От Сава Василев

 

Алхимия на постоянството

                 

(разказ от Асен Калудов в антология “Море”)

 

Захори влезе в заведението последен и видя масите здра­во обкръжени от дузина мъже и няколко жени, размесени между тях като уиски с кубчета лед, защото горещата кръв на мъжете и хладната кожа на жените в този късен час все по-силно се нуж­даеха една от друга, точно както аз от това питие, ка­пи­та­­­не, което благоволи да ме почерпиш и, надявам се, няма да ка­раме Розата дълго да чака за второто, понеже едно пиене, на­ли така, за мъже като нас си е нищо и половина, само на­ча­ло на сладък разговор за световни неща тук, на сушата, иначе как ще се разтвори онова, дето се е спекло в душата (виждаш ли парченцата твърда вода как се разхождат в шотландския спирт на тарикатите с гайдите, още малко и съвсем ще из­чез­нат), обаче не ми казвай, че става и с нашенско питие, че ра­кията ни е къде по-добра от разните вносни пиячки, защото то нашето все е по-хубаво, пък я докъде я докарахме; по-важ­но­то е да се топи там, каквото е останало за топене, понеже За­­хори сега чака да се стопи кубчето страх в сърцето му и до ут­ре всичко да си иде на мястото – птиците пак да се катерят по покривите на къщите, дървета да висят както винаги с кло­ни и листа към звездите, дори слънцето сутрин да си стои все там, закачено в левия край на небето с топлийка от корабна мач­та – така ще е сигурен, че може да идва и да си отива, ко­га­то поиска, да се радва колко е прашно и тъмно в „Дебелият кит“, толкова прашно и тъмно, че не се виждат петната от сто­масите на всички ни върху парцаливия мокет, нито лекетата от мухи по прозорците, какво остава за кривите крака на сто­ло­вете и ръждата по ламаринения плот на бара, сега огледално глад­ък и чист, защото тук всичко влиза в сметката, за всичко се плаща в брой на бармана Перо, човек, ро­ден и живял само зад бар, просмукан от цигарен дим и алкохолни благоухания още докато е бил подполата на майка си, как­то и ние, капитане, понеже и за нас те са като слънцето и въз­духа за всяко живо същество, както го е рекъл онзи от ко­ри­цата на учебника, дето ни караха да го учим в училище за ге­рой, единствената годна смес за дишане, а на него, даже, раз­правят, и дробовете му не били като на другите, сигурно са мутирали (не бе, не на онзи от корицата), на Перо, може пък да се е родил с дихатели от противогаз, с въглени и как­во­то още там, защото, както знаеш, не всеки е роден да лапа со­ления вятър по океаните или да смуче разредения въздух по пла­нините и да го дават по телевизията – все някой трябва да раз­лива пиенето и да ни диша миризмата – кой знае, един ден то­ку-виж сме притрябвали някому, като ни гледаш такива, защо да не влезем в някоя работа я с пушка, я с нещо друго, важ­но­то е да прилегне и сетне да не ни е срам, а и да има ня­как­ви пари, с които да си плащаме смукачката и цигарите, оба­че докато чакаме да се случи всичко това, трябва да вни­маваме да не умрем или поне да не остареем толкова, че да си пи­каем в крачолите, останалото ще се оправи, както казва Пе­ро, стига да имаш кредит, като ония с гайдите, дето го пра­вят това питие, и не само те, да не даваш сухи пари като нас, пък някой ден я камилата, я камиларят, нали знаеш какво ще ми вземат, ама понеже Господ ни е направил отчаяни и раз­лич­ни, всяка коза за свой крак, иначе не може, щото пред­ста­вяш ли си (ако бяхме еднакви) навсякъде да гледаш себе си, че и да се харасвеш, то и така малко ли се гледаме в ог­ле­далото, като си мием понякога зъбите или си подстригваме бра­ди­­те, а той Захори няма и брада, не си е пуснал още, Перо пък по рождение си е чисто кьосе, понеже, казва, занаятът не го позволявал, нехигиенично било да си разхождаш брадата над тез­гяха с чашите и да я чешеш, защото, от опит го знаеш, ка­пи­тане, мъжката брада сърби, мъжете непрекъснато ровят в