Разказ от Диан Василев

 

                                                                                                                                                                                                                                        На Рея

 

Делото се проточи цели шест месеца и макар че си мислеше, че ще успееш да го спасиш този Мачо, все пак прокурорът надделя.

Съдията беше едно жалко старче, което сигурно се плашеше дори от чашата, в която слагаше ченето си вечер преди лягане, какво остава да оправдае не кой да е, а Мачо. Мачо Питбула.

Когато малкото присъстващи в залата станаха и започнаха да се разотиват, а полицаите подхванаха твоя подопечен, за да го отведат обратно в затвора, към теб се приближи тази млада жена, която досега не се бе осмелила да ти говори лично, дали от притеснение, дали от срам от това, с което се занимаваше нейният приятел и любим – да, тези хора се обичаха, макар и по един техен животински начин, но какво пък, любовта не търпи клишета.

„Госпожа Рея, все пак искам да ви благодаря, две години не са чак толкова много, особено при този смъртен случай, пък и сигурно ще обжалваме, но искам да ви попитам и още нещо. В къщата извън града има няколко животни, не казвам домашни любимци, защото трудно биха могли да бъдат наречени така. Не знам какво да правя с тях, не мога да ги заведа никъде, защото нали знаете, нямам още 18 години и не ми дават да попълвам бланки. Бихте ли била така добра да дойдете и да направите нещо за тях? Мачо предложи да ги даде на негови приятели, но те ще ги експлоатират по същия жесток начин, ако не е и по-лош“– почти плачеше момичето, гадже на небезизвестния Мачо – лидера на нелегалните боеве с животни.

Съгласяваш се без ентусиазъм, все пак един жест към клиента, затова че загуби това дело, нещо което не беше ти се случвало отдавна; затова, че докато пледираше, мислеше повече за твоето момче, за белите коси по слепоочията му, които галеше в уютната, но малко хладна стая, и после двамата по бели хавлии (нищо, че е малко студено, но нали така е по филмите) съзерцавахте натрупаните една върху друга къщички, сгушени под снега като в зимна приказка. Хей град, виж ни, ние сме двама в този зимен сън, а навън вали снегът на спомена.

Бронираното беемве ви отнася бързо извън града към тази къща, определена вече за конфискация, заедно със самата кола, в която седите с това момиче, всъщност мутреса, което също подлежи на конфискация – връщане обратно в дома за сираци като непълнолетна. Снегът не е изринат добре, на места има и преспи, но автомобилът преминава през тях като през памук и ето че скоро спирате на алеята пред голяма портална врата – резиденцията на Мачо, така както я показваха и по телевизията по време на ареста. Само че сега тук е тихо, дори вятърът от планината е затихнал, само редки снежинки унило хърчат в ледения въздух.

В къщата няма никой, преминавате бързо през разкошни и полупразни стаи, спомняш си, че за да покрият разноските по делото, те трябваше да продадат много от своите мебели и скъпа техника, така беше с всички борци, те винаги изпитваха недостиг на кеш, защото живееха ларж и имаха повече неща отколкото можеха да си позволят. Момичето с труд отваря замръзналата летяща врата към задния двор, където преминавате през дълбокия сняг, навеян върху голяма тераса с барбекю, след което то отключва една врата и се озовавате в покрита зимна градина и тогава ти ги виждаш – няколкото котки, свити зад решетките, за да разбереш, че всъщност това е една импровизирана зоологическа градина, едно зуу, без посетители, без табелки, само с един единствен отдел – ХИЩНИЦИ.

В този момент чуваш гласа на твоята импровизирана екскурзоводка в този импровизиран зоокът, олицетворение на фарса на цял един импровизиран преход: „Това там в ъгъла е Жорж – сибирски бял снежен тигър, на година и половина, а тези двете тука са двойка леопарди – Гном и Гномеа. Той ги кръсти така, защото като му ги доведоха бяха толкова контузени и изподрани, че приличаха на гномове.“

Те и сега не приличат много на нещо друго, си мислиш ти, докато гледаш грациозните животни, едното без ухо, а другото с накриво зараснала муцуна, разкъсана след тежък бой. И тогава обръщаш глава след неравния лай, за да установиш с изненада, че в другия край на помещението има още една клетка, в която няма представители на семейството Котки, а точно на техните най-големи приятели и врагове – кучетата. Ако питбулът може да се нарече куче.

