От Божидар Маринов
15 легенди за Царевград Търнов
(днес публикуваме първите три легенди от книгата)
Откровение
Естествено, аз вярвам в легендите. Те няма да спасят човечеството от тревоги и страх, от ужаси и смърт, но те ще помогнат на човека по-сериозно да погледне на своите отговорности, защото с времето те могат да се превърнат в легенда.
До нашия слух отвсякъде достигат въздишки и шепоти, стенания и викове. Те ни призовават да ги облечем във форма, за да поучат не само идващите поколения, но и нас, днешните обитатели на родната земя. Легендите ни призовават да се включим в битката за едно по-хуманно общество. Лично аз винаги съм мечтал всяка открита от мен легенда да бъде поднесена на слушател или читател като белег от рана, получена в сражение с полуграмотността, злобата и завистта, които ежедневно тровят живота ни.
Прекрасно е да осъзнаеш своя дълг и да го изпълняваш докрай. Чиста измислица е, че намествайки легендата към съвременното мислене, тя губи от своето място в епохата. Ако легендата е поезия по природа, а само такава тя заслужава внимание, то тя ще остане поезия във всички форми и сюжети, които е подхранила за въздействие.
Легендата по природа е провидец. Но може ли тя да прозре собствената си съдба и съдбата на отминалото време? Може ли без подадената ръка на поета, писателя, сценариста, драматурга? И тогава какво ще открие пред себе си в мъглявата далечина? Може би това, че над земята отдавна не е залез, а разсъмване? Защото някъде по-слабо, другаде по-силно, благодарение на света на легендата или легендарното, долавяме трептенето на едно честно и здраво бъдеще.
Достатъчно легендата се е лутала между фолклора и „свободните“ участъци в науката История. Тя очаква човешкото сърце да я докосне и да я стопли, за да вдъхнем, ние, хората, вяра в онези идеали, които имат корени в действителността и които легендата-пощальон е пренесла през вековете. Докато разберем това, легендата като феномен ще продължава да търпи загуби откъм значимост и привлекателност.
Целта на този мой труд е да компенсира тази загуба.
И тъй като сте се зачели в написаното, ще ви подаря една много кратка приказка, която ще влезе в образа на легенда след не много години: „Уморен от мисли човек, приседнал на пейка в полуизоставена градина. Пепелянка няколко дни заставала пред него и го гледала. Човекът я заговорил: „Змийо отровна, гледаш ме, пък не ме кълвеш, защо?“ Змията изсъскала по най-отровния начин и му отговорила: „Твоите завистници дойдоха и ми изстискаха до капка отровилото, за тебе са го приготвили!“ Човекът силно смутен казал: „Тогава, как…?“ И получил отговора: „Тяхната завист те изтласква нагоре, а моята отрова променя лицата им, уж хапят, а са ухапани. Лица на ухапани от мен виждал ли си – Горгони!“
Уважаеми читателю, бъди здрав и с това, че държиш в ръка книгата на твоите сънища!
Божидар Маринов
Черното камъче
Янтра – янтърна, змеица-хубавица, препъва се в праговете си и разказва. Разказва легенда след легенда, а имаш ли добро сърце да чуеш и тази: „Чумата по българските земи беше обезлюдила много селища и работниците-дюлгери бяха кът. Уста Кольо Фичето доведе здрави мъже от Балкана. Повечето бяха с булките си. Настани ги майсторът и се дойде до строежа на темелите. Най-старият зидар пое най-страшната задача: да настави, щото на сутринта, която булка дойде първа – нейната сянка да вградят в темел, за да е здрава постройката. Това от своя страна означава само едно: до два месеца булката ще умре и ще остави деца сираци. Дюлгерите нямаха право да предупреждават жените си. Все някоя ще бъде първа на другия ден, донесла обеда на мъжа си…
Настави старият зидар за на другия ден, но плисна дъжд и всички се скупчиха на сушина. И тогава чуха, че не само капките чаткат по камъните, но и чаткат копитата на кон. Беше млад монах с качулка на глава. Помоли за сушина и окахърените работници му сториха веднага място. Монахът пътувал за Яш, за манастира във Влашко. Брат имал, а самият той иде от Божи гроб. В Яш щял да подари едно камъче от Божи гроб. От гроба на Спасителя. После ги попита защо са кахърни; те му казаха. И монахът се замисли, несъзнателно извади от торбата си едно лъскаво черно камъче. Допря го до бузата си, а очите му се насълзиха. Как да спре смъртта на следващия ден, ще вграждат сянка! Понечи да оправи качулката си и божигробското черно камъче се изтърколи и като по улей падна в изкопните работи. Монахът скочи, работниците недоразбрали и те наскачаха. Какво става? Какво стана? Монахът коленичи в изпокаляния под, вдигна молитвено ръце и каза: „Братя, утре жените ви да не дохождат тука; Бог ме просветли – божигробското черно камъче ще се вгради в темелите, а за прослава на Господа кажете на вашия уста Кольо Фичето да вдигне хан, та людете уморени от път да нощуват, но и да научават, че върху най-яките темели стъпват и споделят живота си, макар за един ден, с чудото Божие – черното камъче от Божи гроб“.
