Мемоари от Янислав Янков

 

 РАДОЙ РАЛИН НОСИ ПО УЛИЦИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ. САПЬОРИ ДОБРОВОЛЦИ ЧУКАТ ПО ВРАТИТЕ НА БИРАРИИТЕ. ГЕНИЯТ НА РАЛИН ПОДАВА РЪКА НА РАНЕНИТЕ В СНОЩНА БИТКА БОЙЦИ…

 

Не си чистете ушите за някаква много интересна история. Нещата са съвсем обикновени и се излагат на сергия в самата Стара Загора, когато бях  четвърти курс студент.

Нещо като празник, нещо като панаир, нещо като самоводска яхния – да цитираме по български американския писател. И отново за бедните млади. Стоим си щастливи и гладни пред ресторант „Верея“, докато не се материализира от въздуха Радой Ралин с една дамаджана.

– Бай Радой – присламчи се към него Янко Димов, – няма ли опасност тази дамаджана да се счупи, докато я разнасяш с вид на побъркан насам- натам по улиците? Могат и да ти я откраднат.

– Това не е дамаджана, Янко, а бомба със закъснител. Търся сапьори да я обезвредят. Един мой набор от Михайлово ми я донесе. Пък аз, нали знаеш, запалителни вещества не употребявам. 

– Камо грядеши – обърна на латински поетът Янко Димов. – Камо грядеши? – повтори бохемата Янко Димов, прочел романа на Димитър Мантов със същото заглавие.

– Нищо не градя… Отивам на държавна вечеря в ресторант „Верея“. Но тази дамаджана не ми е нужна и ви я подарявам, момчета. Мезе няма.

Десет литра отлежала гроздова дойде като манна небесна и ни спаси от Божието равнодушие. Стойчо Стойчев, жив още, изнесе от дома си на поляна напращял домат от щайга. Бомбата беше обезвредена до полунощ. Убити нямаше.

Но сутринта махмурлукът плъзна невидим по хотелските стаи като холера. Нацепи няколко глави. Изпрати доброволци да чукат по вратите на бирариите. Тези старозагорци хора ли са, как може да си отварят кръчмите чак на обяд? Не знаят ли те, че Стара Загора е град на поети, поети с традиции – до късно обезвреждат пълни дамаджани и рано отиват да гасят огъня със студена бира. Но въпреки това празникът на поезията беше в разгара си. Аман от шаблони!

Давам възможност на читателя, ако толкова го интересува, да провери, само да не му пречат ангелите, за коя година става въпрос. За негово сведение бях някъде на около… Зная ли на колко.

Така че празникът беше в разгара си. Отлежалите стари поети отидоха да четат в читалището на отлежала публика. Нас, зелените, както беше в Котел, ни пратиха в девета глуха – бирената фабрика. И ето го бай Радой, появи се отново от въздуха да ни осведоми, че линията не е толкова глуха.

– Момчета, аз ще водя ротата, да не кривне някой от окопа и да го застрелят. Бил съм на война… Доброволец… Военен кореспондент… На километър от нас падаха бомби, мряха хора. Ние си стояхме на сухо и се ослушвахме. Една заран дойде генерал Стойчев. Върбан Стаматов, Павел Вежинов, аз, грешникът, и още десетина човека се запознахме с генерала. „Написахте ли нещо?“ – изкомандва той. „Пишем“ – отговори Павел Вежинов. – „Днес ще обиколя фронта, може да дойдете с мен“. – „Извинете, аз няма да дойда, вали дъжд, ревматизмът ми от затвора се обажда – каза Младен Исаев, – като се оправи времето…“ – „Времето няма да се оправи до края на войната – отбеляза троснато генерал Стойчев. – Лек ви ден, стойте на топло.“ Такива ми ти работи. С Павел Вежинов се почувствахме омаскарени и се качихме в една джипка, но не видяхме фронта. Снаряд падна пред нас. Отнесе предната гума. Останахме живи… Тъй че, момчета, аз съм ви старшият.

На центъра ни чакаше нещо между автобус и камион за театрален декор. Главният инженер на бирената фабрика специално се появи за нас. След малко разбрахме какво е специалното. Заведе ни в дома си да ни покаже библиотеката си. Стените на апартамента му бяха обковани от шкафове. Натисна копче, вратите на библиотеката се отвориха и видяхме много ценни книги в нея – уискита двадесет тома, водки двадесет и четири, джинове, не можах да ги преброя, сливова, гроздова, грузински коняк, всичките в многотомни издания. Вещият библиотекар имаше от всяка книга, от всяко заглавие литър, половинка, сто грама и петдесет грама. Тези неща се повтаряха три пъти. Едното за библиотечното дело, другото за резерва, нещо може да се затрие, третото за приятели и подобни на тях особи, или за авторитет. Имаше с вид на патрони в плетен кош за пране. Изгърмяхме по един патрон и отново се качихме в  специалното превозно средство.