„Ясно е, че за котките няма да може да се грижите, освен това те ще си ги потърсят обратно“– момичето на уточнява кои са тези „те“, но ти знаеш добре за кого се отнася, за приятелите на Мачо, за хората които останаха навън, за да продължат своето пъклено дело, за да продължат мъченията, рекета, изнудванията, убийствата. Те щяха да продължат и боевете, разбира се, временно прекратени заради арестите. Знаеше също, че на тези боеве ходеха да залагат и някои колеги…

„Ох, какъв е сладък!“– провираш ръката си през решетките, за да помилваш малкото, като разбира се внимаваш да не раздразниш майката, и с учудване установяваш, че тя няма нищо против това, сякаш с някакво свое шесто чувство разбрала, че идваш да помогнеш на нея и на малкото изтърсаче, и то тъкмо навреме, преди да дойдат онези, другите. Започваш да милваш малкото гръбче и после муцунката в два цвята – кафяво и бяло.

„Да, както виждам, малкото е напълно здраво и читаво още, него мога да го взема, в моята къща ще има място за него, още повече, че скоро загубих предишната си любимка.“ – говориш ти и виждаш как в благодарните очи на момичето настъпва промяна, промяна от нещо, което само то вижда, обърнато към големия прозорец с изглед към пътя. Ти се обръщаш в същата посока, за да видиш същото – два Ланд Роувъра със запалени фарове, които се катерят по заснежения път от града в посока на къщата. По очите на момичето, разчиташ отговора – да, това са „те“! Останалите „навън“, мафията на нелегалните боеве с животни!

„Това са те, о, боже, това са те!“ – хрипти уплашения глас на момичето, което неволно се сгушва до тебе от уплаха и ти си мислиш, че то всъщност би могло да ти бъде дъщеря, толкова малко и невинно е то, също като малкото пале, което се притиска до майка си в клетката долу. „Не ги очаквах толкова скоро, повечето бяха се скрили в чужбина, когато станаха арестите. Мислех, че ще изчакат поне още няколко месеца преди да се появят!“

„Не се притеснявай, няма от какво да се боим“ – опитваш се да я успокояваш ти, докато самата теб няма кой да успокои, защото ти знаеш, че макар да познаваш тези хора, дори да си работила за тяхната защита, никога не знаеш какво точно можеш да очакваш от тях. Защото те са непридвидими в действията си. В този момент двата автомобила вече паркират в заснежения двор и четирите им врати се отварят почти едновременно и отвътре изкачат десетина мъже със зачервени лица, стабилно подпили от барчетата на колите по време на пътуването. С учудване и нарастващ страх разбираш, че докато от първата кола изскачат млади яки момчета с кожени якета и черни полови блузи, които познаваш само от снимките в жълтите вестници, то от втората излизат по-възрастни и достолепни господа – с разкопчани вълчи кожуси, под които се подават официални костюми и снежнобели ризи. С още по-голямо учудване разбираш, че някои от тях дори познаваш лично, всъщност и петимата – ето това е шефът на полицията, този до него с шишето е кметът, а това зад тях е той – твоят стопанин, и той е с тях, ами с кого другиго?!

Явно всички новодошли са готови за участие в някакво шоу, защото скоро пристига и трета кола – малко рено, от което слиза със своята апаратура и човекът, определен да овековечи предстоящото събитие – операторът, режисьорът и главен сценарист – твоето момче Жорж!

„Ах, милият, пак са го вдигнали от лекции, да им снима золумите!“ – ядосваш се ти, но повече се чудиш на тази странна смесица, на този фарсов „елит“, изсипал се така внезапно в смрачаващата се вече планина. В този момент багажникът на единия от ровърите се отваря и оттам изваждат две големи клетки, в които съзираш жълтеникави едри животни, които не можеш да определиш веднага какви са. Поглеждаш надолу към клетите инвалиди, явно определени за екзекуция, на които не остава дълго време живот, защото тези които идват, техните съперници в този неравен и последен бой не са нещо друго, а самите царе на хищниците – двойка лъв и лъвица!

Дворът вече е пълен със смехове и крясъци, пияните мъже приветстват своите фаворити, които неспокойно се въртят в клетките, докато две от младите момчета ги пренасят навътре в къщата. „Къде е тази фльонга“ – чува се крясък вече от вътрешността, явно търсят момичето, за да им поднесе още пиене и да отвори Залата. Да, защото знаеш, че някъде в къщата се намира и тази прословута Зала, в която стават самите боеве.

