Поетичен поздрав от Здравка Владова-Момчева към всички изкушени от словото
Ако си тръгна в някой черен ден
Безсловна и безродна. Покорена.
Вградена в суета и с дух опитомен –
Греховен и безбуквен – като времето.
Дали ще ме спасиш за кой ли път
Език, благословен,
Животосмъртен,
Забравен от света на кръстопът
И конен, и иконен, и разкъртен
Като скала с избликнала вода,
Любов недоживяла за насита,
Молитва за душата на рода,
Напуснал те, без тебе да се скита.
Обичай ме, език неизживян!
Посмъртно даже ти не ме оставяй!
Разказвай ми за кирилската бран,
С която писмената ме спасяват,
Та щом се спра, сломена, насред брод,
Умираща за късче родно слово,
Фрагмент от поломения народ,
Храна за чужди, тялото Христово …
Цената на живота изпиши, с
Червеното мастилено страдание…
Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи? С
Ъглите на графисаното знанье?
Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.
Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.