Рецензия от Донка Николова

Последната книга на проф. Елена Налбантова е плод на дългогодишни теренни проучвания и многобройни изследвания върху творчеството на българите от Бесарабия и Таврия. Началото на нейния интерес към духовния живот на най-голямата българска диаспора ни отвежда към далечната 1999 г., когато трудът на тогавашния й дипломант Светлозар Василев „Съвременната поезия на бесарабските българи“ поставя „началото на системните изследвания за литературата на българите“¹ от Молдова и Украйна.

От 2002 до 2006 г. проф. Налбантова е гост-лектор в Одеския национален университет „И. И. Мечников“ и тогава навярно се завързва оня съдбовен възел, който я сродява с миналото и настоящето на многобройните български преселници, потърсили бъдеще за Родината и народа ни в черноземния Буджак и край бреговете на зеленооката Меотида.

Това е посветителско-дълговен период, извървян в новата ни история от мнозина, когато посветеният в оплодителната мъка на носталгията познава изтощителната другост на родното и се изправя очи в очи пред мъчителния избор: да бъде верен на корена си или да го изтръгне и в безпаметно самоотричане да се сдобие с нова самоличност. Споделеното битие на „изгнаника“ прави разбираеми за изследователя драматичната свързаност на бесарабските творци със старината, последователната им консервативност в отношението към езика, болезненото чувство за самотност и безприютност в света, непостижимата за българина от Метрополията вяра в собствената значимост.

В атмосферата на многонационална, но и българска, Одеса Елена Налбантова издава една след друга книги-мостове между българите от двете страни на Дунава: „Васил Априлов – време и съвременници“ (2004), „Одеса в българската история и литература на ХІХ век“ (2006), „Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия. Антология. Критически прочити“, прави превод на книгата на Антон Киссе „Възраждане на българите в Украйна“ (2006), пише предговор към сборника „Художници-българи от Украйна“ (Одесса, 2008), както и към стихосбирките на Анна Кострова-Терзивец, „Любовта е свята“, (Одеса, 2007), и на Георги Барбаров, „Нови барбаризми“ (Кишинев, 2007).

„Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия“ е резултат от дълъг и целенасочен изследователски поход в историята и духовните превъплъщения на творците от българската диаспора в земите на днешна Молдова и Украйна за „приобщаването на тази литература към активното познание за българското словесно наследство“²

Цялостното оформление на изследването представя скрупольозно отношение към детайла, педантична научна почтеност при цитирането, премереност и коректност в оценката и обобщенията на изследваните явления.

Смарагдовозелената корица създава преки алюзии за цвета на пролетната степ, родина и вдъхновителка на бесарабските творци, и в същото време е първият сетивен знак към читателя за симпатията и всеотдайността на автора към разглежданите духовни процеси. Картината на Александър Кара „Първа бразда“ сакрализира труда на орача и обогатява с многобройни конотации както делото на бесарабските буквоносци, така и значението на ключовата дума в заглавието „подстъпи“.

Експресивно-аналитичният диалог с читателя продължава и в удвоения предговор, обединен от заглавието „Поети от другата България“. Прочитът на Николай Тодоров разкрива позицията на филолога и историка, на българския интелигент, роден и възпитан в Бесарабия. Неговата оценка поставя ударение върху държавотворческата енергия на българските преселници-патриоти, носители на свободолюбив и любознателен дух. Като дългогодишен преподавател по български език в Молдова и автор на един от първите учебници по роден език, Н. Тодоров пристрастно и еднозначно посочва значимостта на изследването на Елена Налбантова: „Книгата иде да запълни една празнина в този образователен процес, тя несъмнено ще се използва като учебно помагало за изучаването на творчеството на бесарабско-таврийските поети“³.

Вторият предговор е на съвременната поетеса Ники Комедвенска, която извежда плахо изразената надежда на Николай Тодоров – „да се въведе изучаването на тази поезия и в училищата на съвременна България (поне за филолозите)“⁴ – в неотложен императив: „И ето тук бесарабската поезия, капсулована във времето, но изплакана в наши дни, се превръща в оная спасителна сламка, която да ни спаси от блатото на световната унификация…И може би е по-необходима на нас, родените в България, но изгубени във времето и пространството българи“⁵.

В позицията, която защитават двете въведения, се оглежда осъществена мечтата на всеки българин от Бесарабия и още повече на всеки творец оттам – да бъде кръвна, единосъщна част от българското. От тази точка – на формулираната и аргументирана потребност от знанието за творбите и творците на Другата България, се разгръща триделната стуктура на изследването: „Кратка история на българската литература в Бесарабия и Таврия“, „Между типологията и интертекстуалността“, „Майката и другите женски образи“. Последната част на книгата включва четири приложения: „Периодични издания на български език в СССР през 30-те години на ХХ век“, „Издания на български език в СССР през 30-те години на ХХ век на автори – местни българи“, „Стихосбирките на осмината“, „Христоматия“.

Въведението, първа и трета част започват с мото от стихотворение на бесарабски автор, за мото към втора част са послужили думи от писмо на Николай Тодоров до Елена Налбантова. Във всеки един от случаите обаче мотото играе ролята на смислова поанта, която задава основния тон на изложението. Прочетени последователно, епиграфите създават паратекст, който не просто резюмира основните идейни послания на изследването, а успява да улови и нагнети присъстващото в творчеството на осмината тягостно усещане за безперспективност, за всевластие на материята над един обречен патриархален свят.