„Не, не искам, да ги виждам, не мога повече!“ – шепти момичето и докато тежките стъпки на подковани ловджийски обуща още бумтят из къщата, то изважда бързо отнякъде едно вехто детско одеялце, хваща го за единия край и бързо го мята върху главите ви. Сякаш пелена от мъгла пада върху очите ти и последното, което помниш, е миризмата на Мис Диор, носеща се от завивката, явно прихваната от флакона в чантата на девойката. В следващия момент ти не си вече непобедимата юристка, а нещо ново и друго – непобедимата… питбулка Рея!

 

* * *

 

…Мъничето, свито до теб, обръща красивата си главичка и ти с изненада установяваш, че то може да говори, макар и на някакъв нечовешки език, но език, който ти прекрасно разбираш и … знаеш, защото той е и твой език – езикът на животните!

„Извинете, госпожа Рея, но нямах друг изход!“ – не искам да ви виждат тук, нито да разберат за какво съм ви помолила. Вече всичко е изгубено, те ни изпревариха, дойдоха по-рано, отколкото очаквах.

„Но, какво, какво направи ти? И защо, защо, обясни ми защо сме… кучки?“ – питаш ти, и не можеш да повярваш, че питаш точно това, докато облизваш своята лапа, след това и главичката на… малката, красивата главичка вече не с модна прическа, а с природна такава – пак в два цвята – рижо и бяло.

„Не се тревожете, това ще е само докато си заминат. Те използват питбулите за лов, иначе боевете са само между котките – тигри, леопарди, ето че сега са довели и лъвовете. Явно са решили да видят сметката на трите котки, останали тука“.

„Но как, как го направи това? Как успя да ни накараш да влезем в кожата на двойката питбули?“

„О, това направих не аз, а моето одеяло. То ми е от дома за сираци. Нощем мъжете от охраната влизаха в стаите ни. За да се скрием от тях, се завивахме презглава с одеялата, но те правеха с нас ужасни неща и тогава един ден като се завиехме започнахме да преминаваме в други предмети в стаята – мивката, саксията, масата, докато те си заминеха. На сутринта ни скъсваха от бой, че сме напуснали дома, но постепенно усъвършенствахме прехвърлянето и сега мога вече да преминавам и в живи същества, да използвам техния език, тяхното тяло!“ – и сякаш за доказателство и жест на внимание, малката ти тегли един език по… муцуната, защото, да, това, което преди беше твое лице, сега е сладка муцуна на питбулка!

„Опаааа – ето ги къде са!“ – изкрещява някой със завален пиянски глас и с твоята спътничка съзирате връхлетялите в помещението двама млади мъже, единият от които носи дълга метална тръба с кука накрая. Двамата бързо закачат клетката с двата леопарда и я помъкват нанякъде.

В стаята става тихо, но след известно време в полумрака прозвучава нов дрезгав баритон: „Каква зла участ – да загинеш заедно с любимата си жена. Аз поне съм сам, жал ми е само за мене, но Гном и Гномеа ще станат жертва един на друг пред очите си“ – снежният тигър Жорж продължава да нарежда в падащия мрак на тази килия на осъдените на смърт, в която сте попаднали неволно и вие. „Дори сега се радвам донякъде, че моята сестра загина по време на същия лов, когато хванаха и мен. Иначе сега щях да стана свидетел на нейната смърт“.

Е, мислиш си ти, защо да не опиташ, сигурно ще можеш да го кажеш и на тигърски, нищо че си питбулка – и наистина успяваш: „Защо си толкова сигурен в своята кончина, Жорж, ти си още млад, може да те запазят за още боеве?“

Отговорът е пропит с хладната логика на хищника: „Задната ми лапа е счупена от последния бой! Те знаят това и ще гледат да ме убият още днес. Затова са довели лъвовете – единствените, които могат да ми излязат насреща, и то два, за по-сигурно. Аз съм обречен.“

С това разговорите сякаш пресъхват от само себе си, разговорите могат да пресъхнат на всеки език, когато животът е на път да си отиде от живото същество. Не знаеш колко време още минава в този смълчан мрак, разсичан само от долитащите от вътрешността на къщата крясъци, животински рев и още по-зверски човешки смях, когато внезапно се възцарява тишина и след малко вратата се отваря, за да вкара ярка светлина отвън и две мокри окървавени тела на леопардови петна биват хвърлени едно върху друго като ненужни торби с картофи в средата на стаята.

