От Божидар Маринов

 15 легенди за Царевград Търнов

(Днес  публикуваме следващите три легенди)

 

 

Майката

 

Калоян, царят на българи, кумани, власи и гърци, никога не е бил много разговорлив, но тази вечер надмина себе си: на втората тераса на Двореца отпиваше на бавни глътки вино от лозята на Лесковец, а встрани от него му правеха компания севастократорът, който играеше ролята на министър-председател, началник на гарнизона в Двореца, както и двама съветника от Синклита. Беше настъпило мълчание, което заплашваше да взриви насядалите около кръглата маса в беседката Калоян ги плашеше!

Проблемът беше следния: две седмици назад централната порта на крепостта Царевец, широко отворена, пропусна седем конника, облечени с одежди, присъщи на Бургундия и Швабия – пратеници на крал Бодуин. Седмият конник обаче беше пратеник на Негово светейшество главата на Римокатолическата църква – папата.

С две думи: Бодуин (по нашенски – Балдуин) иска безпрепятствено преминаване на войската му през българската земя, войска, събрана от цяла Централна Европа, насочила се към освобождаване на Божи гроб от чуждоверци. Пратеникът на папата посъветва най-сериозно Калоян да приеме (на първо време той и близките му) католицизма като вяра или да приеме уния с Римокатолическата църква. Това, подчертал пратеникът на Рим, щяло да гарантира войската на Бодуин да не плячкосва и разграбва българското население при марша си на Изток, към Палестина. Марш, целящ разбиване на мюсюлманската инвазия по Свещените земи.

Това – допреди две седмици! Днес Калоян е раздвоен – гняв към ултиматума от папата и Бодуин, мъка и страх за народа български. Патриархът на българската църква и клира в Двореца останаха с широко отворени очи. „Православието пази, Калояне!“ „Ще го пазя, но по-важно е да опазя народа си! И знаете ли кой ми казва това, когато падне нощта? Знаете ли? Сам господ ми го казва! Ще го послушам, пък вие ме съдете!“

Папата получи известие, че българският цар Калоян е готов да приеме уния с Римокатолическата църква, да приеме католическата вяра. Радостта във Ватикана беше голяма… А в Двореца на Царевец надвиснаха бухлати тъмни облаци…

Под самата крепост закипя разчистване на терен за строеж, бърз строеж на малка, но красива църква, близка по архитектура на римокатолическия ордер. В тази църква Калоян щеше да получи най-високата титла на владетел, която малцина крале в Европа имаха – титлата Рекс, т.е. Цар!

Изкопите бяха готови, но липсваше първият основен камък за темела на бъдещия храм. И дойде най-страшното: на следващия ден, която жена, булка на работник-строител, дойде най-първа да донесе обяд на съпруга си, нейната сянка майсторът трябва да улови с аршина и да се започне бързо строежа. Времето притискаше строителите, а това, което щеше да се случи на другия ден, притисна душите и сърцата на мнозина семейни, т.е. на всички. Всички бяха задомени. А никой, абсолютно никой, нямаше право да предупреждава жена си да не му носи него ден храна! Патова ситуация – ни напред, ни назад!

Млад момък само вечерта се престрашил и казал с половин уста: „Булка, утре трябва да свършиш много къщна работа, аз не съм толкова гладен, не бързай за обеда!“ Не бързай, булка, ама булчето на младия майстор, родило наскоро момчета-близначета с имената Петър и Павел, сколасала рано-рано с къщната работа, сготвила супичката на любимия си мъж, оставила малките при съседката и не вървяла по дългия път към Асенова махала, а тичала да зарадва мъжа си и да го види, да му се порадва.

Момъкът припаднал: майчицата на двете му дечица първа-първа близа при него в готовия изкоп!

