От Миролюб Влахов         

Напоследък все по-често, при среща с някой стар познат или приятел, се изкушавам на въпроса „Къде си сега?” да отговоря: „Все там, в ъгъла на живота…” И да добавя, че съм провесил крака над бездната на идното – поклащам ги и се взирам в хоризонта. Разбира се, споменаването на ъгъла, не означава непременно, че съм притиснат там. На мен, колкото и да ме е натиквал понякога животът из кьошетата, ми се ще в случая ъгълчето ми да се приеме просто като гледна точка. Може би тя не винаги е най-удобната, но при всички случаи предоставя достатъчно обозримост към света и хоризонта му.

            Не забравям да добавя, че от ъгъла ми истината придобива по-убедителни измерения. Поне на мен така ми се струва – или ми се иска. Правя сравнението обаче заради нещо друго. Всъщност то е почти дословен цитат от едно стихотворение. Преди  повече от три десетилетия го написа в бележника ми Любомир Йорданов – поет и журналист, от Северозапада, някога студент във Велико Търново. Годината трябва да  е била 1981-ва, цитатът е от „Стихотворение с днешна дата”. То започва така:

От стола си дървен,  в стаята крайна,

каквото и да кажа – не е присъда.

            Няма да преразказвам стихотворението, което, поне за мен, продължава да бъде с днешна дата. Ето и финала му:

Камъкът пада и след него се бистри.

А дотогава ще живеем с правото

всеки да казва, каквото си мисли.

            Изкусително е, нали? И несъмнено има цена, която всеки би трябвало да е готов да плати. Всъщност, искаме или не, винаги плащаме цената на мислите си, дори когато не посмяваме да ги изкажем на глас или да ги следваме на дело. Плащаме цената на своите истини. Обикновено със съдбата си. И с постоянното усилие да намираме нейните опорни точки. Не питам дали успяваме – очаквам да е така и  се надявам да няма спиране.

            От онова време пазя и едно стихотворение на Николай Милчев – „Равновесие”. Не съм сигурен публикувано ли е в някоя от книгите му, в известен смисъл аз го възприемам като „частно”, като „лично” послание. Или може би по-точно –  като предсказание. Той имаше навика сутрин преди лекции да носи неща, написани предния ден, понякога буквално преди часове, често на разсъмване. Макар че още тогава беше възпитал в себе си много силна  отговорност към словото, към изказа, към стиха – не си позволяваше небрежност, колкото и безбрежност и дълбочина да имаше в нещата  му. Та една сутрин донесе „Равновесие”. Каза, че докато го писал не можел да се отърве от натрапливото усещане, че по някакъв начин е свързано с мен и с това, къде сме били предния ден. Беше донякъде и смутен. Надписа го и ми го даде. В него има следните редове:

Един гроб е така натежал,

че може да обърне земята.

            Може би тук би следвало да припомня оная всеизвестна способност на поетите да предугаждат бъдещето, да го втъкават в образите и чувствата, които са  кодирани в  творбите им. Едва ли би ме упрекнал някой за такова едно припомняне и съм сигурен, че мнозина по свой начин за себе си са преоткривали тази банална, но и съкрушителна аксиома. Така се оказа, приятелю, – така. Тогава нито ти, нито аз сме знаели какво ни очаква. Но наистина след години един гроб на много скъп за мен  човек – майката на моите дъщери, натежа в съдбата ми и аз и до днес търся баланс за него. А в онова утро просто се зарадвах, макар също да усещах и смущение, заради споделеното от Николай. Стихотворението продължаваше:

 Нека застанем на другия край

и дано да имаме време

да измислим за живите рай

и мир за всички умрели.

            Постижим ли е или измамен като невъзможна реалност раят – тук на земята? И той ли е по-важен или мирът на умрелите? Кое ни води до съзиждане и кое до заморазрушение?  Възможно ли е омиротворяването на душите ни или постигането му би ги умъртвило? Нека всеки сам търси отговорите. Аз продължавам да търся своите. Може би именно това е по-важното – да продължаваме. Сигурен съм, че своето търсене продължават и момчетата и момичетата от нашето поколение. В конкретния случай  с Николай бяхме настроени на по-особена струна. Ден или два преди да донесе стихотворението, бяхме се озовали в изоставени от десетилетия гробища. Бяхме попаднали в една от опорните точки на вечността. Гробищата отдавна нямаха ограда и  бяха обрасли с гора и буренак, някои гробове зееха изровени – навярно от иманяри-мародери, повечето надгробни камъни липсваха, бяха килнати или полузатрупани, покрити с лишеи и сивата плесен на някогашното. Макар да имаше и удивително запазени…

            По него време се опитвах да пиша разкази. Както опитваха и още много други от нас между впрочем. Някои вече имахме публикации. Но в мен, кой знае защо, и надявам се не като изневяра към прозата, са останали запаметени много стихотворения, строфи, изрази от поетите  в кръжока „Емилиян Станев”. А и не само от самия кръжок – също и от гравитиращите около него, които съвсем не бяха по-малко, а мнозина от тях и доста талантливи и вървящи напред.

