За романа „Фабрицио Белли“ на Росица Василева

 

От Владимир Шумелов

Последният отзив за роман на Росица Василева писах през 2011 г. – за „Маскарад на плъховете“ (2008). Преди това бях писал за романите й „Срещу вятъра“ (2003) и „През“ (2005). Боже, как лети времето, как довчерашните красиви „рокерки“ се превръщат в зрели жени и сериозни писателки и поетеси. Новият й роман „Фабрицио Белли“ е доказателство за творческото израстване на писателката, за търсенето на нови теми и сюжети и тяхното реализиране.

И това не е случайно. През изминалите години Р. Василева издаде няколко книги с лирика, превеждаше активно испанска и каталунска поезия на български – Дамасо Алонсо, Антонио Мачадо, Рафаел Алберто, Х. Р. Хименес, М. де Унамуно, Блас де Отеро и редица други; но превеждаше и издаваше също и свои книги на испански: „Fabrizio Belli“ (novella, ed. United P.C., Austria, 2013), „El Mediterraneo en mis pensamientos“ (poesia, ed. Astarta, 2013), а в момента превежда новия си роман на испански – „Пепелище от бодли“ („Cenizas de espinas“). Възпитаник на Плевенската езикова гимназия и на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, дипломиран преводач в бизнес сферата, с няколко европейски езика, тя от години живее в Каталуния, Испания, член е на Съюза на независимите писатели в България и на Плевенското дружество на писателите. Преди това се занимава с театър, изобразително изкуство, работила е като журналист, редактор и екскурзовод. Днес, между грижите по възпитанието на 11-годишния си син Янгър и професионалната й работа като преводач, Росица скита из духовните и географски пространства между Тарагона и България в своите книги. Писателка и поетеса с авантюристичен и деен дух, тя се опитва да осмисли философски и психологически своето (нашето) миналои настояще, за да ни направи съпричастни на своите възторзи, страдания и падения. Едно е сигурно: тя изследва Злото (Дявола), но търси Доброто във всичките му форми, защото вярва, че надеждата умира последна. А писането? „Писането е като дишането, казва Росица, или се получава и не можеш да живееш без него, или по-добре да продаваш сирене на пазара…“ Казва го така, както го усеща със сърцето си, и не се преструва или преиграва.

„Фабрицио Белли“ има интересна творческа съдба. Романът е издаден първо на испански език в превод на Росица Василева през 2013 г. от австрийското издателство „United P. C.“, базирано в Палма де Майорка, което купува правата върху романа на испански език (не само за Испания) за три години или до продадени 3 000 бройки от книгата; след това излиза на български в пловдивското издателство „Астарта“. Книгата е привидно различна от предишните й романи, образуващи своеобразна „трилогия“ с акцент върху емигрантството, младите и рока; извън сюжета, обаче, тя има и нещо общо с тях – българското „испанско“ емигрантство от времето на Прехода, една пределно опростена фабула, разказ за Доброто и Злото, омразата и любовта, бягствата ни от живота и завръщанията ни към него…, както и общото мото: „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“, на чиято тривиална пожелателност да фикционира и продава няма да се спирам, още повече че ми звучи като оксиморон, ако приемем авторефлексията в наратива като автентична. Но и още нещо – мотото пази, защото без тази тривиална фраза писателят може да попадне под удара на закона, ако някой се „припознае“ в герой или факти от произведението, а такива случаи има немалко. Ето защо е нужно да се напомни поизтърканата истина, че романите и героите на Р. Василева са художествени обобщения на действителността (неслучайно докрай майката на Андо остава безименна героиня; та тази нейна съдба всекидневно споделят твърде много жени не само в Италия, но и в България и навсякъде по света).

Без да търси „историзъм“, и този роман е правдиво разказана камерна история, която таи предишен копнеж „по една изчезнала хармония“. С две думи – в България текат Промените след 89-а, една млада жена се влюбва в красив 39-годишен италианец, вероятно и богат, и напуска страната с детето си – Андрей (Андро, Анди), за да се превърне в затворничка в малкото градче Лониго в Североизточна Италия (ако използваме другата терминология – сексуална робиня) за девет кошмарни месеца. Текстът анализира именно този затвор, от който в последна сметка героинята намира изход – бягството, в Испания. Испания е новият Рай, а Италия – Адът. Или поне така изглежда. По средата са реминисценциите за отминалото време, България, един умрял живот, настоящ Ад (Италия) с Демон (Фабрицио Белли) в центъра, и бъдеще, което трудно можеш да предвидиш. В „Епилог“-а намираме елементи и от т.нар. Скокхолмски синдром (наричан погрешно и Хелзинкски): тъгата (симпатията към) от напускането на похитителя; мотив, който бързо е разсеян от идеята за Свободата („И дишах, дишах!“, говори Анди във финалното изречение на книгата, който кой знае защо е 77-годишен, когато репродуцира спомените си за онези години, изживяващ старческите си дни в един пансион недалеч от Барселона).

