От Сава Василев

 

ПОЕМА ЗА НОВОТО ВРЕМЕ        

Късен, непубликуван ръкопис на Пламен П.

 

 

                                         Детето: “Тате, защо не идем на битака?

                                                       Не искам вече в парка! Там има само

                                                       лелки и дървета”

 

 

По-мазен и от гъша трътка,

животът ми се вижда вече друг.

Опитах всичко.

Дори любов по покрива на чуждото нещастие.

(Валяха ме звезди,

прогонените от комина гларуси

пикираха над мен

и цвъкаха по грешното ми тяло.)

Спокойствие!

Навсякъде продават вече жълти вестници.

С хартията, която им остана

от лозунгите по стените,

сега набират розовото бъдеще.

На път към Новата империя.

След ляв завой

платното води все надясно.

(Опасно е да имаш днес посока своя.

Все някой “-изъм” ще те връхлети,

душата крехка ще погуби.)

 

Съгласен! Щом може гратис – значи гратис.

Пикайте срещу вятъра и дишайте дълбоко!

Нали и вятърът е ваш – другари, хора, господа.

Аз вече нямам нищо.

Аз, малкият човек, ще си остана вкъщи.

Ще пия вино. Като петлите

ще се прехвърлям през дуварите

и ще кълва от чуждата трапеза.

“Жени и хляб!” (не “Вино и жени!”)

е новата агитка на героите.

Хей, какво ще сме без вино, български мъже?

Защо мълчите? Поне за виното, за Бога,

защо мълчите?

Стачкувайте!

Ругайте!

Убивайте!

Рушете!

Кръвта ви взеха, а не станахте герои.

Сега и виното. След него пък какво…

Кажете ми, по колко божи капки има

във новата цена

на виното, на ябълката от лъжливата градина,

на мъжката ви пот, попила бързо във браздата

с тръни?

Мълчите ли?

Така е. Ще мълчите!

“Не сме народ, не сме народ, а мърша.”

Да ме прости и старият поет.

Прекрасна рима: “мърша – свърша”.

А нашето?… То бе късмет.

Ще се обади кътникът, я стар гастрит

ще сгърчи бичето ни тяло.

(Каквото яло – яло. Душа да има занапред.)

 

Сега на темата. След мене на битака!

О, не ме боли.

От много обещания и дълго чакане

да дойде светлото ми бъдеще

си имам по мазол на задника и във ухото.

(Не факел, господин Канети, не факел, а мазол.

На Русе всичко е спокойно.)

 

Аз чакам още. Не бистря политиката.

Ще пийна биричка, ще ходя като слон

между сергиите.

(Трохи от чуждите трапези и цял черпак

в копанята на късичките ни уши

от музиката на съседите.)

 

Та – скоро беше Празника.

Върху трапезата ни скромна

поставихте бутилка с тирбушон.

Зачакахте Човека.

Той трябваше да дойде,

Добрия дух да пусне.

(Обаче и да си отиде!)

Какво пък – за него славата,

за нас – духът.

Това се казва сделка.

Ала Човека не дойде.

 

          

 

 

 

   Неизписани лозунги по стената на Демокрацията:

                   

  Обруганият комунизъм не става по-добър!

                    Пощаденият палач е трън в петата на паметта!

                    Лъжливите надежди са нашите последни пристанища!

                    Когато поетите мълчат, говорят вестниците!

                             

Провикване на младеж, неотпътувал зад океана, пред сергията на своето его:

 

“Първо, вземете си парите!

Това в сергията не се продава.

Можете да гледате, да цъкате

запалки и език

обаче

това в сергията не се продава.

Запомнете.

Какъв ти тук морал! За друго става дума.

За страх, за егоизъм; за мойто

его.

От тях не става политика.

Понеже те са твърде прости,

низки,

обикновени,

човешки

неща –

добре на всекиго от вас познати.

Когато не говорите по микрофоните.

Когато не щурмувате екрана и трибуните.

Когато се наливате като мливари

пред жените си.

Когато се напъвате в сакралните пространства

на леглото

и там,

където,

казват, даже царят ходел сам…

Така че – скрийте си парите!

Сглобете си тротомобилите и се спуснете

по стръмното на новата си кариера.

Не искам да ви зная –

пазарът е затворен до разсъмване.”

 

Ще чакам още. Ще бистря политиката.