„Уф, откъснаха ми ръцете– псува едното от момчетата, – оплесках си якето Армани, 150 евро съм дал за него, мамка му!“

„Слава богу, че свършихме за днес!“ – отвръща другия – Голям ташак, кой да предполага, че тези петнистите ще даянат толкоз време? Но накрая лъвовете ги помляха, голямо шоу! Снимахме всичко и пращаме снимките и на Мачо в пандиза, нали му разрешиха мобилен телефон.“

„Ще има да скача като бесен в килията си, като види любимите си котенца смляни на кайма!“

И тогава си мислиш със своя нов кучешки и със всичкия си човешки ум, колкото ти е останал тази вечер, че всичко вече е към своя край и тъкмо да накараш палето до теб да направи отново номера с одеялото, когато телефонът на единия иззвънява и поставя началото на един разговор, който не вещае нищо добро за никого.

„Ей, къде сте бе, патки? – в стаята е толкова тихо, че се чува и гласа от другия край на линията – „Още ли сте в маймунарника? Довлечете и клетката с тигъра… Там имало и някакви питбули, и тях също, че Кмета се напи и иска още кръв тази вечер, няма как, утре ще разпределя магазините в новия мол между свои хора!“

И тогава настъпва това, от което най-много се опасяваш – ще те закарат в Залата, ще трябва да излезеш на Арената, в светлината на прожекторите, хищник срещу хищници, по-големи и по-страшни от теб!

 

Мутрите са само двама и затова след като закачват тигъра, те идват към вас двете, изваждат ви бързо от клетката и ви слагат по един нашийник, за да могат да ви водят и в същото време да бутат клетката на Жорж.

„Хей, я дай и това одеяло ей там, да завием клетката, че после да го махнем, да става шоу!“ – и те набързо завиват клетката, за да прибавят и своя дан към настроението на вечерта.

Под ропот и псувни се понасяте обратно към къщата, откъдето все по-отчетливо се чува рокът на Бон Джоуви и неистовите крясъци на пияните големци.

И ето че вече сте в Залата, от едната страна на която се намира голямата маса с велможите, а до тях са техните бодигардове, чакащи техните заповеди.

„Дай още вино насам, бе пишлеме!“ – вика пияният отдавна кмет на своя телохранител, а той тича към бара за нова бутилка, за да я отнесе бързо на масата, където са петимата големи; на видно място между тях е и твоя хубавец, наричаш го така просто по инерция, бил е хубав преди 30 години, сега само жалки останки, и то предимно в банковата му сметка.

Със самото ви появяване крясъците за момент прекъсват, за да започнат с нова сила след като разпознават тигъра Жорж, който макар и със счупена задна лапа все още си остава страшна гледка.

„Залозите ще бъдат за колко ще издаяни шарената мачка!“ – чува се вик откъм един едър побелял вече мъж, първи заместник на Мачо, сега може би тартор на залаганията.

„Ей, за шоу пуснете и двете питбулки, да видим какво ще направят!“ – крещи друг в олелията, нещо щраква, засиява ярка светлина и тогава я виждаш – ярката, опръскана с кръв Арена – мястото на битката, на поредния цирк, на поредния фарс, в който волю-неволю ще трябва да участваш и ти! В отдалечения ъгъл са се изтегнали двойката лъвове, по муцуните на които още се виждат петна и остатъци от леопардите.

След това всичко се развива мигновено – отворената решетка-врата, през която първо тигърът, а след това и вие двете с малката бивате изсипани като поредна порция в менюто на царя на животните и неговата царица.

Всъщност малката е ни жива, ни умряла, свита до теб с широко отворени очи, но ето че виждаш нещо интересно – на каишката й, точно зад врата има нещо като малък чип – последна мода при кучетата, който позволява животното да бъде проследявано, а при разрушаване на чипа уведомява съответната служба, като показва и мястото по сателит. Без да се колебаеш повече бързо захапваш врата на малката и чуваш как острите ти кътници разчупват с хрущене електронното устройство! Сега можеш единствено да се молиш то да все още действащо!

„Я един близък план да щракнем и на палетата!“ – чуваш познат близък глас и при обръщането си виждаш лицето му толкова близо тебе – сега огромно, запотено, твоят  кинаджия, който пристъпва, за да те обезсмърти като главна героиня на своя шедьовър. Като жена не можа да те снима, нали се криехте, но сега – като кучка – няма проблеми!

