От Ивайло Иванов

 

Валери Петров пуши по една кутия цигари на ден още от ранните си младини и досега не е умрял, все още. Забележете, 92-годишен старец. Ползва компютър, ходи на протест /е, подразбира се, не именно и тъкмо нашия/ и мисля си, че няма скоро да умре. Други от неговото поколение бяха пълни въздържатели, не пиеха, не пушеха и вечер даже не ядяха, а вече са отвъд пределната черта. Защо се получава така? Защото е лек по характер и добър – при него добротата, ведростта, разумността и чувството за подреденост е в много повече, в сравнение с останалите му колеги, затова и такива хора живеят осезаемо по-дълго. Представете си, колко пък дълго би живял един робот! Ами, при него, освен чувството за подреденост и наченките на някакво, най-вероятно, интегрално мислене, друго има ли? Нямаме! Надали! Така че да се върнем на Валери – не на робота… Защото пише сатира –  смее се много, разсмива и мнозина освен себе си, и сатирата му не е злостна, иронична, злъчна, зла, а е, по-скоро, празник на душата, ведрост и усещане за благодатните енергии, които са в основата на Сътворението и които и до днеска поддържат света. Таворски мужик. Така само исихастите са съзерцавали таворската светлина. А те, определено, са живеели сравнително по-дълго. Значи, разковничето не е да не пиеш, да не пушиш и да не ядеш, а да си божи человек – ако не в благодатния, то поне в общочовешкия смисъл на думата. Да си чист, чистосърдечен и общителен, да си лек по характер, макар и тежките екзистенциални драми да ги изживяваш издълбоко, както твърди Георги Каприев в една ранна, полемична статия, посветена на него – че това е тежка, дълбока поезия, но хората се подвеждат по изказа, който е лек, и както го е казал Иван Николов в шаржа, посветен на Валери Петров:

 

…но отстояваш твърдо

всичко, „меко казано”.

 

Празнуващият дух, който не удря някой друг, ами открива поводи за самоцелен, самоценен смях навсякъде около нас. Да, да… Аз съм му ходил даже и на гости. Разказвал съм му за онази страхова невроза, която тогава бе в своята апогей и която като да държеше с тежки клещи моя дух, та явно не е можела да се не изкрещи, да не желае перманентно да се изговори… Оставих му и малко стихове, за да ги прочете и прецени добри ли са. Една напълно излишна преценка, между другото, аз сам си ги зная… И той, на стълбището вече, стиска старческо юмруче, размахва го във въздуха и вика: „Кураж! Кураж! Дръжте се! Ще победим!”…

 

Ще победим, демек, споменатата старческа невроза. Извинявам се, страхова невроза… Два часа му разказвах за нея. Как ме изтърпя този човек и как не се невротизира той на своя ред – не зная. И ето, ние победихме, двамата със него, споменатата старческо-страхова невроза, докато друг негов съименник и литератор, Валери Стефанов, не е между живите вече – уви! Той не е между живите вече в символен план, докато много други – и в реален. Така е с българските мутри. Вместо празници и подаръци за рождения ден, те си поръчват публични убийства. Него, специално, го убиха втори, окончателно успешен път, когато го инсталираха за духовен баща на новосформираната мутренска партия ГОРД,  а преди това – бяха му наредили да се кандидатира и за Ректор на Университета. Това е то. Почтеност и морал!… Пишеше в тоалетната на Университета. Влизам аз в тоалетната, изваждам си пениса да пикая, и на два метра от него, по-горе, на стената пишеше: „Почтеност и морал. Гласувайте за Валери Стефанов – кандидат за Ректор на Университета”. А бе, мамито ти да е., и тука ли си се наврял, нямат свършване и нямат спиране тези хора, парясници на истината, осъществили след това своя повторен, незаконен брак със лъжата. Гласувайте… Почтеност и морал… Бе късче от рекламната листовка, бяла като околния фаянс и теракот. Ако не бяха двете напречни лилави линии по тоя бюлетин, аз надали съм щял и да го разпозная. Има още една причина обаче, поради която той не се забелязва. Повсеместната мръсотия наоколо!… Интересно, и у Богдан Богданов не се забелязват някакви по-осезаеми признаци на живот…  Както е казал нашият Поет, „Умират хората, умират – не можеш да ги спреш!… Дали ще трае тази гавра до края на света?…”. Не, бе, до вторник ще трае гаврата, до вторник, късен следобяд, а след това всичко се свършва.