Легенда за една къща и една маймуна
Янтра, макар и пълноводна, течеше спокойно в този вечерен час. Играеше си като дете преди заспиване с огледалцето на месечината, обръщаше го насам-натам през праговете и бързеите си, мушкаше го под водите си.
Бедна и самотна женица, събрала съчки покрай брега, бавно изкачваше пътека, водеща нагоре към града Търнов. Душата й се свиваше от мъка: един път заради бедността, а втори път най-вече заради лошата си съседка, която сипеше върху нея подигравки и остри обиди.
Тази съседка имаше къща оттатък улицата, улица, която търновци започваха да наричат „главната улица“, а изпадналата в немощ женица обитаваше порутена едноетажна къща; къщичката се намираше срещу богата двуетажна къща на злата, надменна и арогантна жена. Слаба, но изтъкана от злоба, с накити по ръцете от ранна утрин, та до късна доба, седнала на малко столче, устата й не спираха да бълват клюки по адрес на комшии и по-далечни съседи. Но най-голямо удоволствие изпитваше да сипе насмешки върху бедната женица с порутената къща. Надсмиваше се над изкривените й от старост прозорци, на покрива й и килнатия от старост комин. А късно вечер се кискаше доволна, че е причинила някому тъга. Какъв сън ли е имала?!
Всичко това било разказано на майстор Кольо Фичето. Подскочило сърцето на майстора от Дряново, надигнала се на бунт душата му, засърбели го големите като на лопати ръце, та си дигнал, но не при ботагашката, а при бедната женица. Какво е казал християнинът Уста Кольо Фичето на уплашената женица, можем само да гадаем. Любопитните обаче видели как поел слабата и изнемощяла ръка на стъписаната жена дряновският майстор, раздрусал я здраво, потупал я по гърба и изчезнал Само за ден и половина…
Чираците на Фичето съборили правената от плет къща, разчистили мястото, скупчили се около чертежа на майстора си, чули от него напътствените думи и… И слънцето изгряло за първи път в душата на бедната жена!
Грейнал малък царски палат: с вградена колоната, с два еркера и великолепно решение за осветлението… Къщата заприличала на мала мома с кобилица на рамо, но забравила менците при любимия си на чешмата!
Обаче липсвало нещо! Още нещо!
Помъдрувал майстор Фичето и го намерил: запечатал за вечни времена с дарбата на скулптор-гений злата богата съседка на бедната женица, така че да я оприличават на маймунка; и то под първия голям еркер на къщата. Ахнало Търново – сплетницата и клюкарката като че ли била повдигната със малкото си столче и сложена за показ върху фасадата на новопостроената съща! Всички разпознали кой е лепнатия под първия еркер и изръкопляскали; турските първенци в Търново също засукали мустак и се усмихнали съучастнически. Какъв комита е Фичето – уж в годината на маймуната по източните календари се е построила къщата, уж, пък то: за вечни времена обществено порицание спрямо злото под формата на подигравка, злепоставяне, необяснима завист!
След смъртта на бедната жена търговец купува къщата с маймунката и в нея доживява старини.
Майката
Калоян, царят на българи, кумани, власи и гърци, никога не е бил много разговорлив, но тази вечер надмина себе си: на втората тераса на Двореца отпиваше на бавни глътки вино от лозята на Лесковец, а встрани от него му правеха компания севастократорът, който играеше ролята на министър-председател, началник на гарнизона в Двореца, както и двама съветника от Синклита. Беше настъпило мълчание, което заплашваше да взриви насядалите около кръглата маса в беседката Калоян ги плашеше!