(Надеждата крепи глупака.)

Ще препрочитам нещичко от Вазов.

Ще се обличам с дрехи от битака.

 

Избирам си Иванчо Йотата.

 

Не искам повече да ме освобождават.

Омръзна ми от светли дати.

За Бога, пощадете календара!

(А казват пак се готвел някой.)

 

Избирам си Иванчо Йотата.

 

Хора, недоброжелатели или пък врагове,

повече не ни освобождавайте,

защото в календара ни от празници е тясно.

Оставете ни да се освободим от себе си!

 

                              Ваш: Иванчо Йотата

 

 

По-постен и от кост на риба,

животът ми се вижда вече друг.

Опитах всичко.

Дори по покрива на чуждата сполука чуках.

Ала Човека не дойде.

Какво ли чака?

Да се разплуят търговците във храма?…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Ето така се появи мълчанието между нас… Асен се зарови в сандъчетата с керамика от миналогодишните разкопки край Дългопол, остави ме сама да се оправям с Тони. Докато чакахме кафето, налях две чаши с водка за себе си и за нея. Асен не протестира. Уж само за блясък, пък допихме бутилката.

      – Като ученичка бях влюбена в химията – каза Николина, сякаш се опитваше да оправдае присъствието си в низината.

      – И аз се бях врекла – отвърна Тони, – филология или нищо друго. Изкарах два семестъра – старогръцки, фонеми, морфеми, Фердинанд дьо Сосюр, а някъде недалеч ме чакаше старобългарският. Отказах се и на следващата година записах химия.

      – Имах прекрасна учителка. Обожаваше предмета си. В химията, казваше, е бъдещето на човечеството.

      – Всички така казват…

      – Химията си е химия – намеси се неочаквано Асен. – Благородна професия, но не раздават благороднически титли. Благородниците предпочитат литературата и въздухоплаването. И аз чух за пръв път името на онзи френски езиковед в университета.

      Разговорът за химията и филологията не потръгна. Нещо в него не се съгласуваше с оптимизма на пресата, радиото и телевизията. Но низината имаше и друго, различно лице. Край езерото беше разпростряло снага огромно стоманено чудовище, проядено от естакади, комини и пътища, от сиренен вой и грохот на машини. По-нататък, отвъд базиликата и изоставения пчелин, започваше кърът. Миришеше топло на село и на разорана пръст, кацаха и отлитаха гарвани, бумтеше трактор. Чертите омекваха, чудовището се превръщаше в червенобузесто момченце с бозави потурки и весело червено калпаче. В козинявата торбица на такова момченце винаги има прясна пита и сиренце, пера лук и букварче с картинки – най-прекрасната от всички книги по целия свят. Момченцето не сваля поглед от босите й колене, изучава милиметър по милиметър купешката й рокличка, сетне радостно се засмива. Тя хваща ръката му и тръгва с него подир овцете да срича картинките от природния буквар. Манол я учи да вади с конец и восък паяци от дупките, скрити между тревата на добруджанското поле, да се катери по саплъците и да се пързаля стремглаво надолу по-хубаво от пързалките в детската градина и градските паркове, да дялка с ножче лъжица или дървена фигурка, да си направи прашка, лък. Дори да дои мляко от овцете и да не се срамува от чифтосването им, я научи. За едно лято Николина порасна, превърна се от дете в малка, сериозна жена, която не можеш лесно да впечатлиш. На следващата година Манол вече го нямаше. Замина с родителите си за града, после за един далечен континент, за да не се върне никога повече. Но Николина знаеше, че където и да е отишъл, селото е вървяло подире му и е скимтяло като куче. В друг живот ли беше всичко това? Къде отлитат миналите дни? И само в спомените ни ли могат да се повторят? 

      – Отлита! – промълви тъжно Тони. – Отлита, а ние оставаме.

      Под терасата едно малко наежено “ан”-че набира обороти, преди да се впусне по пистата. Шумът на моторите заглушава децибелите на уредбата, натрапчивата мелодия на канцонетата, в която, както в повечето италиански песни, става дума за любов, море, пътуване и завръщане. Николина току-що се бе приземила.

      – Чакате ли някого? – сервитьорът ги беше издебнал изневиделица и се облизваше за поръчката.