Дълго се питах: какъв роман е това – някакъв частен вариант на „възпитателната“ литература (Bildungsroman), роман за извечния стремеж към свобода, щастие и хармония, за вярата в Доброто и победата му над Злото, за съдбата на емигранта или що? Харесваше ми като писане и техника, но нещо ми се изплъзваше. Времето на Прехода, пречупено през личната драма (на емигранта, на т.нар. сексуална робиня)? Или нещо, което крие психологическо-еротичен заряд – като „Историята на О.“ на Полин Реаж (с двукратно българско издание, филмирана и носеща скандал)? Психодрама от феминистка? Нещо като „Широко затворени очи“ (1999) на Стенли Кубрик? Но не. Тогава?

„Да се напише история като тази, е повече от това тя да бъде изживяна“, гласи началното изречение на Р. Василева във „Вместо пролог“. Разбира се това не означава, че авторката се авторката се кани да разкаже историята на съседката, на майка си или приятелката от съседния вход. Твърде плоско и това би тласнало романа към писане от типа на Джаки Колинс и сие, примерно. В случая българската авторка „знае текста“, „познава го“, „изживява го“, „вижда сцените“, но не като ония лудите, които пишат свише и „под диктовка“. Росица е писателка от класа и с биография и не бих очаквал от нея простото копиране на действителността без никаква идея зад него. Нашият голям политически емигрант и журналист Петър Доков казва в едно свое интервю: „… нека [българската литература] бъде човешка и проницателна, открита и заедно с това възвисена“. Романът на Росица Василева се доближава именно до тази класическа формула, защото писателката е изживяла предишните си страхове и падения и може да си позволи да „поучава“ и да ни направи съпричастни (емпатията) на личната (си) драма, и едновременно с това да бъде отстранен, обективно-хладен наблюдател и прозорлив анализатор на това-наоколо-тук-и-сега. С много обич и тъга…

Не знам защо се сетих за един паралел с тазгодишната Нобелистка Алис Мънро – в сборника си „Бягство“ („Runaway“) канадката разказва семпли истории на семпли жени, които са еманципирани, но не и смели, те опитват да се променят, но не успяват. Героинята на Росица е смела 29-годишна българка, която не изглежда смела до критичния момент, в който трима маскирани я изнасилват зверски в къщата-затвор през очите на сина й. Познато. Тогава тя взема решение за бягство от Ада, което бихме могли да тълкуваме като хепиенд. „Бягството не винаги е добър съветник, но може би все пак е, ако си в схватката  на мъж, който използва женската ти слабост за да те превърне в машина за удоволствие“, пише в синопсиса към българското издание на романа. Да вземеш решение, означава да свършиш половината работа. И това съвсем не е малко, когато означава да се измъкнеш от лапите на Фабрицио Белли (в превод личното му име означава „занаятчия, ковач“, който иначе държи пицария) – един проклетник, лъжец, побойник, мъченик на собствените си пороци, нещастник, живеещ на кредит, роб на низките си страсти, жесток, циничен и егоистичен мъжкар, сатанист, „Казанова“ (но на който „му липсва последователност, грация и въздържаност“), объркан, зъл, отмъстителен и демоничен човек. Да вземеш решение, да избягаш, още не означава, че си приключил с една част от живота си. Остават спомените и обсебващата сила на Фабио Белли върху морала на околните, от които не можеш да избягаш. Ето защо „Фабрицио Белли“ не е мейнстрийм, а висока драма върху човешкото страдание и обсебващата сила на любовта – или поне това, което някои си представят като любов. Роман за тържеството на Доброто над Злото и Дявола: „Приживе мама до последно казваше, че човек сам кове la sua fortuna, но че по-важно от всичко останало е вярата в Него, в нашия Бог. Така и растях, в Божие подчинение, милосърдие и  страхопочитание“, пише в спомените си вече възрастният Андо, които съставят корпуса на този великолепен наратив. Роман, обърнат към Доброто, без злоба и тотално отрицание на миналото.

В SpainBG (Портал на българите в Испания, от 9.09.2013 г.) чета: „Фабрицио Белли“, или как се сбъдва мечтата на една българска писателка в Испания“. Там пише, че една мечта на Росица – нейният превод и договора с австрийското издателство за правата над романа й – вече не е мечта. Хепиенд, какъвто е и финалът на „Фабрицио Белли“, нещо рядко за българската литературна традиция, но който определено не вкарва текста в литературния мейнстрийм. Мисля, че Росица Василева е талантлива българска писателка с емигрантска съдба, която е разбрала важното условие, че и зад граница се пише и издава трудно: „Човек може да го проумее само ако е откровен, добър и чист“, казва тя, „нещо като приказката за Шарл Перо за Пепеляшка и златната й пантофка…“

 

Росица Василева, „Фабрицио Белли“ (роман), изд. „Астарта“, Пловдив, 2013; „Fabrizio Belli“ (novella), ed. United P.C.,2013.

 

 

Вашият коментар