нея и я чешат, сякаш това им помага да изрекат другото, дето се тру­па отвътре, кхе, душата ги сърби тези мъже, на тях и ду­ша­та им е брадата, обрасли са целите и се таят зад косматата си преграда, за да не ги познаят кои са и откъде идват, ся­каш някои ги брои или ги пита за нещо, ама хайде, че още е ра­но да я захващаме тая… та, казвах, че Захори сега го е страх (и какво от това), че ще изслуша цялата музика от пар­че­то, която магнетофонната лента изприда на нишка; в нача­ло­то бяха тимпаните – не, не се чуваха, а се усещаха, защото би­е­ха в слепоочията, тупаха като втори пулс и объркваха онзи на тялото, после в стомаха се промъкваше кадифяното гъде­лич­ка­не на баса и започваше да се катери нагоре към диа­фраг­ма­та, тогава пропукваха тромпетите, сакса и цуковете и напомп­ва­ха в гърдите въздух до пръсване, но в ушите се впиваше ос­трия звук на китарата, като дива, жестока оса, изтървана от ко­­шера на мълчанието тя солираше страстно с жилото на стру­ни­те – само онзи миг, онзи миг, в който всичко щеше да се пре­върне в оглушително вълшебство от думи без звук, все не ид­ваше и не идваше, но Захори знаеше, че е време да чака, и ча­каше, опрян на стената, знаеше, че думите сега са излишни и скъ­пи, че никой няма нужда от тях, особено Перо, който едно вре­ме не беше така мълчалив и развличаше клиентелата с ви­цо­ве, обаче виж му сега татуировките по ръцете и онова зверче в погледа, виж как си подава муцунката, ако някой непознат ре­че свойски да го заговори, но Перо отдавна му знае реда – крие си задника зад бара и кима с глава, защото, разправят, зад­никът е най-широкото сито на лакомията и доверието, върху не­го удряли още първата нощ печата си съкафезниците, щом при­клю­чела съдийската сметка – все едно, сега Перо не обича вън­шните, случайните, любопитните, безобидните, влюбените, ум­ните, приказливите, наконтените, сухарите, слухарите, зя­па­чите, тежкарите, връзкарите, баровците, туристите, ну­дис­тите, брусистите и алпинистите, не обича никого от тази по­тен­циална клиентела, обаче той пък кого ли обича, знам че не оби­ча и нас, но ни търпи, понеже и ние му знаем реда на този жи­вот и го живеем по рецепта, понеже с нас се чувства спо­ко­ен и няма опасност нещо да се промени: музиката да спре, пие­нето да поскъпне, пердетата да се изперат, Розата да за­бре­менее или, не дай Боже, някоя по-голяма щуротия да се слу­чи; въобще всяка жаба да си знае гьола, мястото в гьола, по­редния номер и номера на социалната осигуровка, дето се ви­ка, обяснявал съм му ги аз тия работи на Захори, затова се­га подпира стената и изобщо не припарва до Розата, само гле­да и чака да се случи онова, което се е случвало с всички ни (виждаш ли, засякал си е май и брада, ама от тук не се виж­да), обзалагам се, че ще стърчи там колкото трябва, до­ка­то остарее с кал под ноктите, косми в ушите и рибки в джо­бо­ве­те, обаче все един ден да опита от онова за опитване, за­що­то Розата е световна жена, забележи как прелита край ма­си­те и паното с одъртелите едрогърдести нимфи, как разнася по­ръч­ките, без да пише нищо в тефтера, понеже тя знае и помни всич­ки питиета и сметки, тя е последната истинска жена в то­зи град, любовница на всички мъже от „Дебелият кит“, ще ре­че, до един, без бармана Перо и без новака Захори, който има още много да знае и да научава, но сега само подпира стената и чака да му мине страхът от такива абсолютни жени като Ро­за­­та, която е учила всички ни на любов и пак е девствена, има си и медицинско за това, подменя го два пъти месечно и по­беснява, ако някой, не дай Боже, посмее да я нарече курва, за­щото нали така, капитане, тя това свидетелство си го носи в чантата, веднага може да го извади и да осъди подлеца, но до­сега изобщо не се е налагало, нали за това е Спасителя, на­ли за това му плаща Перо – всяка нощ по три големи без­плат­ни питиета – да се