Няма да ви разказвам повече, не бива! Е, ще кажа само, че храмът бил построен, Калоян научил за трагедията и заповядал името на църквата да носи имената на двете невръстни дечица-сирачета – Петър и Павел…

Калоян най-тържествено бил коронясан от първите кардинали на католическия свят, а крал Бодуин автоматично му станал роднина – братовчед. Четвъртият кръстоносен поход можел да започне: България давала коридор на тежковъоръжената войска на белгийския пълководец, а той от своя страна нямало да наруши морала в личния и стопански живот на българското население; войската ще пази дисциплина и всичко ще се заплаща двойно и тройно като хляб и месо!

И тъкмо времето да покрие с патината си станалото, жителите на болярската махала, в късна доба, особено когато е топло и прозорците са отворени, започнали да чуват странен плач на жена, плач, но като шепот и в този шепот да се зоват имената на двете сирачета: „Петре-е-е, Павле-е-е!“ По-чувствителните комшии на храма „Св. св. Петър и Павел“ продали къщите си и се преместили или горе в града, или на отсрещния бряг на Янтра. Останалите семейства приели зова на майката, натъжавали се в определени нощи, но децата им растяли, а заедно с това растяла обичта им към най-любимото – майката!

Сега да помълчим!

 

„Сицилианската вечеря“ вечеря във Велико Търново

 

… Та да се знае: когато хората кръщават децата си, последните ще носят името си като знаме или като низвергнати от Съдбата. В моя случай, или в случая въобще, името „Анжелика“ се е понесло като знаме над знамената. Анжелика била три пъти хубава и три пъти скромна. Когато си тананикала или запявала, ангелите присядали на перваза на прозорците в къщата й и слушали в захлас.

Същото сторил и Микеле; застанал под прозореца на Анжелика се топял от нега и възхита. Приличал на Давид с прашката, но вместо прашка в ръка, презрамчил китара, тихичко съпровождал ангелския глас, който идел отгоре.

Накрая? Накрая Анжелика попаднала в прегръдките на Микеле и сицилианската кръв на двамата… дала плод. Плодът не е това, което си мислите, а повод за клюки, одумвания и какво ли не. В рамките на седмица! В понеделник, след неделната служба, бащата на Анжелика казал на всеослушание: „Ще убия Микеле!“

В понеделник Палермо, град достоен, останал с един жител по-малко: Микеле духнал! Избягал не само от слънчева Сицилия, а и от „Белла Италия“. И се намерил къде? В Търново! В Търново, като част от италианските работници, дошли да строят железопътната линия на освободената от турско робство България в края на XIX век…

Барон Хирш, австрийският бизнесмен, финансирал балканската жп линия, мостостроителите били най-вече италианци. Майстори и половина.

Е, сега слушайте какво станало с тези прословути млади и недотам млади и красиви работници: слушайте и надавайте ухо, защото вечер след работа по моста под хълма Трапезица, настанени на палатки в местността Чарни чака, пак под Трапезица, те прегръщат китари и мандолини и под лунния обелиск изплакват повече мъката си по Италия, отколкото радостта, че са в старата столица на България и й помагат да се възмогне. Както и да е – пеели, а като италианското пеене няма никъде по света!

В микса на тази романтика и недотам романтика няма да чуете, а и те не се чуват, котешките фигури на една фигура с гъвкаво тяло, обвита в черна пелерина, с развяна, доколкото е имало ветрец нея вечер, с черна къдрава  на масури коса – гарваночерна подчертавам, с фигура на красавица, в чиято дясна ръка проблясвало острието на нож – навярно сицилиански!

Анжелика. Анжелика е това – любимата на Микеле, който избяга от острова, за да не бъде убит от ревнивия и богат баща.

