От Сава Василев

* * *

 

– Спиш ли?

      – Не зная.

      – Видях те как се усмихваш насън.

      – Тогава не ме събуждай.

      – Трябва най-сетне да се събудим.

      – Толкова е рано и недовършено…

      – Няма нищо по-грешно и по-завършено от едно легло в неделя сутрин…

      – Не може ли без сентенции…

      – Нищо не си разбрал. Казах само, че най-хубавите неща са грешни и съвсем завършени.

      – Хубави не се римува с истински.

      – Не, истински не се римува с хубави.

      – Говориш така, сякаш никога не ти се е случвало…

      – Просто не ми се разказва.

      – Ти никога не разказваш достатъчно.

      – Аз никога не разказвам достатъчно.

      – Признай, че не знаеш нито една реплика за… 

      – А ти не знаеш как се спи с жена, иначе нямаше да ме оставиш цяла нощ да балансирам въху гредата на леглото…      

      – Хайде да не злоупотребяваме с „не“-та! Вече преброих петнайсет-шеснайсет.

      – Това ли е всичко?

      – Сега ти нищо не разбираш. Искаш ли да бъдеш виновна?

      – Вината е отровен плод за средната ми възраст. Най-лесният начин да се отърва от нея е въобще да не мисля.

      – Говориш така, защото още е рано.

      – „Още“ не означава нищо. Вчера получих заповедта за консервация.

      – Толкова години са минали. Няколко повече, няколко по-малко…

      – Вярно, толкова са минали…

      – Искаш ли да остана и да ти помагам. Мога дори да прекъсна. Една година повече, една по-малко…

      – Точно сега съм прекалено заета, за да пиша роман с теб. Пренасям една част от мозайките в окръжния музей, после консервирам целия обект. Следва битка с местните велможи за довършване на тукашния музей. Както виждаш, сюжетът и без теб е претрупан.

      – Така е добре.

      – Това пък защо?

      – Защото означава, че мога да се дипломирам и да ти взема обекта…

      – Ще чакам, чуваш ли!

      – Както чакаш него сега ли?

      – Да, както чакам него сега… Той винаги се появява точно навреме. Има нюх за тези неща. И защо не угасиш най-сетне лампата, навън отдавна е светло.

      – Ники, чела ли си нещо от Питър Шафар?

      – Май не съм.

      – И аз, обаче ми разправяха, че в една негова пиеса героите играят, сякаш са на тъмно и никой не ги гледа. А сцената е осветена до ослепяване. Дори когато се любят. Но те не го знаят. Или се правят, че не го знаят...

      – Е, сега вече го знаят. Изгаси лампата и свали този мръсен чаршаф от прозореца. В кафеварката има кафе. Студено…

 

      * * *

 

Ръкопис на Асен Калудов в синьото тефтерче

 

Вече трети ден откак бяха прехвърлили планината и газеха мочурливата земя на низината. Изнемощели от дългия преход, но и изкушени от онова, което грабна очите им, докато се спускаха от билото, войниците все по-често наместваха късите мечове и натежелите ризници. Уж знаеха за измамната близост на птичия поглед, а не криеха нетърпението си час по-скоро да стигнат в тази райска земя. От тук добре се виждаха едрите парчета висококласила пшеница, островърхите покриви на сламените хижи, наболи по краищата им като гъбници, зелените облаци на ливадите по хълмовете, надвиснали над цялата низина… На североизток, додето стигнеше взор, блестеше езерото, цялото опасано от блата и топлици. По повърхността му се плъзгаха рибарски коруби и салове, тънка прежда от пара се рееше над огледалата на множество карстови извори. Откъслеците от човешки гласове и миризмата на животинска тор настървяваха надеждата за лесна плячка и сит сън след тежкия път. Допреди малко им се струваше, че само да протегнат ръка и ще докоснат стрехите на това плодно и уютно обиталище.

      Вместо това сега ругатни и проклятия се носеха из мъглата, обвила плътно мокрите войнишки тела. Гладът и жаждата ставаха непоносими, ала още по-непоносима бе острата зловонна миризма, която извираше от водите на блатото. В главите на войниците нещо шумеше, клепачите с оловна тежест се спущаха върху очите, а нозете, оковани от лепкавата кал, едва се отлепяха, за да направят още една мъчителна крачка към неизвестността… Прокълната беше тази хубост! Коварна се показа надеждата за блаженстване в ложето на райската низина. Войниците като да се топяха в мъглата. Гласовете на десетниците, които се опитваха да поддържат духа и връзката между оредяващите групи, все по-трудно се намираха един друг, силуетите губеха очертанията си, докато накрая изчезна дори тайнственият плисък на водата под стъпките. Зловеща тишина легна над блатото. 

      Когато слънцето проби гъстата пелена и въздухът отново стана лек и прозрачен, нищо не издаваше, че оттук са минали хора. Откъм колибите се чу кучешки лай, хрипливи гласове навикваха добитък, а водата продължаваше все така лениво да се протяга между низината и морето. Сухите стебла на тръстиките като да сгъстяваха тишината, бавно се изправяха и заключваха зад себе си тайната за първата битка, която императорът вече беше загубил.