справя с навлеците и новаците; иначе къ­де ще му излезе краят на този живот, капитане, а, без ни­как­ва любов и доверие към ближния къде ще му излезе краят, пи­там те, само Розата особено ги разбира тези неща и държи да й издават документа официално, с цялата строгост на жен­ския медицински закон – с преглед, печат и всичко останало там – така че никой да не може да й говори като параход, ами да си свива устата и да не се пипа през джоба, защото тя те­зи мръсни неща никак не ги обича, обича всяка вечер да си сла­га бяла колосана престилка и да търчи между масите, до­като дойде времето на избраника – там, в задната стаичка, де­то държат касите с пиенето и фризера, на едно малко ми­ндер­че с железни крака, удобно за най-добрата любов според Ро­зата, любовта да даваш, без нищо да получаваш в замяна, са­мо удоволствието, че го правиш за някого… какво повече от то­ва, капитане, какво повече ще ти трябва, че да пуснеш кот­ва на заблатено и безветрено място като „Дебелият кит“, да гле­даш как се върти по ноти целият скапан живот, един и същ, с все същите хора, същата музика, без капка промяна, понеже про­мяната, може и да си чувал, винаги крие опасности и не­по­но­сима болка, поне докато умрем, нататък е лесно, обаче не чак толкова, то и тук те заплашват с разни неща, обещават ти, да речем, възкресение, а аз това възкресение им викам да си го раздават на роднините по майчина линия, нали знаеш как, щото, я ми кажи, кой може да ми гарантира какъв ще съм пос­ле, ти сигурен ли си, че ще е поне същото, ако не по-ло­шо, след това възкресение, значи никакви такива неща на мен не ми трябват, оная история с Лазар също я знам, и книги съм чел на различни писатели, ама у никой не съм прочел след въз­­кресението да е станал по-добър отпреди, точно обратното – по тая причина си избирам да съм си тук или никъде, да съм си такъв и в този, и в другите животи (ако ги има), обаче да не ми е по-зле от сега, ще рече да не ми спрат пиенето и как­вото другото там… вярваш ли, капитане, изобщо не ми се хо­­ди никъде, не ми се гледа никакъв свят: мразя Америка, мра­зя лъскави мъже и скъпи коли, не се натискам да чукам го­тини мацета, не искам да ме разхождат като маймуна между пи­ра­мидите на Египет, нито по Червения площад в Москва, за да си бия главата в Кремъл – с две думи, мразя да ме правят на бу­дала и турист, докато ми тършуват в джобовете и душата, ни­що че сега не ми вярваш, капитане, то е защото морето от­дав­на те е отвързало от колеца, много си видял, много си по­лу­чил, ама и много ти се е взело, затова не те свърта на ед­но място, въобразяваш си, че си свободен, обаче не си, друг ти заповядва накъде да водиш кораба, кога да тръгнеш и кога да се върнеш, ти само вдигаш платната и викаш „дий-й“, а ние тук си вършим своето, знаем какво ще се случи днес, утре, вдру­гиден и го очакваме спокойно – не, желаем го, – защото, ако не си мине по реда, няма да сме сигурни, че животът вър­ви точно такъв, какъвто го искаме, а тогава ще изфиряса на­деж­дата, че на, може пък да ни отмине таз горчива чаша, с це­лия бълвоч отвън, докато ние тук вътре, в утробата на Кита се комкаме с питието на ония тарикати с тричетвъртите чо­рап­ки и гайдите (ега ти костюма, капитане, представяш ли си ги как пикаят тия мъже с поличките, щото аз не мога, така де, мо­же да е по-лесно, обаче то е все едно да криеш слон под ро­допско одеяло, без да знаеш кога ще си навири хобота и ще те направи за майтап, понеже си заприличал на самоходна па­лат­ка; да не говорим за вятъра между краката и навика да си опъ­ваш чорапките току под коленцата…), а виж какво мъжко питие на­правили и добре му вземат цената, майната им тогава на по­лич­ките, само добрата пиячка разтваря мръсотията и пре­чист­ва ду­шата на мъже като нас, а да, и Розата с нейната любов на тън­ки железни крака, която само дава и не иска нищо в замяна и