Толкова си бясна, че се нахвърляш срещу него с най-дивия лай, на който си способна; той се дръпва рязко назад, подхлъзва се и пада с камерата в скута си, за да я запази и точно тогава, без самата да разбираш какво правиш, хващаш със зъби края на одеялото, подхвърлено наблизо и го мяташ майсторски върху грешния паднал човечец.

Магията става за миг и вече под одеялото се намира само камерата. Самият оператор е някъде другаде, но къде всъщност? Оглеждаш се наоколо и погледът ти се спира на единствените животни, които още не са приютили дух на човек – тигърът и двата лъва. О, боже, в кой от тях е влязъл той? Дано не е само в лъва, не желаеш да бъдеш изядена от човека, с който довчера сте се целували!

„Хей, айде сега, каква стана тя?“ – мълви учудено вече на изящен тигърски акцент Жорж, не тигърът, а твоят Жорж, твоето момче! Май пийнах повече Джони тази вечер? Да се вживея в своите герои – да, но чак пък да вляза в тяхната кожа, това не е ставало още! – размишлява на глас режисьорът в него, докато върти шарената си глава насам-натам.

„Абе тоя къде изфиряса, бе, що не казахте, че ще има фокуси тази вечер!“ – чуват се крясъци откъм масата, все пак някой е забелязал изчезването на оператора. „Е, хайде няма да го чакаме цяла вечер, сигурно е отишъл да повръща навън, слагай ей там камерата да снима, к’вот хване – хване и да почваме!“

Отиваш близо до него и казваш тихо в пухкавото му ух: „Ех, тигре, тигре, хайде да те видим сега!“

„Рея, ти!? Тук? Как стана…“ – млъква той озадачен как да продължи.

„Кучка ли искаш да кажеш? Ами че и преди си бях такава. Кажи го направо, не се притеснявай! Сега си говорим честно, на езика на животните!– отговаряш дирекно и продължаваш само на него, на ухото му: – Нима си мислил някога, че съм нещо друго? Ако беше така, да си ме отървал отдавна от моята джунгла!“

„Но ето, че без да искаш, дойде решителния момент. Сега ще покажеш кой си, защото любов не се показва, а се доказва!“

Той се вълнува и не може да го покаже другояче, освен като ти удря един голям топъл и мокър тигърски език по муцуната и ти подарява едно дълбоко добродушно ръмжене.

„Добре, само се пазете сега, минете зад мен с малката“ – приканва ви той и ето че само след миг вече се сблъсква с лъвицата в центъра на арената под неистовите крясъци и бесния рок от тонколоните.

„Залогът е 1000 долара за лъва и 5000 за тигъра на човек!“ – крещят наоколо, и ти виждаш, че твоят Жорж и лъвицата се въртят в бесен танц и дори почваш малко да ревнуваш от тази красива гледка, но точно тогава отзаде му скача и самият господар на животните и тогава навсякъде се посипва шарена и кървава тигрова козина, като сняг на ярката светлина на прожекторите.

„Не, няма да ви го дам толкова лесно!“ – изсъскваш злобно ти и се хвърляш като бясна напред, за да получиш моментално силен зашеметяваш удар с лапа незнайно от кого, който те праща обратно в ъгъла при малката. Тогава без много да му мислиш, правиш единственото, което може да донесе някакъв превес в тази смъртна схватка – изчакваш един от редките моменти, когато тигърът е отхвърлен към решетките и мяташ изкусно одеялото върху двойката лъвове.

След малко в клетката оставате само тримата – Жорж, ти и малката. Наоколо се разнасят бесни псувни: „Айде стига с тия фокуси бе, къде е оня с камерата, той ги прави тия номера, да ни премята, неговата…“ Но в същото време се разнася мощен баритон: „Престанете вече, слушайте – май се чуват сирени!“ – и наистина в далечината се разнася вой на полицеиски сирени – нашийникът наистина е сработил, системата е задействала и те идват, за да видят какво става с този питбул, с тази питбулка, с тази булка?

Мъжете около масата се разбягват, двата лъва са изчезнали незнайно къде, явно преминали в хора, по-късно ще разберем кои точно от вестниците и телевизията, а сега ярката светлина в клетката внезапно угасва и в нея оставате само тримата с Жорж и малката, и разбира се – одеялото – единственият ви път назад в света на хората, но не и на човеците. Да се връщате ли? – питате се все още на езика на животните.