      – Само вас – усмихва се очарователно Тони и започва да диктува: кола, кафе, две малки водки, бърбън и ядки. Сервитьорът се отдалечава. Тримата въздъхват едновременно. Това ги разсмива. Чудна работа, вместо да ни отчужди, моето подарено отсъствие ни сближи още повече. Изглеждат спокойни, помирени с мисълта за необратимостта на онова, което се беше случило, което трябваше да се случи, което не можеше да не се случи. Ето ме пак същата, с онова измислено равновесие след двата развода с Асен. Чувството, че не съм единствената жена в живота му винаги ми е давало сигурност. Рехабилитиращото присъствие на третия – все едно дали се нарича Пламен, Тони или Елисавета Баум – е на път да се превърне в животоспасяваща процедура. А някога живеех с мисълтта, че трябва да заслужа присъствието му с всеки свой жест, с всяка своя дума… Глупави, момичешки амбиции, поради непознаване на мъжете и техния оприроден егоизъм, защото, с каквото и да заплащах общото ни съжителство (едно легло, една баня, един гардероб, един въздух), цената винаги изглеждаше нищожна.  

      – Ще ви платя повече, ако ми кажете кой е господинът на бара. Съвсем обикновено женско любопитство, нали разбирате.

      Ако друг го беше изрекъл, щеше да прозвучи невъзпитано, цинично, но от устата на Тони безцеремонността винаги е очарователна. В очите на сервитьора въпросът крие някакъв романтичен жест. Дори Асен се усмихна снизходително, доволен от начина, по който малкото непослушно момиченце измъква парите от собствения му джоб.

      – Шантава работа. Веднъж говори на полски, друг път на сръбски, обаче като се напие, псува на български. Вчера дори си кривеше устата на английски, обаче блъфира, дотолкова разбирам и аз. Дойде преди две седмици с изложбата – онези глави долу във фоайето. Мене да питат, бих забранил. Не се отразява добре на клиентите. Тук не е музей…

– Но нали…

– Ами и аз това казвам! Ако е жив, защо ще се прави на умрял. И въобще кой им дава интифа на такива. Барманът вика, така му било по-лесно. Не му пукало какво пишат за него, дали го възхваляват, или отричат. Е, ама то като си умрял, хубавото ще е повече от лошото…

– Чудя се на какво, обаче ми прилича на нещо – не мирясва Тони.

– Абе и на мен ми прилича, обаче барманът вика да не го закачаме. Пие си човекът и хубави бакшиши оставя. Откупки не съм видял. Вчера един разправяше, че от високо място били платили цялата изложба. Всички глави до една. Може и тъй да е, но аз бих забранил.

      – Боже, на езика ми е, а не мога да го кажа…

      – Аз това не го разбирам: да си жив и да се правиш на умрял. Покрай мен що народ се е извървял! Гледаш го – хубав мъж, представителен, парата го бие, а обикаля летищата и се прави на умрял. Онзи ден един разправяше, че може да е от службите…

      – Глупости! – сопна му се Тони. – Той е толкова голям… и тъжен.

      – Бе тя и жена ми уж все е тъжна, ама, като си отвори устата, стой та гледай.

      – Слушай, дръвник, жена ти изобщо не ме интересува. Попитах те само на какво ти прилича, а ти ме занимаваш с глупости.

      – На мен ли? – сервитьорът, като истински професионалист, остана глух за обидата. – На мен работата ми е да наливам. Виж марката мога да ви кажа. Всеки клиент си има марка. Кажи ми какво пиеш, за да ти кажа какъв си. Този пие само “Бяло конче”.

      – Сетих се! Прилича ми на голям стар пеликан, самотен и добър, застинал в очакване на зимата.

      Тони все повече се въодушевяваше, а Асен беше извадил бележника си и тайничко записваше нещо.

      – Така ли? – каза неопределено сервитьорът, питайки се дали е успял да си заслужи обещаното.

      – Ами да. Огромен стар пеликан, изоставен от ятото в очакване на зимата и на смъртта.

      Асен се изправи и щедро се разплати със сервитьора. Какво пък, метафората си заслужаваше. След няколко години щеше да изплува отново, за да се превърне в четири млади момичета, кацнали пред бара на едно крайморско заведение – четири розови фламинго, застинали неподвижно в предутринната мъгла над някакво екзотично езеро. Но дотогава имаше много време.