най-спокойно си разхожда колосаната престилка между маси­те; както виждаш все обикновени неща като това, дето ще се слу­чи след малко, но ти не се бой, сега никой няма да те за­ка­чи, понеже всички знаят, че си за малко, че гарантирам за теб пред целия свят – да не ти пука, ако Перо се взира сър­ди­то, нали върти оборот – ти гледай как онзи загорелият от ви­сокото столче пред бара допива третата доза и след малко ще грабне избраника, гледай как Спасителя ще пребие момчето от бой, защото тук е така всеки път, всяка вечер, цял живот: то­зи пие горчивата чаша, онзи – сладката, един изплюва Кита по стъпалата с главата надолу към широкия свят, друг стене в склада за любов и се кълне, че това е най-блаженото място, най-вълшебният рай по всички адски места, мекият пъп на земята, дето ни е отрязала и само чака кога ще си ни прибере, така че решавай, преди да те е пенсионирал някой нагушен чиновник от параходството, ще си топиш ли още задника по чужди гьолове, ще мъкнеш ли парцали и „зелено“ на ненаситната си челяд, или ще пуснеш котва в утробата на Кита, ето тук, отдясната ми страна, во веки веков, ще рече – до второ пришествие, когато ще си видим сметките с целия свят и всички глупаци преди и след нас – дупе да им е яко, както я караме – запаси се само с много търпение и малко пари (първото ще ти трябва в излишък), понеже ние за никъде не бързаме, никой не пита за нас и не ни тачи ни на този, ни на онзи свят, а от това какво по-хубаво, капитане, какво по-хубаво от това от време на време да те млатят и да те любят, да пиеш и да се надяваш, да не си правиш идоли и да не вяр­ваш в митове – значи да вярваш само на очите си, на това, ко­ето става с теб днес, тук и сега, и което ще се повтори ут­­ре, вдругиден, повдруги… като в безкраен сън, по-хубав от истинския, понеже след истинския има събуждане, страх и скър­цане със зъби, а този животът си е наш, тъкъв, какъвто го правим сами още от времето, когато сме се научили да се бе­лежим и избираме, такъв, какъвто сме го наредили: ние пи­ем, Перо разлива питиетата, Розата прибира парите и всяка ве­чер люби по един от нас, а Спасителя пребива друг, за да не се лашкат везните насам-натам като ръждясалия ти кораб по чужд терк – и нещата си лягат на мястото; има кой да ни дава и кой да ни взема, кой да ни съди и кой да ни наказва… оба­че има и кой да ни обича – това му е майката на този жи­вот, веднъж да го почнеш, сетне е лесно, – обаче Захори е де­бела глава, видях го, че влезе последен, ала сега ще е пър­ви, Спасителя си допива третото питие и вече свива юмрук; кол­ко момче е новият, ще го изтърколи по стъпалата като едно­то нищо, само да изтрае и утре пак е тук, не последен, а пър­ви, както е речено в книгата, нали, капитане, нали все тая надежда ни крепи – последните да бъдем първи, в който ще да е живот, само да бъдем – и Захори това го крепи сега, ни­що че не вижда и не разбира какво става около него, защото мно­го отдавна, още преди да дойде в „Дебелия кит“ той беше осъ­ден да търси и да се надява, той просто е един от нас, и до­като чака Часа, подпира стената с одъртелите нимфи; какво дру­го му остава, освен да подпира Стената, капитане, какво дру­го освен да я подпира и да трепери, като гледа как Розата раз­нася питиетата, а той хапе език и мълчи, нищо че го боли меж­ду краката и е готов да извика – сладка е тази болка, же­ла­на и сладка в сравнение с другата, която пробужда очите и от­резвява от съня на илюзиите – тогава най-сетне ще намери по­кой, без да брои дните и без да очаква Чудото, понеже от­дав­на ще знае, че вместо него утре друг ще хапе земята пред Ки­та, а той ще тъне в блаженство в най-великия склад за лю­бов, единственото място на долния и горния свят, където си син на боговете и получаваш всичко, без да си дал, но сега… се­га не гледай натам, капитане, не гледай, още е рано, по­ръ­чай едно питие и наздраве…