Бирената фабрика ни се стори като огромна торта с мирис на меласа и печен ечемик. Литър канче с ледена бира от самия източник реши да ни оправи махмурлука. Но в стопления като фурна салон стана катастрофа. Бирата коварно ни отряза и се върнахме няколко часа назад, когато допивахме последните глътки от дамаджаната на Радой Ралин. Главният инженер и заслужил библиотекар на маркови питиета, събирани пестеливо с любов, достойна за похвала, усети положението и се обърна със следните думи към любопитната фабрика, изпълнила салона:

– Виждате ли, тези млади мъже, другари. Пиха по канче от нашата бира и ги хвана. Това доказва, че като нашата бира няма по света. Да живее Загорката! Ще победим.

– Ще победим! – изрева фабриката.

Инженерът не ми се стори много трезв. А ние си забравихме стихотворенията. Оплетохме конците. И тогава геният на Радой Ралин подаде ръка на ранените от снощното сражение бойци. Набързо Радой написа на листчета няколко епиграми, които ние си присвоихме и ги прочетохме с успех. Публиката ни ръкопляска от сърце. Не е ли шаблон? Щом е от сърце, не е шаблон.

Тази хуманност Радой Ралин проявяваше постоянно към своите себеподобни. Прочел няколко епиграми от мен в Стършел, той ме похвали без никаква завист:

– Защо не издадеш книга с епиграми – сръга ме той. – Ще ти стана редактор.

– Как да издам, като съм написал само шестнадесет епиграми. Прелистваш два листа и те свършват.

Ти бъди спокоен, ще ти дам от моите колкото искаш.

 

 

 

КОТЛОНЪТ, КОЙТО ИЗСВИРИ БРАМС – РАЗКАЗ ИЗВЪН ТЕМАТА НА КНИГАТА, НО ИЗРЪСЕН КАТО ЩИПКА ПИПЕР ЗА ОПРАВЯНЕ ВКУСА НА ЯХНИЯТА, СГОТВЕНА ОТ АВТОРА…

 

Преди всеки телевизионен филм излиза надпис: „Препоръчителен родителски контрол, да не се гледа от лица под 12 години“. Така и аз предупреждавам читателите, които мразят алкохола и тютюнопушенето, да не четат тази книга. Но ако някой не спази предупреждението, както се прави повсеместно у нас  и този някой се зачете, без да подозира на каква опасност се излага, предлагам да разчисти човекът пътя към любимия си нужник, за да може, като му призлее, да стигне веднага спасителния праг.

Но какво да правя с критиците, склонни да  употребяват всякакъв род питиета и заедно с това обичат на пиян акъл да се бъркат в работата на автора, дори да ровят с клечка между редовете, за да „замирише и да загорчи като отрова.“ Аз не съм много смел човек, но все пак имам ината да се правя на смел и хич не ми пука, че някой с удоволствие ще се изходи на моя труд. Затова продължавам, без да се съобразявам с пътните знаци, сложени с единствена цел да ми объркат мислите и да ме направят страхлив.

Като информация пък за педантите, ще отбележа, че в редакцията  работата беше около час-два, после два-три часа тоалет за творчество и цамбур в бирхалето, наречено Клуб на дейците на културата. Него ден Камелия Кондова ми донесе стиховете си, зарадвах се на тях, защото бяха истинска поезия и реших да почерпя нежното същество с коняк, прескочил границата на Франция, алон гризон дьо ла патри,  уловил блясъка на кристала, който висеше над главите ни.

И в мига, когато разговорът стана много интимен, се появи Киро Шекера. Застана пред масата ни и стоя в мълчание цял час.

– Кире, кажи – наруших мълчанието му аз.

– Яниславе, нали помниш, че имам да ти даваме един лев.

– Помня, Кире. Ако нямаш възможност, не те задължавам…

– Не позна, възможността е налице. Ето ти един лев.

Разтвори шепа и ми подаде стар измачкан книжен лев. Направи кръгом и изчезна.

Но  само след десет минути Киро Шекера се изправи пак мълчалив пред масата ни и когато го запитах какво иска, той каза твърдо:

– Яниславе, можете ли да ни отслужите с два лева.

