Разказ от Виолина Б. Иванова

Пресичах улицата на светофара пред супера, когато някой зад мен се обади:

– Хей, госпожа! Какво правиш? – Женски глас, малко гърлен, завалено  пълнеше с думи ушите ми. – Помниш ли ме?

Обърнах се, тъкмо стъпвах на тротоара.След мен подтичваше висока, снажна циганка, с дълги тъмни плитки и пъстри очи.

– Аз съм Неда от сергията с боба и тиквите. Таз година  пак сме пред читалището.

– Здравей, Недке! – Опитвах се да си спомня коя е тя, но само смътно се досещах, че имаше  преди години една млада бременна циганка тук, в палатката на улицата.Дали беше тази? Колко ли години изминаха от тогава?Аз вече живея в Чикаго. Идвам си само за по няколко седмици в годината.

– Здравей! – Циганката ме хвана за ръката и я задържа. Не се отдръпнах. Усещах енергията й, с която ме стискаше и си задавах въпроса как ли ме е познала.

– Аз те видях сутринта като мина край тиквите. Бях още сънена и си викам дали е същата госпожа. Затова не те спрях.

– Искаш ли да си поговорим? – запитах, за да я накарам да ми пусне ръката. Не обичам да фамилиарничат с мен.

– Да! Къде ще седнем? – Тя се оказа по-организираната от двете ни.

– Ами тук, пред  читалището – посочих масичките. – Можем да пием сок или ако ти обичаш кафе. Каквото си  избереш, това ще те почерпя.

– Хубаво! – съгласи се Неда и завъртя кръшната си снага, облечена в дънки и тениска. На врата й подскачаше възел с муска, а по ръцете й дрънчаха безброй месингови гривни.

Седнахме на малка кръгла масичка, с два пластмасови бели стола, каквито има обикновено по заведенията навън.

– Хайде, разказвай къде се губиш? – стрелна ме тя със зеленикавите си очи.

Удивена бях от непосредствеността на тази проста жена, която умееше да скъсява дистанцията. От друга страна не ми се щеше да разказвам живота си на някого, когото почти не познавах.

– Е, какво да ти кажа? – започнах аз като си подреждах мислите. – Добре съм, справям се горе-долу.

– Виждам, че си добре ти. Но защо те няма тук? Къде ходиш? Всяка година се опитвам да те срещна и все си тръгвам преди Коледа, без да съм те намерила.

– А-а-а… – измънквам. В този момент сервитьорката ме спасява и спира до масата. – Какво ще си  вземем?

– Аз искам Кока-Кола – избира Недка. – А може и едни пържени картофки със сиренце отгоре. Тук ги правят много хубави.

– Добре. Присъединявам се към теб. Но аз не пия газирано. Ще си взема сок с картофките.

– Вземи си каквото обичаш, само да си поговорим като хората и ние, че то толкоз живот изтече от тогава.

– Кажи какво ти се случи? – Усмихвам й се разсеяно аз и си мисля, че трябва да звънна вкъщи и да им кажа къде съм, за да не се тревожат.

– На мен – много работи. Аз искам да знам за теб? – упорстваше циганката.

– И на мен много и най-различни. Аз не помня точно от кога  не сме се виждали.

– От 1998 година, ноември месец. Тогава бях бременна. Направила бях три месеца, карах четвъртия. Още не ми личеше. Ти купуваше от нас боб и ме попита. Познала беше по лицето ми. Няма да забравя, че ми пожела да родя лесно и бързо.

– Да, да! – спомних си аз. – И какво се случи с детето? Роди ли се?

– Ти как мислиш, като ме гледаш здрава и права? Роди се. Исках да ти го покажа, но чак днес ще мога.

– Браво! – разсмях се аз. – И картофките идват вече. – Ти колко деца имаш?

Циганката замълча за  момент, докато оглеждаше своята порция. След това с наслада вкопчи пръсти в най-препечените и ги лапна.Устните й се присвиха като листо, което е намерило живителна влага.Тя посегна и към чашата и отпи глътка. Облиза пръстите си и отново взе от апетитните лентички в чинията.

– Имам само едно дете. Повече не мога да раждам.

– Нещо случи ли се тогава? Усложнения ли имаше?

– Не, нищо. Но не прихващам повече. Едно ми даде Дядо Господ. Кажи ми ти къде живееш?

– Аз съм в Чикаго. – Отговорих откровено и чак се изненадах. Дано не ме затормози с някоя молба. Защото хората тук си мислят, че ние в Щатите берем парите по дърветата.

– Ти не си там от много време. – Стресна ме гласът й. – Преди това къде живееше?

– Ти си права. Преди да замина смених  две жилища, но все тук – наблизо.

– Защо си продаде първото? – Зададе ми въпрос, сякаш знаеше всичко за мен.

