Откъс от новия роман на Христина Панджаридис „Ничия“

(Заглавието на откъса е само за тази публикация – б.р.)

 

1 1 .

Дъщерята на Фернандо, Хуанита задържа дъха

на присъстващите. Разговорите спряха, потропвани-

ята на вилици и ножове запазиха минутно мълчание.

Високата млада жена, с леко матов тен и сини очи,

примамливо сини, подаде ръка на татко си. Той я

прие от възпитание и заради Доротея. Бялата рокля

до коленете контрастираше с черната дълга рокля на

приятелката й Натали.

Момичето – крехко, чупливо, стройно, с поне

двайсетина сантиметра по-ниско, се усмихна и без из-

лишни формалности седна до искрящите сини очи.

Хуанита развяваше дълги почти до кръста изру-

сени коси, прихванати на опашка, с втъкани пет мар-

гаритки. Получаваше се игрива жълто-бяла лента.

Другата носеше кестенявите си коси разпуснати по

раменете. И двете гримирани леко, с едва докоснало

устните розово червило.

Започнаха с гаспачо и прясно изпечени хлебче-

та. Натали и Фернандо се спряха на патладжани, пъл-

нени с месо, а Доротея и Хуанита поискаха ризото

с морски дарове. Подправките насищаха обонянието

със слънце и подклаждаха апетита на масата.

Виното беше повече от думите през вечерта.

Кестенявата Натали измести започналата да дразни

тишина на четворката, подобно препълнен пепелник,

който стои, а келнерите минават и не забелязват.

– Отидохме до музея Прадо, отдавна планувах

да му посветя цял ден от живота си, да видя платната

на Веласкес, Ел Греко и Гоя. Каква разсеяност! Както

много други музеи по света, и той в понеделник не ра-

ботеше! – започна Натали. – Разгледахме катедралата,

кръстена на покровителката на Мадрид, не й запом-

них името… – погледна с очакване приятелката си.

– Алмудена. Катедралата Алмудена.

– Да! Отвън е впечатляваща, но отвътре… не

искам да ви обидя, но я намирам твърде семпла, не-

запомняща се. Бяхме и в Барселона, и наистина съм

съгласна, че градът е едно безценно съкровище! Пре-

ди време гледах филм и в него героинята твърдеше,

че мечтае да живее в Барселона – най-красивия град

на света. Запомних казаното и отидохме да проверим

истина или реклама са мечтите й.

– Барселона е най-ухажваният град в Испания

от чужденците – вметна домакинът. – А къде живеете

сега? – попита Фернандо.

– Устроили сме си прекрасно свърталище – къща

с градина. В центъра на града, но в квартал със зеле-

нина и вътрешни дворове. Близо до важните магази-

ни сме, а в същото време и с крака, нагазили в тре-

вата на двора ни. Но нищо не ни пречи да помислим

за Барселона. Ваканция, слънце през зимния период,

когато в Холандия се обличаме топло – и отново за-

качлив поглед към Хуанита.

– Скъпо е, но си поделяме наема – разведряващо

се усмихна Хуанита.

– Не се мъчи да ни забавляваш, Натали! – реши

да бъде откровен Фернандо. Гласът му не можеше да

прикрие разочарованието и нетърпението по-бързо

да свършат с вечерята и задължителните финтиф-

люшки на добрите маниери.

– Съжаляваш ли, че дойдох, татко? – дъщерята

го изненада. Провокираше го или й беше напълно

безразлично неговото мнение за срещата? Отноше-

нието му я дразнеше и отблъскваше. Продължи да

говори на всички, а гледаше унесено пред себе си: –

Татко ми е дал живот. Направили са ми с майка ми

подарък – създали са ме. А не му харесва какво правя

с подаръка им. Никак! Искаш да ти върна подаръка

ли, татко?

– Не… какви ги говориш? Много пи тази вечер,

Хуанита!

– Татко, аз не пия, ти просто не желаеш да ме

изслушаш. Всъщност – както всеки път.

– Не знаем как могат да се обърнат нещата в

един по-късен момент, мила – загърна я с невидим

шал Натали.