Киро Шекера беше фин човек, аристократ, поклонник на множественото число, завършил академия за световни художници в Прага, возил се на файтон по „Вацлавски  наместе“. Неговата хазайка плакала от радост, когато взел диплома, с надежда  да стане госпожа Кирчева и да посети Парижките салони. Но Кирето бил хитър. Не дал възможност на  този паяк да го улови в паяжината си. Щом показал дипломата, рекъл че излиза за малко, а се изпарил завинаги, като оставил за спомен дузина съдрани чорапи, две ризи без яки и една мека капела, опърлена от фас. Багажът си спуснал с въже от прозореца, грабнал го и търтил към гарата. Паякът усетил това едва на другата заран и като си скубел косите, проклел неблагодарната мушица да не види бял ден. Но Кирето много бели дни видя, дори и много от нощите му бяха бели. И когато се обърнеше назад, виждаше белите кристали  на своята младост в изстудената до смърт мастика.

Точно след четиридесет години от това събитие, след като Камелия Кондова си тръгна щастлива, че е намерила сродна душа, Кирето застана за трети път пред моята маса и отдаде чест с два пръста:

– Ние, имаме информация, че вашата милост обича симфонична музика.

В този неочакван момент  разбрах, че пред мене не стои художникът, скромната душа от седмата гарсониера на габровския термитник, вторият мъж на своята трета жена, а стои жадното за гроздова и за мастика гърло, тъмната личност в червата на човека, старият разбойник от детските приказки за възрастни дами. Неговият въпрос, който на много хора би се сторил обикновен и елементарен, имаше дълбок и математически смисъл. Той представляваше една брънка от веригата на неразрушимата логика, която плете халка след халка, докато не се видим вързани, безпомощни и примирени.

– Обичам, Кире – потвърдих аз, но предпочитам Брамс.

Старият убиец не се стъписа от отговора ми.

– Питаме – продължи  той, – защото имаме две плочи и точно Брамс се е случил между тях. Мисля, че няма да се правиш на колибарин, за да не купиш една бутилка мастика, и да заплюеш  безкомпромисно големия майстор на симфонията.

Не оказах никаква съпротива на разбойника. Той бръкна в джоба ми с моята ръка, с моята ръка плати мастиката, с моите крака ме подкара към нощното си свърталище. Киро Шекера живееше в най-високата сграда на града, замислена като хотел, построена като общежитие, превърната в жилищна кооперация, окъртена, прекроявана, с издънени стени, с колони посред стаите. Сякаш тук не живееха хора, а някакъв особен вид термити – всеки обсебил своята кутийка, която приличаше на самия него, носеше неговия мирис, неговия зъл или добродушен характер. Коридорите бяха пълни с пране, детски колички, въглища, шкафове, кревати, дюшеци, легени, кофи, велосипеди, перални и всевъзможни неща, необходими да тормозят, да тровят живота на бедния наемател. Докато се промъквахме до вратата на Кирето, настъпих няколко души по краката, получих две-три благословии, накиснах се в корито с пране, проклето и грозно хлапе заби карфица в задника ми. След като му отпрах един шамар, аз се озовах в Кировия дом. Стаите бяха две. Разделяше ги портал, закрит с овърдаляна безцветна завеса. Всъщност половината от първото помещение беше заета от клозет. В останалата част се ширеха миндер и масичка, на която масичка отворихме бутилката. Шекера наряза единствения домат и ударихме първата глътка. После Кирето отиде да пусне грамофона.

Бяха останали два пръста от мастиката, когато се сетих за какво бях докаран тук.

– Нали щеше да ми пускаш симфонична музика – обърнах се към стария разбойник. – Сега ти върви да купиш една бутилка.

– Че нали ти го пуснах.

– Нищо не си ми пуснал. Трябва да съм си изял ушите, ако съм чул нещо.

– Да му се не види макар – разсърди ми се Киро Шекера. – От мене да мине. Ще ти извъртим плочата още един път, но ти ме правиш на абдал и не си ми приятел, като ми движиш такива софийски номера. – шопският речник на Кирето взе думата – Ние не сме ти никакво копеле, че да ме караш да търся посред нощ мастика от бара за трийсет лева.

Кирето изрече тия думи в неспазване на единствено и множествено число зад безцветната завеса. Чу се трясък, до мен достигнаха клетви, нещо грозно замириса, димящ кашон се изтърколи към краката ми и тогава Кирето застана на портала, целият изпоцапан със сажди, ухилен виновно, с кървава драскотина под окото.

– Да знаеш какво съм направил.

– Не ме интересува – глътнах останалата мастика аз. – Ще си вървя.

– Извинявай, Яниславе, но вместо грамофона съм пуснал котлона.

