, че това би­ла най-подлата, оприродена в мен форма на враждебност, за­що­то предварително оповестявала мига, в който думите са из­лиш­ни и не желая да разговарям с никого.

      Този път реших първо да се изкъпя.

      Утринта беше студена, ръцете и стъпалата ми измръзнаха. Во­дата в такива часове е по-топла от въздуха. Свалих всички дре­хи и заплувах навътре в залива. Не бях се къпал съвсем гол от дете. Зад мен остана брегът – пуст и сънен. Плувал съм твърде дълго, защото, когато се върнах, той гъмжеше от хо­ра. На пясъка, плискани от вълните, лежаха рибарските ми та­къми, ала от дрехите нямаше и следа. И сега не знам – краж­ба ли беше това, или лоша шега – ала ето ме гол срещу по-малко голия свят. А без дрехи човекът какво е?

      Не излязох целия предиобед, устните ми посиняха, зъбите взеха да тракат. По някое време от брега ме забелязаха, за­поч­на­ха да ме сочат с пръст, а аз, затънал до шия в блуд­ка­ва­та во­да, се чувствах като в казан. Чак следобед, когато ра­зо­ча­рованото човешко любопитство изпокри летовниците в прох­лад­ните бунгала, към мен приближи лодката на спасителя.

      – Забелязах те още сутринта, ама си викам – да му е за урок как се плува извън охраняемата зона и в часовете, ко­га­то не работи крайбрежната спасителна служба. Хайде сега, из­ли­зай!

      Какво можех да сторя? Оставаше ми да се хвана за про­тег­натата мускулеста ръка и да се прехвърля в оранжевата че­руп­ка. Казах си: приятелството е трудно нещо, особено ако си за­тънал в коварния казан на изкушението. И още: ако съвестта ми е способна да поема тежестта на чуждите грехове, кой ще ме опазва от своите, когато думите избягат от мен? Нямаше как, все нещо трябваше да призная, затова поех дълбоко въз­дух, потопих се дълбоко под водата и от там извиках:

      – Не мога, Господи, гол съм!

      После излязох.

 

Вашият коментар