– Извинявам се, ще отида да се освежа! – тъжно

произнесе Доротея. Усмивката й висеше като брош-

ка.

– Доротея! – мъжът се изправи и я погледна пи-

тащо.

– Добре съм. Спри да се суетиш, моля те! – тя

тръгна неуверено, но след три крачки походката й

доби спокойствието и ритъма на красива и обичана

жена.

В тоалетната намокри пръстите си със студена

вода и разтърка слепоочията. Погледна внимателно

образа си насреща. Тя ли е жената, разговаряща с

момичето, което в действителност беше дъщеря на

приятеля испанец, но можеше да бъде и нейната по-

раснала Невена? Нейната скъпа Невена! В един от-

ложен от обстоятелствата и самата нея момент. Пора-

снала! Неразумна? А ако беше разумна – каква щеше

да бъде?!

Тишината повтаряше въпросите, можеше и да ги

потрети, но тя усети нечии очи върху краката си. Ху-

анита я беше последвала. За да се измъкне от недру-

желюбието на баща си или от любопитство. Озърна

се наоколо.

– Да излезем на малката тераса. Тук, веднага вля-

во. Познавам ресторанта и не веднъж съм пушила,

скрита в зеленината, между големите листа на фику-

сите. Баща ми ревнува! Ревнува дъщеря си. Очите му

направо изтичат в салатата като ме гледа. Не прави

никакви опити да ме разбере. Дори формално. Вие,

Доротея, презирате ли ме? Противна ли съм ви, че

отдавам сърцето си на моята професия, а не според

правилата на непроменилия се свят на един мъж? Без

значение кой!

– Нито баща ви, нито вие, не предполагате колко

съм навътре в подобни ситуации. Родител съм и като

Фернандо си задавам въпроси и сама си измислям

отговори.

– Чувствам, че ще ми разкажете нещо драматично,

но важно за вас. Говорете. Ще си остане между нас.

– Казах ви, че имам дъщеря. Почина. Моето

сладко бонбонче. Правела си е каквото иска и аз сега,

след нейната смърт, се напъвам да я оневинявам, да

прекроявам по мой си начин постъпките й, за да не

ме боли. Искам да запазя спомена, а започвам да се

изнервям от него. Самообвиненията, че съм майка

на сгрешена, ексцентрична дъщеря, ми наподобяват

клетка, в която съм се затворила. Затворила съм се с

акула. Тя е нахранена и ме заобикаля изучаващо, не-

вярващо. Но ще огладнее. Неизбежно е. Ненормално

изглежда, но аз си мисля, че ще разкъсам акулата. Ще

я победя! Ще я изям, ако реша. Минах периода на

страха, че тя ще ми надвие.

– Вашата дъщеря е харесвала собствения си

пол? – деликатно заопипва почвата испанката. Думи-

те издаваха интерес, вълнение, очакване разговорът

да продължи. Тялото й се напрегна. Стана още по-

висока и красива. Въздишка премина през нея, но тя

я замаскира под формата на изхвърляне на дима от

цигарата си. Загаси фаса с маниера на пушач. Стъпка

го с токчето си. Тръгна към дъното на терасата и от-

вори боядисана в зелено врата. Взе два пластмасови

стола и погледна Доротея за помощ. Седнаха една до

друга сред ухания на невидимите в мрака цветя.

– Да, моята малка дъщеря ми е оставила снимки

и дневник като доказателство, че е различна. – Доро-

тея млъкна. Питаше се може ли да се довери на не-

познатата и да открехне завесата на опасните тайни

сънища, които преживяваше. Можеше да я помисли

за луда или депресирана майка, готова да се хване за

всеки корен, водещ я до връзката с детето й. Но какво

от това? – Сънувам и сънища. Дъщеря ми идва и ми

доверява случки, които иначе няма начин как да раз-

бера. Преди бих мислила, че за майката е привилегия

да знае съкровените трепети на роденото от нея дете,

но щом чух истината от самата нея, та дори в съня си,

се разколебах. Видях я на картината, която не желая

да притежавам! Дори да е шедьовър и да ми я дават

безплатно. Ще скъсам, ще изгоря нарисуваното. По-

добре се живее с незнанието какво таи под кожата си

най-близкият ти човек.