 

* * *

 

Леката, развята пола на Тони, опасната извивка на глезена и очите със смокинов оттенък, в които е тихо и дълбоко. Високата тераса на летището изрязваше върху ясносиния фон на небето фигурите им – на Асен, в спортен костюм и лятна усмивка, и на Тони, с разпиляна коса и онази проклета пола, която оправдаваше всичко. Докато ги целуваше (първо него, но по-продължително нея), преброи дните, цялата седмица подарено отсъствие. Твърдо беше решила да го направи, преди да си го откраднат сами в някой евтин хотел. От опит знаеше, че такива неща се превръщат в навик. Сега двамата й бяха благодарни; толкова благодарни, че извинителната нежност, с която я обграждаха, започваше да бие на очи. И трите карамфила, стегнати в коравата прегръдка на целофана, бяха едновременно символ и признание.

      Избраха маса под купола на последния чадър, близо до парапета на терасата. Оттук щяха да се любуват на нейното самотно излитане към другия край на небето. Асен изостана в разговор с един от многобройните си познати, които срещаше навсякъде. Повечето от масите бяха празни, двама митничари допиваха кафето си. Очите им бяха зачервени от нощната смяна. Стереоуредбата намотаваше на кълбо популярна италианска канцонета. Барманът кимна, че е разбрал поръчката, и пак се обърна към човека, кацнал пред него на бара – внушителен, в бял костюм, с посребряла коса и дълга бяла брада, сливаща се с костюма. Беше наистина необичайно едър, с огромни ръце, между които чашката с питието приличаше на играчка от детски сервиз.

– Луда работа – промърмори Тони, докато прекосяваха фоайето и си пробиваха път към приемната за пътници, – на кого му е хрумнало да прави изложба точно тук, на летището.

      – Не е луда, невероятна е – отвърна й през рамо Николина, изненадана, че тъкмо тя подхваща този разговор. Беше наистина необичайно. Още с влизането забеляза високите постаменти с глави на художници, композитори, писатели, революционери и още тогава й се прииска да научи нещо повече за автора. Пътем мерна афиш: Станислав Малиновски 1905-1970. Наистина странен пантеон от живи и мъртви – Луи Арагон, Шостакович, Че, Мицкевич, Пруст, Гарсия Маркес, Пикасо, а в дъното на експозицията се мъдреха един до друг Майстора и Емилиян Станев.

      – И все пак е тъжно – настоя Тони, – тази суета, кафето накрак, неразбориите около багажа и тези глави… Не го обичам това изкуство, Все търся очите им. Те нямат очи. А ни гледат. Ето и сега – сякаш каменна мрежа е обвила целия човешки мравуняк.

      – Все едно сме пред Капитолия.

      – Къде? – не разбра Тони.

      – Казвам, че така са гледали статуите на цезарите пред Форума.

      – О, стига вече. И без това е толкова глупаво.

      Глупаво и неизбежно, съгласи се Николина. И все пак я обичам. Обичам я, защото е истинска, обикновена, ничия, защото умее да избира най-простия път към нещата. Тони е от тези мили създания, които, докато приятелски ти пробутват кафето с повече сметана и те черпят с вносна цигара, очарователно ти измъкват мъжа под носа, любят се с него и ти го връщат толкова променен, че цял живот се чудиш как да им се отблагодариш. Такива жени не кроят планове за брак и деца. Те живеят, за да се наслаждават на живота, за да се отдават на мъжа, роден с великата мисия да измисля и заплаща удоволствията, които ги правят щастливи. Само че Асен не е най-подходящият обект и рано или късно Тони ще го открие. Всъщност ще го открие навреме – когато вниманието към нея започне да се превръща в навик. В такива случаи Асен става раздразнителен и неспокоен. От опит знам, че тръпне в очакване на следващата жена или книга. За него работата винаги е била на първо място. След нея идваха жените. За Асен Калудов останалото няма особено значение. Или това, или нищо, обичаше да се горещи, без да го е провокирала. Иначе всичко става нищо и половина. По вярно – половината на нищото. На този свят хубавите неща се плащат. Ако ще си писател, ще пишеш. Мераклии да коват гвоздейчета и да дундуркат бебета колкото щеш. Тая работа по домашни пантофи и кабинетен халат не става, макар да познавам и такива от гилдията. Аз поне си признавам, че няма по-голямо удоволствие на този свят от удоволствието да пишеш книги и да любиш жени. Книгата и любовта правят мъжа съвършен, допълват се и го допълват. Само така може да се почувства и мъж, и ловец, и Господ. Майната им на лицемерите. Ами децата, беше попитала неочаквано Николина. Няма нищо по-глупаво от едно закъсняло майчинство, изтърси неочаквано Асен. Уж не беше попитала за себе си, а думите му отвориха празнина помежду им. Спомних си ги след първата нощ с Пламен. И в ателието след онзи автостоп на въртиопашката Тони си ги спомних кой знае защо. Сградата, в която се помещава ателието, е стара, прилича на третокласен хотел отпреди войната, но хотели тук не е имало. Прилича по-скоро на фабрика, на запустял занаятчийски цех, това сега няма значение. Дворът е тесен, препълнен с дървения и ръждясали плажни чадъри. Най-необичайното са чадърите – на повече от тридесетина километра от морето те оставят съмнение за погрешно пристигнала пратка. Докато се провирахме по тясната пътечка помежду им, Асен обясняваше на Тони, че езерето се е образувало след отдръпването на морето.   