Проблемът беше следния: две седмици назад централната порта на крепостта Царевец, широко отворена, пропусна седем конника, облечени с одежди, присъщи на Бургундия и Швабия – пратеници на крал Бодуин. Седмият конник обаче беше пратеник на Негово светейшество главата на Римокатолическата църква – папата.
С две думи: Бодуин (по нашенски – Балдуин) иска безпрепятствено преминаване на войската му през българската земя, войска, събрана от цяла Централна Европа, насочила се към освобождаване на Божи гроб от чуждоверци. Пратеникът на папата посъветва най-сериозно Калоян да приеме (на първо време той и близките му) католицизма като вяра или да приеме уния с Римокатолическата църква. Това, подчертал пратеникът на Рим, щяло да гарантира войската на Бодуин да не плячкосва и разграбва българското население при марша си на Изток, към Палестина. Марш, целящ разбиване на мюсюлманската инвазия по Свещените земи.
Това – допреди две седмици! Днес Калоян е раздвоен – гняв към ултиматума от папата и Бодуин, мъка и страх за народа български. Патриархът на българската църква и клира в Двореца останаха с широко отворени очи. „Православието пази, Калояне!“ „Ще го пазя, но по-важно е да опазя народа си! И знаете ли кой ми казва това, когато падне нощта? Знаете ли? Сам господ ми го казва! Ще го послушам, пък вие ме съдете!“
Папата получи известие, че българският цар Калоян е готов да приеме уния с Римокатолическата църква, да приеме католическата вяра. Радостта във Ватикана беше голяма… А в Двореца на Царевец надвиснаха бухлати тъмни облаци…
Под самата крепост закипя разчистване на терен за строеж, бърз строеж на малка, но красива църква, близка по архитектура на римокатолическия ордер. В тази църква Калоян щеше да получи най-високата титла на владетел, която малцина крале в Европа имаха – титлата Рекс, т.е. Цар!
Изкопите бяха готови, но липсваше първият основен камък за темела на бъдещия храм. И дойде най-страшното: на следващия ден, която жена, булка на работник-строител, дойде най-първа да донесе обяд на съпруга си, нейната сянка майсторът трябва да улови с аршина и да се започне бързо строежа. Времето притискаше строителите, а това, което щеше да се случи на другия ден, притисна душите и сърцата на мнозина семейни, т.е. на всички. Всички бяха задомени. А никой, абсолютно никой, нямаше право да предупреждава жена си да не му носи него ден храна! Патова ситуация – ни напред, ни назад!
Млад момък само вечерта се престрашил и казал с половин уста: „Булка, утре трябва да свършиш много къщна работа, аз не съм толкова гладен, не бързай за обеда!“ Не бързай, булка, ама булчето на младия майстор, родило наскоро момчета-близначета с имената Петър и Павел, сколасала рано-рано с къщната работа, сготвила супичката на любимия си мъж, оставила малките при съседката и не вървяла по дългия път към Асенова махала, а тичала да зарадва мъжа си и да го види, да му се порадва.
Момъкът припаднал: майчицата на двете му дечица първа-първа близа при него в готовия изкоп!
Няма да ви разказвам повече, не бива! Е, ще кажа само, че храмът бил построен, Калоян научил за трагедията и заповядал името на църквата да носи имената на двете невръстни дечица-сирачета – Петър и Павел…
Калоян най-тържествено бил коронясан от първите кардинали на католическия свят, а крал Бодуин автоматично му станал роднина – братовчед. Четвъртият кръстоносен поход можел да започне: България давала коридор на тежковъоръжената войска на белгийския пълководец, а той от своя страна нямало да наруши морала в личния и стопански живот на българското население; войската ще пази дисциплина и всичко ще се заплаща двойно и тройно като хляб и месо!
И тъкмо времето да покрие с патината си станалото, жителите на болярската махала, в късна доба, особено когато е топло и прозорците са отворени, започнали да чуват странен плач на жена, плач, но като шепот и в този шепот да се зоват имената на двете сирачета: „Петре-е-е, Павле-е-е!“ По-чувствителните комшии на храма „Св. св. Петър и Павел“ продали къщите си и се преместили или горе в града, или на отсрещния бряг на Янтра. Останалите семейства приели зова на майката, натъжавали се в определени нощи, но децата им растяли, а заедно с това растяла обичта им към най-любимото – майката!
Сега да помълчим!