Кирето отиде да купи от бара мастика за трийсет лева. Беше объркал шнуровете. Нали си е лято, котлонът мълчеше предателски, затрупан с кашони, в които семейството на художника държеше своето имущество. Сега това имущество се търкаляше разпиляно из цялата тази дупка, за да покаже колко е голяма човешката мизерия. Кирето вече го няма на този свят. Няма кой да ми пусне Брамс на котлон с една плоча. Новите разбойници са много точни. Никога не сбъркват шнуровете.

 

 

ИСТОРИЯ ЗА АНГЕЛ НА ПРОЗОРЕЦА И ДЯВОЛ ПОД КРЕВАТА. СИНЯТА ПЕПЕРУДА ВИНОВНА ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ДИНОЗАВРИТЕ. ПОЕТ ИЗОСТАВЕН ОТ ЛЮБИМИЯ СИ ХЕРУВИМ ПЛАЧЕ, КВИЧИ КАТО ПРАСЕ И ПАДА КАТО ЛЪВ НА ЗЕМЯТА…

 

– Искам да се самоубия… Няма за какво да се живее. Разбираш ли? Ако си ми приятел, ще ми помогнеш. Не лъжа, страх ме е… Навярно всеки, решен да  скъса косъма, на който виси, усеща страх. Още сега. В този миг…

Радко Радков ме гледаше с огнени очи. Очите му нямаха цвят, а огън.

С Радко се познавахме от онова време, когато бяхме безнадеждно влюбени, сякаш не в момиче, а в ангел небесен. Дойде и моментът да легнем с този ангел в обикновен креват, коварно маскиран като вълшебно килимче, постлано с рози. Моментът не беше лош, но лошото беше събуждането ни от тежкия махмурлук на заблудата, наречена любов. Ангелът го нямаше, пред нас се блещеше и ни крещеше живият дявол. Погледнахме под кревата, няма го ангелът. Погледнахме зад гардероба, ангелът се беше изпарил. Откъде да знаем, че са ни слаби ангелите. Много вода изтече, много ракия се изпи, много приказки се изприказваха, но болестта да полудяваме и да се влюбваме не ни остави и ето го Радко Радков, поетът на три континента, зарязан от поредния си херувим, плаче и ме моли да го халосам по дебелата глава, да умре от приятелска ръка и за по голяма сигурност до го мушна с кухненски нож под лъжичката, да изквичи като прасе и да падне като лъв на земята.

– Чичо Радко, не трябва да умираш – задърпа го за сакото Виктория, седемгодишната ми  дъщеря. – Ние те обичаме.

– Много си малка, моето момиче. Трябва ми голяма жена да ме обича.

– Десет години не можеш ли да почакаш? Може и по-малко. Ще те обичам и ще пишеш щастлив стихове.

– Ти не разбираш… Всичко свърши. Яниславе, помогни!

– Чичо Радко, ти чувал ли си за пеперудата?

– Какво да съм чувал…С татко ти имаме специален разговор, върви да си играеш.

– Няма да умираш.

– Ще умра.

– Няма да настъпваш пеперудата.

– Не…

– Казват, че убиеш ли само една пеперуда, светът става друг – не се даваше Виктория и не пускаше сакото на Радко. – Например, през времето на динозаврите, един е настъпил огромна синя пеперуда, динозаврите са измрели и сме се появили ние.

– Голяма грешка… Не е трябвало въобще да ни има.

– Разбра ме, нали? Сега ако убиеш точно определена пеперуда, хората ще загинат и ще се върнат динозаврите.

– Никаква пеперуда не мисля да убивам. И въобще не ме интересува твоята пеперуда.

– Интересува те, защото ти си пеперудата. Ако се самоубиеш, светът ще се промени изведнъж и ще стане отвратителен.

– Мислиш ли?

– Чичо Радко, обещай ми, че няма да убиваш пеперудата.

–        Трябва ми време…

–        Нали каза на татко, че нямаш време,  да ти помогне…

Нещо се промени в Радко. Дяволският огън в очите му изтля.

– Права си, моето момиче, няма да убивам пеперудата… Обещавам…

Радко Радков обеща. Но през годините бавно и безцеремонно злодеи в човешки образи късаха парче по парче от крилата му, опитваха се да го настъпят, дърпаха го надолу от висотата, която беше достигнал…

И тръгнахме с Радко през Дебелец, затворът в който живея, да го срещна с осъдени на смърт в нищета и в мизерия каторжници, Радко им рецитираше вдъхновено, импровизираше, душите им взе с присъствието си.

Дълго време хората говореха и питаха за него…