            Сбирките ставаха един път седмично в КЕВ-а (Клуб за естетическо възпитание), доколкото си спомням, всеки вторник. Цареше атмосфера на приятелство, на съпричастност, на предчувствие за бъдещност, макар че е имало и обичайните сричания – и противопоставяния дори –  характерни за всяка младост и за всяко общество. Сега това изглежда не само естествено, но и мило, красиво, носталгично. Така съм запазил някои неща и топли, дори пикантни, спомени не само от Николай Милчев и Любомир Йорданов, а и от изявите на Павлина Панова, Валентина Радушева, Юри Лучев, Женя Маринова, Пейо Карапеев, Фикрия Салилова (?), Красимир Чернев, от тези на приятелите ми Йордан Денчев и опитващият се да пише критика Румен Горанов. Както и от още мнозина други…

            И ми се ще да попитам Юри Лучев – поет с дълбоко до безпощадност себевглеждане и усещане за неизбежното и неотменимото – още ли стоят „заровени в корените на дървото орбитите на очите” му(в случая перефразирам)? Или да разбера намерила ли е „вярата ни, която е  указана отвъд звездите” Валентина Радушева и успяла ли е да построи своето пристанище: „Ще мога ли с ей тия длани само пристанище да съградя?” (стихотворението „Море”). Питам се, също така,  продължава ли да разбива врати (и сърца) , включително и своята (своето) Павлина Панова, намира ли смелост да извиква след всяка отиваща си обич? Още ли иска да  е „болезнено щастлива” или и е достатъчно да е просто само щастлива? Запазил съм стихотворението й „Врата”, върху което тя е добавила, че очаква никога да не забравяме ония дни и поезията:

Някой зад ъгъла скри се.

И не видях по-нататък.

Върнах се и не мислих.

Просто разбих я – вратата.

            По онова време Анчо Калоянов, ръководителят на кръжока, правеше всичко възможно да ни среща и с писатели, гостуващи във Велико Търново и университета. Беше естествено да посещаваме и участваме в  дискусии и четения – не само в аудиториите на нашата алма-матер, а и другаде, включително и в Клуба на дейците на културата и по линия на МХТИ. Докосвахме се „на живо” до големите имена и личности в литературата ни – или в самия кръжок, или по време на гостуванията им в града. През 79-та почина Емилиян Станев. Пожелал бе да го погребат във Велико Търново. Кръжокът прие неговото име. Година по-късно си отиде Васил Попов. Създаде се традиция кръжочниците, а и не само те, да правим поклонения пред родния му дом в Миндя. По онова време се запознах и четох първите творби на Димо Райков, Марин Гинев, Христо Славов. А след тях и с настъпващите с много силно и убедително съчетание на талант и ерудиция Емил Андреев и Сава Василев – и двамата за известен период председатели на кръжока. По-късно, след години, вече като утвърден писател и преподавател в университета, Сава Василев бе и  негов ръководител-ментор.

            Всеки сам за себе си би отговорил какво  е било за него гравитирането в тази орбита. И доколко е чувствал околните като приятели и близки, като съмишленици от една общност. За някои кръжокът бе школа, за други повече стимул, за треси само мероприятие. За мен е важно, че той даваше достатъчно свобода в мисленето за писането, усещането за съпричастност, макар и на моменти не толкова силно, предчувствието за нещо съдбовно. Чувал съм всякакви оценки, включително и такава, че все пак кръжокът сам по себе си трудно би научил някой на писане (споделям го до голяма степен и аз), ако той не поиска да положи неизбежното усилие, труд, последователност, ако не преживее своите страхове и  крахове, и не овладее постиженията си. Но смятам, че все пак той бе истинска школа. При това, добра.

            И до днес помня примера с изречението: „Той тръгна по пътеката край високите разцъфнали гергини и отиде до къщата.” Мисля, че си спомням и от чий разказ бе то, но не съм съвсем сигурен, затова ще премълча. И как след обсъждането стигнахме до извода, че далеч по-добре и далеч повече информация, чувство и внушение, то носи и във вида си: „Покрай гергините той тръгна към къщата”. Защото във втората редакция се съдържа информация, която читателят сам усеща и открива, сам доизгражда, а авторът остава достатъчно точен и описателен и така. Защото гергините обикновено са край пътеките, нали, те винаги са високи, нали, а споменаването им означава, че са и разцъфнали. Освен това се внушава и кое точно време от годината е, както и  представа  за пространството около къщата. Защо това да не е школуване? Аз мисля, че е.

            И мисля, че всички ние още не откъсваме очи от хоризонта на изкушението, независимо колко далеко остава той от нас, и пишем ли още или не. Миналото лято пътят ме отведе в Павликени. От години не бях виждал Йордан Денчев, не бях и чувал нищо за него, може би защото твърде рядко излизах от моя ъгъл, където се грижех за своите си истини. Преди все се случваше да науча нещо за него, да го срещна я във Велико Търново, а в Горна Оряховица, и той да извади от куфарчето си – не се разделяше с това куфарче за нищо на света – някоя нова стихосбирка и да ми я надпише на крак – така, на тротоара или в близката бирария, да поиска назаем някое заглавие. Исках да го видя… Исках да си поговорим за онова време. Но ме посрещна некролог. Върнахме се към миналото със съпругата му Елка Спасова, впрочем и тя изкушена някога от писането и  била цял живот журналист, после си тръгнах. Йордан Денчев бе срещнал залеза и вече бе отвъд хоризонта. Докато пътувах обратно, в ума ми се редяха доста негови стихотворения, аз имам слабост към неговата поезия, и особено едно – от стихосбирката му „Лечителят на сенките”, излязла с предговор от Матей Шопкин и под редакцията на Николай Милчев. Ето го:

Жестоко пак над мене се надига

динозавърът на залеза – зелен.

Ах, сбогом, моя

                         слънчева верига

и хоризонт необикновен.

 

Пак щедрите миражи

                                    отшумяха,

дори това, което е било,

е само гълъбова стряха

над душа-стъкло.

            Не ми се ще да добавям друго. Ще приседна и ще погледам залеза, който, надявам се, за повечето от нас е все още необикновения хоризонт на изкушението.

(Б.а. – Материалът е публикуван и във втори брой на  вестник „Литературен бюлетен“, посветен на творците, възпитаници на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ от средата на седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте години на миналия век.)