– Това е дълга история.С две думи – имахме с мъжа ми малък бизнес. Но един вносител ни измами.Останахме без пари и без стока. Трябваше да продадем апартамента, за да върнем кредита.

– А второто?

– Него не го харесвахме нито ние, нито дори кучето. И тогава ни се случи нещастие – по-голямо от първото. Изгубихме при злополука много близък човек. Още щом се нанесохме стана. Затова побързахме да продадем.

– И после купихте третото?

– Така беше.

– Но не живеете в него?

– Не, нали  ти казах, че заминахме. – Вече се притеснявах. Колко лесно се поддадох!

Циганката ме гледаше втренчено и сякаш успяваше да разкодира всяка мисъл, която ме спохожда.

– Не се притеснявай от мен! – Тя ме потупа по ръката с облизаните си пръсти, пробляскващи с мазни петънца тук-там.

Есенното слънце се опита да си тръгне и вечерта бавно се запрегръща със залеза.

– А твоето село къде беше? – Зададох въпроса, за да науча още нещо и аз.

– В Добруджа. Там отглеждаме най-вкусния боб и най-сладките тикви.

– Ох, каква забравана съм! Извинявай! – добавих.

– Искаш ли да ставаме вече? – Недка се усмихна заговорнически.

– Да, сега. – Отидох до сервитьорката да й платя, а циганката гледаше през това време две птички върху клона на близката слива, по която пролетно време децата завързват мартениците си.

– Ще те водя на сергията – додаде тя, след като се изравних с нея и тръгнахме по пътечката нагоре.

– Отиваме. Аз ще си купя боб.

След градинката, вдясно от читалищната сграда бе сергията на циганите. Зад нея бе палатката им, в която спяха, вероятно направо на земята. Никакъв комфорт. Есента скоро щеше да обжари листата на дърветата, а след това и да ги отвее. Ще изтече септември, ще се затича октомври. Но до ноември или даже декември циганите ще останат. Тук ще са, докато разпродадат всичко.

На сергията стърчеше циганин, висок и тънък като дяволско дърво, може би мъжът на Недка, и си режеше с ножче ябълка. До него, с гръб към нас, наведена над чувала с боба, работеше жена. Косата й падаше на етажи и се стелеше непокорно и весело – кестенява и къдрава. Жената беше висока и слаба. Също като циганина,но по-фина и нежна. Тя се обърна точно, когато се спряхме пред двамата. Срещнах очите й. Бяха големи, зелени, с тънки мигли.

– Виолета! – изстенах аз. Името се изстреля само от устата ми.

– Да! – Отговори младата жена и едва сега забелязах, че е почти дете.

Объркването ми нямаше граници. Вторачих се в Неда. Исках да й задам хиляда въпроса едновременно. Но устата ми бе заключена. И в този момент тя каза:

– Ела, дете! Прегърни тази жена!

– Момичето послушно излезе пред дървената грубо скована маса и ме обгърна с ръцете си. И аз го прегърнах, плачейки. Милвах косата, вглеждах се в очите, отдалечавах и приближавах лицето й. Бях ужасена!

– Как е възможно? – направих опит да проговоря.

– Затова те търсех…

– Но това дете е копие на Виолета.

– Затова те разпитвах дълго.

– Разбираш ли, че приликата е ужасяваща!

– Знам.

– А името как избра?

– Свише!

– На колко години е момичето?

– Родена е на 17 април 1999-а.

– Ох, Господи! Това е черната дата за нас. Тогава се случи злополуката с моята братовчедка Виолета. Мигновена смърт.

Неда ме настани да седна зад сергията, а Виолета ми подаде вода от мръсно пластмасово шише. Отпих. Не можеш да се държа на краката си. Не знаех какво да направя. Колко време бе изтекло, нямах представа. Неда се обърна към мен:

– Сега ще трябва да решиш!

– Ама ти пророчица ли си, вещица ли си? – изригнах аз.

– Аз съм майка. Детето ми е само едно.

– А аз не мога да прежаля Виолета! И ето, че я срещам от плът и кръв. Жива отново! Какво да направя?

– Приеми я!

– Какво да приема? – не разбирах аз.

– Приеми я за своя роднина, ако сърцето ти позволи! Все пак не е лесна работа да си роднина с цигани. Тогава нито ти си българка, нито ние сме цигани. Разбираш ли? Хора сме само.

Тази зима Неда и семейството й не напуснаха София преди Коледа. Записахме Виолета в кварталното училище, където бе учила някога и моята дъщеря. И те заживяха у дома.

Обаждам се  на Виолета по няколко пъти  в седмицата. По скайпа тя ми разказва за живота си. Когато ме чуе, вика: „Какичко“. Свиквам с мисълта. А тя – с новата си душа.