      – Ние се разхождаме по дъно на древно море. Постепенно водата на езерото изгубила соления си вкус, заради водите на десетките карстови извори, които са се вливали в него. С прокопаването на канала морето и езерото отново се свързаха. Един мой приятел поет преди няколко години издаде стихосбирка. Нарече я “Морето се завръща”.

      – Заглавието е хубаво – каза Тони. Стори й се, че нещо в нея трепна – онова, което беше в повече, или което не достигаше.

      Докато Николина мелеше кафето и подгряваше водата, двамата се настаниха под платно с пейзаж от Търново. Градът, надвесен над реката, беше застинал в зимно отражение. Това беше нейна стара студентска работа, но съдържаше някакъв примитив и тъкмо той правеше излишни дребните неща. Някъде там, между покривите на стария град, които заничат един зад друг над рамената на къщите, е прозорчето на студентската й мансарда… Отвън долитат удари на чук, раздробяват тишината, времето, градът, надвесен над реката, и самата река – клуп на въже, пристегнало крепостта. Озъбена и нащърбена, тази крепост умееше да се усмихва и да взема дълбоки отпечатъци, защото историята в ловките ръце на археолозите е като пластелин и всяка форма се нуждае от доверие. Второто българско царство беше само повод да се разказва, а студентите-екскурзоводи четяха историята между редовете и премълчаваха подробностите заради родословното дърво на царевичите и заради паметта; нали паметта е по-мъдра от студентите, веднъж дори един гастролиращ столичен професор по история на изкуството, уловен, че бърка годините и имената на владетелите, каза: “В историята на изкуството, на неговия живот във времето и пространството е по-важно самото изкуство, а историята – тя се пише след това, понякога цели векове, за да оправдае случилото се.” И навярно имаше пряво.

      – Хитро старче – промърмори зад гърба й Асен. – Ще му пробутам приказката в университетската многотиражка.

      Този път крепостта не запечата нищо, запечата го платното на Николина – същия този пейзаж, огледално обърнат и зимен, напук на лятото и озадачения поглед на Асен.

      – Разбираш ли – опита се да му обясни, – така съм едновременно вътре и вън от нещата. Сега рисувам къщите и крепостта все едно, че съм на отсрещния хълм. А не съм там, а тук, помежду им. От това място реката не се вижда. Следователно няма и не може да има водно отражение като онова, на което му викат Огледалото. (Рисували са го почти всички наши пейзажисти, да не говорим за снимките и пощенските картички, върху които обикаля света.) Според мен платното трябва да вижда повече, отколкото затваря рамката. Аз рисувам отражението там, където то отсъства, но пренасяйки го върху платното, моето второ огледало, образът се обръща и нещата застават на местата си. Опитвам се да съчетая гледните точки на крепостта, на отсрещния хълм и на реката. Така гледам едновременно с очите на миналото, на сегашността и на едно безкрайно течащо огледало… 

      – Тези ги пробутвай на хитрото старче, дето се оправя артистично с историята. Зарежи засега рисуването и си допиши дипломната работа по археология – успя да прекъсне тирадата й Асен.

      – Добре де – не се предаваше Николина, – кой е казал, че природата си няма памет. Ами вкаменелостите. Не са ли те памет за някакво минало състояние на веществото. Някъде четох, че според учените мисловните процеси също са излъчена енергия. Следователно паметта не е нищо друго, освен енергиен резервоар. Ами енергията от изговорените и изпятите думи. Тя къде се натрупва. Къде е онази вселенска цистерна, от която, стига да завъртим кранчето, и ще потекат речите на Цицерон, песните на Орфей, стиховете на Овидий?

      – Край! – махна решително Асен. – По дяволите този разговор и всяко изкуство, което нехае за терзанията на плътта. При мен поне е така – като съм гладен, не мога да мисля. Ето къде отива твоята тайнствена енергия…

      – И аз съм гладна – чистосърдечно си призна Николина. – Готова съм да продам този шантав пейзаж за два купона от студентския стол, стига да има кой да го купи.

      Асен пристъпи към нея, улови я внимателно за раменете и доближи лицето й до своето.

      – Слушай сега – каза й, втренчил поглед в нея, – бизнесът с твоето мокро платно отпада, защото не е никакъв бизнес, а пълна минавка. Харесвам тази картина, както и теб, значи нищо в тази стая не се продава. Това първо. Второ, каня те на ресторант, но при условие, че няма да се натискаш да плащаш сметката и няма да говорим за изкуство… Нали трябва да ни остане време да поревнуваме, да мърморим, или просто да помълчим.