– Хомосексуална?

– Едва ли мога да определя. Ако беше жива, но

тя си отиде на 14-годишна възраст! – въздържа се от

разплакване Доротея.

– Вие цялата сте болка. Разбирам ви. Болката е

мой специалитет! Щом се запознахме и долових, че

боледувате по нещо. Лицето ви е с цвят на болка. В

главата ми винаги е на пост една мисъл на Алберто

Моравия: „Незнаещият притежава смелост, знаещи-

ят – страхове.“ Да ти се доверят е все едно буря бута

незалостените здраво прозорци на дома ти. Разхвър-

чават се листа, вестници, леките предмети се чупят…

Извинете ме, но пишех стихове и понякога говоря

като в стихотворение!

Татко не знае причината да го оставя сам. Няма

и да му я издам. Излишно е да го товаря. На каквото и

мнение да е, искам да съм благодарната, признателна

дъщеря. Оценяваща прекрасното семейство, в което

съм родена и израснах. Но животът излиза от семей-

ството. За нерадост. Историята прилича на приказка

за възрастни. С лош край. В началото е едно огледа-

ло. Не, алчността. Баба ми е разказвала как се омъ-

жила и дядо й подарил огромно огледало, сложено в

орехова рамка. Тя направо се влюбила в него. Когато

била сама, отивала при огледалото и с пръсти пов-

таряла очертанията на дървото. Галела го, говорела

му като на приятел. Не минала и година от сватбата

им и се разболяла. Отслабнала, загубила апетит. А

огледалото я привличало. Домашният лекар не давал

надежди за оздравяването й. Една вечер се почукало

на вратата. Дядо го нямало. Бил заминал по сделки.

Тя отворила. Пред нея застанала забулена жена. Ог-

леждала се. Личало, че се притеснява. Признала й,

че идва тайно и я моли да не се доверява на никого.

Научат ли от семейството й, че я е предупредила – ще

я изгонят в най-добрия случай. Разкрила й причината

за болестта. Проклятията на нейната фамилия зара-

ди ореховите дървета! Дядо отрязъл дърветата и не

изпълнил обещанието си да ги продаде на нейното

семейство. Дал ги по-скъпо на друг търговец. Прене-

брегнатите го проклинали сутрин и вечер. Разчита-

ли на дървесината. Омразата е силна като красотата.

„Бягай оттук! И не взимай огледалото със себе си. По

ореховото дърво е полепнала отровата на изречените

думи.„ Баба се сепнала. Не й се умирало. Била пълни

с младост и планове. Разказала на лекаря за необик-

новеното посещение. Той не страдал от предразсъ-

дъци, но се хванал за сламката. По-разумно за кари-

ерата и за пациентите му било болната да се махне

оттук. Кой иска да умират пациентите му и то мла-

дите и богатите? Посъветвал дядо да сменят клима-

та и баба оздравяла. Родила пет сина и една дъщеря.

Намразила огледалата и строго забранявала тяхното

присъствие в дома си. Оглеждала се в очите на деца-

та си. Никога и не се снимала. Според нея снимките

били продължение на огледалата. В тефтера си с ре-

цепти за готвене и цярове за висока температура и

детски болести, записала и случката с огледалото. За

по-сигурно оставила и рисунка как изглеждал скъпи-

ят семеен дар. Майка ми също не позваше огледала.

Имахме обикновено огледало в банята. А в дамската

си чантичка тя не носеше. В редките случаи, когато

се гримираше, ходеше в козметичен салон.

