Българинът по света в началото на ХХ век

 

     Рецензия от Радка Пенчева

          В началото на 2014г. излезе от печат книгата „Българинът по света в началото на ХХ век“. В същността си тази книга е сборник от четири обширни пътеписа от зората на ХХ век. Книгата е съставена от г-жа Румяна Пенчева – уредник в Националния литературен музей.

            Българската литература не е особено богата на пътеписи. В този жанр творят сравнително малко писатели – Алеко Константинов с „До Чикаго и назад“, Иван Вазов, К.Величков, А.Страшимиров…И това вероятно се дължи на липсата на творци- пътешественици, каквито има в чуждите литератури – достатъчно е да споменем имената на Джоузеф Конрад, Станислав Херлих – Груджински, Луис Броиймфилд, Ръдиард Киплинг и редица още други.

            И все пак – оказва се, че е имало българи пътешественици, които са ни оставили впечатления от пътуванията си и то от доста далечни дестинации, като събраните в тази книга. Вероятно тези хора са имали чувството за мисия: да разкажат на съотечествениците си за посетените места, знаейки, че българите трудно ще достигнат до екзотичните места, посетени от тях.

            Първият пътепис е от Данил Руевски, който прекарва цели две години на Хавайските /Сандвичевските/ острови. В предговора съставителката подчертава, че той е преподавал в едно от най-добрите училища на острова като член на евангелистка мисия. Руевски ни запознава с историята на островите, кога са открити, какво е класовото разслоение на населението, природните красоти, които опознава в рамките на престоя си там, предприемайки няколко пътешествия. Пребиваването му на Хавайските острови съвпада с редица обществени промени, които се извършват там, за които той също пише – приемането на нова конституция и др. Сам вярващ човек, авторът дава пълна картина на религиозните вярвания на населението, на етническия им произход  и т.н. Разказва ни и за училището, в което преподава  – за реда, порядките и успехите на учениците. Без авторът да има особен писателски дар, пътеписът е интересен като пръв опит българите да бъдат запознати с тази далечна земя, и значението му е по-скоро познавателно. Не бива да се пропусне и богатия илюстративен материал, публикуван в него,  дело на самия Руевски.

            Вторият пътепис, озаглавен „Отиването ми в Америка и връщането ми“ е от Христо Соколов. Излиза от печат през 1904г. Христо Соколов е българин от Велес, който беднотията принуждава да замине за Америка и да препечели пари там. Продава каквото има, взема и заеми, и оставя жена си с пет малки деца. Свързва се с агенцията на емиграционния агент Богомил Якич от Белград, който го изпраща по нелекия път на емигранта. Соколов описва с най-малки подробности всички свои перипетии по пътуването си през Европа до Америка и начините, по които се опитват да го измамят на всяка крачка. Този пътепис има предимно социален характер, той не описва никакви природни красоти, а има характер; по-скоро на ръководство за онези сънародници, решили да тръгнат по трудния път на емигранта в „лелеяната Америка“.

            Най-добре се вписва в представите ни за пътепис третият, включен в сборника: „В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка“ от Ради Радев. Самият той – журналист, пътните записки на Радев са предназначени по-скоро за публикуване в пресата. Авторът публикува свои материали във вестник „Смях и сълзи“ – издание, което поставя началото на българската карикатура. В същия вестник дебютират и публикуват Ал.Божинов и Д.Подвързачов. Р.Радев е кореспондент и на други наши и чужди издания, автор е на книги, френски възпитаник, чаровен представител на софийския хайлайф. Изкушавала го е и политиката – бил е депутат в ХVIIОбикновено народно събрание от Либералната партия, известни са и негови речи, публикувани в пресата. През 1911г. е помощник-кмет на гр.София и предлага девиза на столицата, който и до днес е в сила: „Расте, но не старее“. Кмет е на София от март 1915 до 1918г. – по времето на Първата световна война. После е съден и известно време живее в Истанбул. През 1922г. публикува книгата „Образи и сенки, чертани и описвани в тъмницата“. Автор е и на книги за деца. Ради Радев пръв използва псевдонима Фра Дяволо, ползван по-късно и от Райко Алексиев. Публикува и двутомника „Източни разкази, легенди и арабески“/1904г./

            Пътеписът му има всички качества на художествена проза. От текста е видно, че той дълго се е готвил за пътуването си – снабдил се е с карти, проучил е историята на посетените места, затова се е получило много добро и интригуващо четиво. Радев подробно е описал пътуването от Варна през Цариград до Марсилия и след това  пътешествието си по африканския бряг – Александрия, долината на р.Нил, и т.н.

            Р.Радев не пропуска да запознае българите с историческите забележителности на посетените места; разказва запазените легенди, митове и други любопитни истории. Разказът му е жив,непосредствен, авторът ни запознава ни с по-интересните си спътници, с преживените морски бури, с морската болест и т.н., т.е. с всички човешки преживявания, съпътстващи едно морско пътешествие. Спокойно можем да кажем, че неговият пътепис принадлежи на литературата с морска тематика. На мен лично ми беше много интересно разказаното от Радев за построяването и  експлоатацията на Суецкия канал. Проектът е дело на френския инженер Фердинанд Лесепс. Прокопаването е продължило много години. Интересен факт е, че Англия е била изцяло против този проект, а с течение на годините успява да изкупи всички акции на акционерите на канала и придобива собственост над съоръжението. Авторът не пропуска да отбележи и с колко мили канала съкращава и облекчава пътуването по вода до различни далечни дестинации. Трогателен е и краят на пътеписа – с радостта на пътешественика от завръщането му в родината – описани са чувства, на които е способен само един искрен патриот.

            Последният, четвърти пътепис, е на Антон Бозуков, който заедно със сънародника си Христо Скорчев от с.Скорците, Габровско, достигат чак до Япония. Също много интересен пътепис, който авторът правилно определя като „пътни бележки“. За Антон Бозуков това пътуване не е първото – той се е бил като доброволец в Англо-бурската война, бил е и в Америка. Участвал е в дейността на ВМРО. Пътуването до Япония е разказано интересно, достъпно. Авторът сякаш е съзнавал мисията си и в същото време отговорността, че пръв ще разкаже на българите за тази велика държава – Япония. Ден по ден той ни запознава с различни японски градове, с бита на жителите им, с различни техни национални особености в поведението, живота, културата, които често съпоставя с българските порядки. За него всичко японско е прелюбопитно и той бърза да ни го покаже. Не му липсва и национално самочувствие. Омръзнало му е да обяснява на хората по света къде е България и съответно, че е българин.  Затова се снабдява с географски атлас, неудобен за носене заради големия му формат, и всеки път показва на него къде е родината му.

            От казаното накратко за четирите пътеписа,  можем спокойно да заявим, че не сме били толкова уседнал народ. Напротив: имало е хора, които са пътували по света, и според възможностите си, са разказали за тези пътешествия. Чест прави на съставителката, че е издирила и поднесла на читателите тези любопитни истории за екзотични кътчета на света, както и на Министерството на културата, подкрепило финансово изданието. Книгата е оформена много добре, а полиграфията й буди възхищение.

Българинът по света в началото на ХХ век. Пътеписи. Състав. Румяна Пенчева. С., ИК Кибеа, 2014г., 319с