Кукуригото (Морга за изгубени души)

От Ружа Велчева

 

 

Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговора на езика е от Господа. Всичките пътища на човека са чисти в собствените му очи, но Господ претегля духовете… Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му…

 

Старият Завет, Притчи, глава 16

06 часà

 

 

КУКУРИГОТО

 

 

                  Часовникът до главата й промърка тихичко и тя припряно натисна бутончето. Не искаше да го събуди.

                        Всяка сутрин беше все едно и също.

                        Той не бързаше заникъде. Нищо не го притесняваше. Просто протягаше грабливо ръце и я връщаше обратно в леглого. Като освирепяло от глад животно я тръшваше под себе без целувка, без ласка, без дори едно „добро утро“… След десетина минути, задоволил глада си, собственически я плясваше по задника и миг преди да заспи отново, не забравяше да й напомни:И да ми оставиш пари…“

                        Внимателно открехна вратата на кухничката и скоро хладният сумрак я обгърна приятелски. Още в тъмното завъртя копчето на газовия котлон и скоро приятният гъдел на прясно сварено кафе пропълзя по вените й…

                        „Кукуригу…“ – проехтя от терасата. Тя се усмихна. От малкия кафез я поздравяваше цейлонското петле. Подари й го един клиент. Често се отбиваше в кръчмата. Сядаше винаги близо до тезгяха и я гледаше странно… Не, не беше от обикновените пиянки, които й досаждаха. Имаше нещо изтънчено в него. Някаква доброта и неясно благородство и затова прие подаръка. „Сутрин, когато редиш косите си в тази невероятна прическа, той ще ти пее и ще ти се радва вместо мен…“ Повече не го видя. Може да го е отвял далече емигрантският вятър…Остана само петлето и то радваше наистина душата й, все едно, че странникът е пак там, всяка вечер, на първата маса в кръчмата…

                        Сети се, че не го е нахранила. Отвори кесията със смески, щедро напълни паничката, наля прясна вода и погали лъскавите му перца. Петлето я погледна разбиращо, после се наведе над паничката…

                        Пред огледалото дълго събира немирните си коси. Буйният рус водопад най-после се надвеси палаво над все още красивото й лице. Тъгата, обидите, празнотата в душата й вече пъплеха неумолимо по него. Въздъхна и приглади синята блузка, под която напираше ренесансовият бюст. Така и не можа да се примири с него. Усещаше лепкавите мъжки погледи по улицата, в кръчмата, в супермаркета…Чувстваше се омърсена, окаляна от похотливите  фантазии, които палеха очите им. Все едно, че гасяха фасовете си в гърдите й… А тя имаше и нежно сърце, и жадна за любов душа…

                        „Не се стискай, нека ти се радват“казваше той. – Така и бакшишът ще е по-голям!…“

                        Този, който дойде една вечер да я изпрати след работа, влезе за едно кафе и забрави да си тръгне…Говореше за велики сделки, но по-често губеше и през последната година се остави изцяло на нейните ръце. Беше му удобно, а тя нямаше воля и сили да му каже, че е време да си тръгне…Кафето отдавна й горчеше.

                        Въздъхна и облече палтото си. Потърси чантата си и извади припряно портмонето. Имаше само една банкнота от 20 лв. Е, ще се наложи да потича до кръчмата. Все още имаше време, дано не закъснее…

                        Постави банкнотата до кафеварката, грабна чантата и направо излетя към асансьора.

                        Когато беше вече долуна улицата, до ушите й достигна едно последно „кукуригу…“

                        Усмихна се. Все пак започва нов ден. А току-виж, завърнал се и странникът…

                        Скоро лепкавата мъгла я обгърна свойски и заедно затичаха към кръчмата.

                        Днес е Разпети Петък и ще има много работа…

 

 

Вашият коментар