 

Въведението грабва с необичайните за българската наука диалогичност и непосредственост на общуването с читателя, с очаквания, бих казала, изкушаван бъдещ следовник: „Това също е само едно начало, едно щрихиране на темата. За нейното по-детайлно решаване са необходими усилията на литературни историци както от България, така и от Бесарабия. Трябва да се продължи работата…“⁶. Коректността на учения и съзнанието за създаването на основополагащо знание определя съдържанието на въвеждащите страници: започва с кратка историческа справка за произхода и разселението на бесарабските българи, продължава с обхвата на изследването: творчеството на осмината, творили след 1967 г., – Петър Бурлак-Вълканов, Димитър Пейчев, Нико Стоянов, Владимир Калоянов, Георги Барбаров, Тодор Стоянов и Татяна Танасова-Тодорова, завършва с терминологични уточнения за съдържанието и смисъла на понятията бесарабски творци и бесарабска поезия.

С безпощадната констатация на Таня Танасова-Тодорова за изпитанията и сляпата несправедливост на съдба – „Отечество да имаш също е лотария!“ – започва историческият преглед на цялото книжовно дело на българите след преселението им от прародината и установяването отначало в Буджака, а по-късно и в степите на Северното Причерноморие. Проследени са раждането на духовния елит на българските преселници, драматичната им борба за съхраняване на родовата памет и етническата самобитност с репресивния апарат на четири различни държави – Русия, Молдова и Влашко, Румъния, Съветския съюз, към които са принадлежали в различини исторически периоди земите, населявани от нашите сънародници; назовани са творците, немногобройните издания, събрали различни части от творчеството им; посочени са издателствата и изследователите на българското културно наследство в Бесарабия и Таврия. Емоционалният тон на изложението се задава и от свидетелските разкази и оценките на автори от последното поколение бесарабски творци като Михаил Бъчваров, Владимир Калоянов, Николай Тодоров, с които Елена Налбантова поддържа лични приятелски контакти.

За изгарящата любов към България и родното слово, за тяхното бленуване и престъпната им недостъпност за десетки поколения българи, за закъснялата среща на българската литературна мисъл с творчеството на бесарабци, за култа към откривателя и духовния наставник Андрей Германов разказва следващата част на изследването: „Между типологията и интертекстуалността“. Проследени са идейната близост между новобългарската и бесарабската поезия, спецификата на взаимодействие със съвременната българска лирика, пътя, който изминават най-талантливите, за съхраняване на „своя оригинален облик“ и „изграждането на характерен профил“.

Последните две аналитични части на книгата са посветени на осмината автори, чието творчество, представено най-напред през 1996 г в антологията на Петър Лозанов „Цялата болка на Бесарабия“, изследователите и читателите възприемат днес като „класическо начало“ на бесарабската съвременна поезия. Логично, най-съществено място в изследването е отредено на родоначалника на поетическото слово в Бесарабия Петър Бурлак-Вълканов и неговата първа от общо девет стихосбирки „Моя южна равнина“, излязля през 1967 г. в Кишинев. Изследвани са обстоятелствата, оформили мирогледната и ментална характеристика на българските преселници „като мирни люде, потънали във вечен труд и запазили празниците и езика си“⁷ Проследена е драмата на творците, благословени от две, понякога три родини и поради това обречени на скиталчество, „чуждинска“ участ и сподавено говорене. Изведени са основните мотиви и образи, обединяващи творческите вълнения на това поетическо ядро: тревожният въпрос „защо сме тук“, образът на Аспарух, на селянина, на бащината смърт, опозицията Буджак – Балкан, зимата като образ на българското битие.

Последната глава, посветена на женските образи в произведенията на „седемте поети и една поетеса“, разкрива възловото за българската поезия единство –майка и родина, откроява стожерните функции на майката като пазител на Словото и съзидателка на бъдното на своите деца, привидяна в прочита на Елена Налбантова като Мойра и Ариадна едновременно. Като част от голямата тема за самотата и кръговрата на живота са представени корелативната образна двойка старица – внук, старица – внучка и мотивът за майката и хляба в творчеството на П. Бурлак-Вълканов и Георги Барбаров. Изследването завършва с наблюдения върху творчеството на Таня Танасова – Тодорова, чиято героиня разкрива съвременния образ на майката и на влюбената жена.

„Вместо заключение” ни връща към диалогичността на Въведението с напрегнатото взиране в настоящето, където Елена Налбанова дири съмишленици и последователи, за да бъде изграден “единен център за събиране на произведенията и на изследванита“ на нейните скъпи бесарабци. Финалният ред отваря нов абзац с изречението:“Заключенията предстоят”, защото големият въпрос, който всъщност болезнено извежда цялата книга на Елена Налбантова е: Ще имат ли своите следовници бесарабските поети, ще оставим ли да се сбъдне тяхната горест – чужди песни да огласят родните дворове?

БЕЛЕЖКИ

1.                  Вж. Налбантова, Елена „Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия“ [2, 11]

2.                  Пак там [2, 11]

3.                  Пак там [2, 7]

4.                  Пак там [2, 7]

5.                  Пак там [2, 8]

6.                  Пак там [2, 12]

7.                  Пак там [2, 109]

 

ЛИТЕРАТУРА

1. Василев, Светлозар „Съвременната поезия на бесарабските българи“ http://liternet.bg/publish/svasilev/besarabski/content.htm (10.05.2014)

2. Налбантова, Елена „Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия“ В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2014. С. 186