С баща ми били на разходка и в магазин за ме-

бели тя се заковала пред огледалото. Същото като на-

рисуваното в тефтера. Не казала и дума на татко, но

той помислил, че го е харесала. Поръчал го и след

два дни пристигна. Майка ми онемя. За да не нарани

татко му благодари, но се разпореди да поставят по-

даръка в коридора. Ходеше на пръсти край него. Не

искаше да го вижда. Минаха само три месеца, но тя

се промени. Стана мълчалива. Постоянно ми говоре-

ше за детството си и ме държеше за ръка. Огледалото

я побеждаваше. Нейният свят се разрушаваше. Тя се

боеше. И огледалото се счупи. Спомням си как тази

сутрин топлината започна рано. Прозорците стояха

отворени. Стана течение и необяснимо как огледало-

то падна. Майка ми хвана ръката ми до посиняване.

Аз гледах парчетата и нашите образи, запечатани на

тях. Баща ми се появи и започна ненужно да се изви-

нява и да успокоява мама. Смяташе, че страда заради

счупеното огледало. Внуши си, че мама е разочаро-

вана от нетрайността на неговия дар. А и точно в мо-

мента на падането му татко беше пуснал вентилато-

ра. Той прие за своя грешка неразумната си постъп-

ка. Веднага каза, че е готов да поръча ново огледало.

Мама отказа и се разплака. И за първи път, откакто я

познавам, му повиши тон. Гласът не беше нейният, а

глас на властна жена: „Мразя това огледало!„ Затво-

рихме се в нейната стая. Трепереше, не беше на себе

си. Уплаших се. Нима това е моята майка? Счупва-

нето на някакво си огледало я извади от равновесие.

Не можех да повярвам. А тя ми заповяда да си събера

багажа и да отида на друго място. Да не се връщам в

дома преди да са минали седем години. Проклятието

на огледалото ще действа дотогава. И да не казвам

нито дума на татко. Нека си мисли каквото иска. Ва-

жното е да бъда спасена от страданията.

Странна история, нали? За някои елементарна,

но за майка ми и за мен история на раздялата. Скоро

мама почина, а аз си тръгнах. – Хуанита замълча. Пог-

ледна пред себе си. – Майка ми се беше уморила да

се страхува. Не беше по силите ми да я утеша. Ако се

върнат детските и младежките ми години… Оставам

в семейството си! Между стените и стаите, зимната

градина. Сред платната на татко – с винаги изобра-

зената жена на тях. Мама, разбира се! С пластиките,

предметите от дърво и ковано желязо, направени от

нейните ръце. Имаше дарбата да вземе парче дърво

и да извае от него дишащ храст, пеещо пиле, прозяв-

ката на бременна жена. Как бих се спотаила на завет

при добротата и сигналите за нежност, пръскани като

фонтанчета от мама и татко. Обичаха се – естестве-

но, страстно, причудливо! Сякаш четеш стар роман –

въздъхна и се загледа в далечните кипариси.

– Защо ли е написала дневника си дъщеря ми?

Вероятно не си е и помислила, че ще изпадна в па-

ника, докато го чета – запита Доротея и се смая от

зададения си въпрос. Навлажни изсъхналите си уст-

ни с език. Държеше се някак нервно, притеснено и

виновно. – Бих пийнала чаша изстудено вино.

Младата жена реагира светкавично. Стана и след

малко донесе две пълни чаши. Подаде й напитката.

ОГЛЕДАЛА. Чуплива тема. Вкусът към мисти-

ка изместваше радостта и беше превърнал свойство-

то на огледалата да се чупят, в трагедия. Трагедия за

задружното и обичащо се семейство. Всеки сам си

ближеше раните и ставаше жертва на забраната да се

говори. За да спи лошото под похлупак.

Огледало. От една наглед проста история, семей-

ството се разшило по ръбовете. Огледало на парчета

и раздяла. Дъщерята криеше истината от родния си

баща. Предпочиташе да е неблагодарната. Неразбра-

ната. Тайната и обещаното на майката пазеше място

в сърцето й. Имаш една майка и думите пред нея са

изречени и заключени. Вече я нямаше майката. Ху-

анита притежаваше ключ от миналото, но не би го

използвала. Оставаше в мислите на баща си като фе-

министка и отчуждила се от дома дъщеря, а истината

беше друга. Но истината не е за всеки. Понякога е

непоносима. Стряскаща.

Стъпвай внимателно, помисли си Доротея.__