Как е пътувала до България, до Търново (което по това време още не било Велико), къде е нощувала, имала ли е другарка по пътя – това е до днес остава загадка. Но нека не откъсваме поглед от Анжелика, която не слиза, а подтичва по пътечката от града към местността Чарни чака. А там пеят ли, пеят сънародниците й. И още нещо се губи: как е прекосила Янтра красивата италианка – с каика, лодка, която управляваш и караш, като се държиш с две ръце за опънато между двата бряга въже, или е рискувала и е вървяла по огромното дървено скеле на новостроящия се жп мост? Е, и Александър Дюма няма да отговори! Но стигнала… Къде стигнала ли? Над главата на Микеле. Ще се извърши убийство! О, Боже, не допускай това! И Бог не допуснал да се пролее кръв, но навярно е допуснал следната картина: нощ, луната ту се крие зад облак, ту изскача из него, а изскочила, осветява като прожектор – е в това осветяване студеното острие на нож се спуснало над главата на Микеле, но ръката, която го държала, застинала: устата на Микеле, тъкмо в припев, изговорила: „Анжелика, любов моя, обичам те и страдам!“

Викът на девойката бил толкова силен, че близо петдесетте сънародници на младите виновници – Анжелика и Микеле, така наскачали, че още малко да излетят от инерцията във водите на Янтра.

И следващата картина била като красив италиански филм: бурно италианско обяснение от страна на Микеле, плач и обвинения от страна на Анжелика, за да се стигне, а се стигнало, не се и съмнявайте, до бърна прегръдка и страстна, дълга, дълга целувка, а превъзбудената тълпа от италиански майстори, от мъже, оставили любими, сестри, жени и майки в недотам близката Италия, така „забили“ по китарите си, че накацалото по хълма Търново затанцувало извън къщите си, построени една над друга, и аха да паднат, ама не падали! А както е видно – споменът и днес не е угаснал. Не ви струва нищо – пазете го!

 

Легенда рисува празника на Царевград Търнов

Народе на Търнов, приветствай празничното утро с трелите на смеха!

Приветствай, защото в този миг над близкия хълм, където беше кацнало Арбанаси, се възнесе златна птица – слънцето. Трепкащите лъчи пронизаха въздуха, заиграха по кубетата на църкви и манастири. Разпалиха до алено камбанарията на патриаршеската църква и заблестяха с преливащите се багри в капките роса.

Още от зората на създаването на новата българска държава, от Асеново време, Търнов има своя голям празник в деня на Първа пролет, в деня на Светите Четиридесет мъченици. А от сто години близо обкичва с цветя каменните колони на църквата, пали големи и високи свещи пред олтара й. Днес всички ще се помолят в храма Господен плодородна да бъде годината, Светите четиридесет мъченици да ги даруват със здраве; да няма гладни и бедни. Да има мир.

Пазарището на Търнов е опустяло. Складовете със стоки са до един затворени – днес е Първа пролет, празник на старопрестолнината. Всички, от близо и далеч, бързат да положат до прекрасно резбования олтар своя дар, за да бъде Бог милостив и отпъди бурите, надвисващи над Търнов и България.

Ето, начело на Табашката махала върви най-старият кожар и носи за Светите четиридесет мъченици подарък: малка кожена пътека. Внучките му – панички със сушени сливи. И всички подир него носят дарове: глинени съдове с дървено масло или оливия, бели пити хляб, кокошка варена, питки сирене, бедняшко брашно в торбички, яйца.

Очите на всички са обърнати към Голямата северна врата на Царевец – да не изпуснат издигането на малкия червен флаг – знак, че царят и Синклита тръгват към църквата.

Центърът на площада пред Великата лавра кипи и прелива от багри. Високопоставени гости от Сърбия и Румъния, мали и големи боляри, висши църковни служители, държавни чиновници, търговски сдружения… Едни скачат от конете, други – в скъпи, обшити в сърма и злато дрехи – слизат със жените от малки кочии. Това е зрелище за народа, който днес не бива нищо да пропусне. Хората се блъскат, изправят се на пръсти, очите им ще изскочат от захлас по прекрасните търновки. Рокли от черно или зелено кадифе, наметки, боядисани с арабски пурпур, индиго или венецианско багрило. Коси, високо вдигнати със забодени в тях фибули от Константинопол – сребърни и златни. И малки лентички с диаманти, преплетени в тях. Черни и жълти обувки от козя кожа. Всяка жена или девица е същинско шишенце в благовоние…

Едри, охранени коне чаткат по пътя откъм Трапезица. Белите коне хармонират великолепно на високата черна кочия, която теглят след себе си. Вратите й са сребърни.

