Есе от Ивайло Иванов
В провинцията няма богаташи. Тук има еснафи и волнонаемни мъдреци. Бедните и чувствителните хора обаче все така продължават да се хранят от трохите, изпопадали от тяхната трапеза. От техните трохи. Същото се отнася и до богатата трапеза на литераурата. Българската литература е провинциалистка по манталитет и олигархическа по модел и характер. А между другото, олигархичността винаги е била белег на провнциализма. Тук няколко човека, засмяни и червени до уши, пият бокали и нагъват свински джолани като нерези, дорде останали зяпат и или поддакват, ако са конформистки по дух, или се изживяват като „репресирани”, като страдалци или опозиция – и аз шапка бих им свалил, ако те наистина са такива. Трябва да помним обаче, че моралът винаги е бил високо конвертируем и, обикновено, доста добре се котира. Особено, в средите на интелигенцията.Та, схванали въпросната мотивировка, някои търгуват със морал. Трябва да помним и онзи стих на Борис Христов, досежно следната библейска образност и археология: „ А сам Давид лежеше като Бог в реката, за да не вижда никой дяволската му опашка”. Тоест, Давид – опозицията на тогавашния развратен цар Саул, победителят на агресора и исполина Голиат – по своите морални качества и свойства, за съжаление, не се явява по-различен от тях двамата. Просто, загърнат в мантия на реката, евентуално по-добре прикрива тези свой качества и „свойства”. Той е успял да омагьоса даже и безчислената армия на конформистите, защото именно за тях поетът Борис Христов ни съ-общвава следната пейзажна истина и гледка.
…Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовато прашка…
И, ето го тогава вечно същото…
…А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.
Интересно, че тук конформистите са не други, а поетите. Тъкмо тяхната незиблема, имагинерна общност е визирана едно четиристишие по-горе.
И аз реших да ида при поетите тогава
и там до угася главата си запалена.
Но черната овца живее настрани от стадото,
не иска тя да я дои стопанина.
Да, настрани от стадото – и опозицията към Стопанина. Както е казал вашия събрат по мъка и перо, „А аз сверявам своята посока по обратната стрелка на ветропоказателя”. Да, и аз я сверявам по обратната стрелка – само понякога нелепо се повдигам и на пръсти, въртя глава, муча като животно и се мъча да надникна и оттатък хоризонта – евентуално, да не би да се окаже, че стрелката сочи същото.