Разказ от Магдалена Борисова

 

            Момичето е на 17 години. Чете хайку. Пише хайку. Самата тя чувства живота си  като хайку – кратък и пълен с поезия. И външността ѝ е такава – дребничка с големи, пълни със стихове, очи. Съучениците ѝ я намират за леко шантава. Не я разбират. И тя не се разбира понякога. На тази възраст никой не е наясно нито със себе си, нито с другите.

            Пътува в автобуса. Топло е. Въздухът не помръдва. Сякаш се е сраснал с автобуса. Момичето изважда книжка с хайку от раницата си. Започва да чете. Пренася се на хиляди километри от вмирисания претъпкан автобус, много, много далеч от мръсните улици на София. Сега тя е в будистки храм. Гледа как монахът мете падналите листа и дори усеща утринния хлад.

            На следващата спирка се качват още хора. Наблъскват се. Тези в средата стоят изправени без да се държат и даже на завоите не се олюляват, поддържани от околните. Всички са като заклещени един о друг, съединени със седалките и нажежения въздух. До момичето плътно се е притиснала жена с бебе на ръце. То май е единственото нещо, което може да се движи в автобуса. Това явно не му е достатъчно и затова се опитва да надвика гълчавата. Момичето не го забелязва. То вижда планината Фуджи. Не усеща и как от другата страна на рамото му е залепнал нечий задник. Не вижда мургавата ръка бъркаща в чужд джоб… Нито забелязва лепкавата миризма на пот, цигари, манджи и гратисчии…

            Бебето до нея се размърдва. Повръща върху стих на Исса. Момичето е върнато в реалността. Сега то е част от нашата действителност. Ругае. Жената до него се кара на бебето, не че го оповръщало, а че пак ще трябва да го храни. Идва контрольорът и иска всички карти и билети за проверка. Неговият изчезна някъде из повръщаното. И не само билетът, изчезва и желанието му да продължава да се вози, докато се преструва, че е някъде другаде. То иска да е другаде… някъде където ще може да чете… някъде където действителността те кара да усещаш поезията.

„Човек трябва да е луд, за да иска да остане да живее тук!“ Тази мисъл минава през главата на момичето, което стои сам-самичко на голям оживен булевард с оповръщаната стихосбирка. Контрольорките го свалиха от автобуса като нередовен пътник, след като порядъчно го овикаха преди, по време и след като му написаха акта. Хваща такси с последните си пари до факултета по журналистика. Въпреки  всичко то ще стигне, където беше тръгнало – да си подаде кандидатстудентските документи.

Въпреки всичко момичето иска да остане!

Може би е лудо?! А може би не…