– Сторете път за кочията на дъщерята на севастократор Велемир!

Жълтата завеска се вдига, слугите отварят вратичката и от кочията слиза Петруна. И тутакси пред нея превиват гръб висшите служители в двореца – боляри и всички останали, сипят се ласкави приветствени слова…

Народът е изумен! Тази жена, с гарваночерна коса, е същинска Афродита! Цялата блести и сияе: червени устни, златни колиета и гривни, диамантени обеци, пръстени от рубин. Тъмнозелената рокля кокетно се поразгръща, за да може да се види прозрачната коприна, върху която са извезани златни кръгчета.

Устремените женски погледи към красавицата оценяват и най-малката подробност от прическата и тоалета й. Вниманието на мъжете е привлечено от следващите кочии  и от породата коне, които са впрегнати в тях.

Но нямаше повече време за зяпане, тъй като над Северната порта на Царевец се развя червеното знаме с извезаните върху него кръст и лъв. Оркестърът гръмна. Морето от хора се разлюля, разцепи се на две и замря.

Царят слизаше бавно със семейството си. От двете му страни вървяха по десет щитоносци. Сара леко се бе облегнала на ръката му. Лицето й бе бледо, очите й не трепваха, сякаш бяха без клепачи. Още в крепостта тя разбра, че левият й клипс се държи лошо на малкото й ухо. Сега вече бе късно да го престегне. Всеки момент щеше да падне. Това засилваше чувството й за фатализъм. Мария-Десислава и брат й Иван Шишман задържаха крачките си.

Подир царската двойка вървеше петчленен отряд от личната охрана на Иван-Александър. После – севастократорът Велемир (нещо като министър-председател в Двореца, но извън Търновград севастократорите играели ролята на областни управители – бел. моя., Б. М.), почти безкрайна върволица от сини наметала – разпознавателен знак на Съвета на Синклита, пратеници на Венеция, Флоренция, Генуа, Дубровник, представителят на Рим и Ватикана, на Сърбия, Румъния, Алемания.

В процесията участваха свещеници от Висшия Църковен клир. Черният цвят на техните раса внасяше допълнителна тържественост. Членовете на Клира бяха създали и изпълняваха всички висши църковни ритуали около големите празници. Въобще играеха много важна роля в живота на Търнов. Преизпълнени със съзнанието за своята мъдрост, свещениците пристъпваха с достолепие, което още веднъж подчертаваше значението им за цялата държава.

Подир тях вървяха съпругите и по-големите деца на мъжете от висшия държавен съвет. Жените бяха вързали косите си със сини пандели. Наметалата им бяха стегнати с металическа препаска от сребро.

Процесията прекоси площада и се отправи към Светите четиридесет мъченици. В средата на църковния двор, заобиколен от свещеници и боляри, с жезъл в ръка бе изправил снага патриарх Теодосий II. Очакваше царя. Настъпи тишина, сред която се чу пръхтене на коне. Иван-Александър нервно мачкаше една от копринените дипли на царската тога. Колко бавно върви Сара. Щитоносците и охраната останаха при желязната ограда. Застанали мирно, те представляваха едновременно мощта и страха от царя. Иван-Александър пръв коленичи пред патриарха на България, до него Сара, Иван Шишман и Мария-Десислава от двете им страни. И точно сега клипсът падна. Чатна в плочника.

Днес този клипс, паднал от ухото на Сара, е великолепен храст, който пролетно време ухае с екзотичен мирис и е цял покрит с безброй бели и червени цветенца-фунийки. Намира се в двора на църквата „Свети Четиридесет мъченици“.